Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

загинаха от тия поразии, предвождани от най-славните рицари в Библиотеката — Дон Кихот, крал Артур и Иля Муромец, — като се покайваха за делата си, смело им се противопоставиха.

20. Донеси ми главата на принца

На преките участници в битката при Армагедон тя не им изглеждаше чак толкова драматична, както се напъваше да я представи местната телевизионна мрежа. По волята на създателите им през главите на обитателите на Библиотеката бяха минали много повече ужасии, отколкото всички тегоби на земните жители взети заедно. Защото в нейните недра бяха складирани подробните описания на всички премеждия, злополуки, беди и неволи, на цялата върволица от злини, теглила, поразии, нещастия, напасти и бедствия, откакто вселената се бе пръкнала на белия свят, с една дума, цялата злочестина на Земята, подсолена и консервирана за вечни времена от поетите, художниците, мемоаристите, писателите и авторите на христоматии по история. Нещо повече! Тук се съхраняваха и все още несбъднатите трепети, малодушия, опасения, заплахи и страхове на хората чак до свършека на света или, с други думи, целокупната боязън от самотата на разума в безкрайността на времето и пространството, родена в размътените мозъци на медиумите, екстрасенсите, окултистите, езотериците, фантастите и по-обикновените мошеници, експлоатиращи тъмните ъгълчета в крехкия душевен мир на хората. Тъй че обитателите на Библиотеката отдавна бяха обръгнали.

Индивидуалните стълкновения на бойното поле изглеждаха доста прозаични и тягостни за изпълнителите и повече напомняха за тежкия физически труд на елитните състезатели по американски футбол, защото след първите славни часове епичната битка вече се свеждаше до отегчително бъхтене по гърба, ръгане в корема и посичане на крайници. Умората, досадата и личните съдби взеха да излизат на преден план и някак естествено започнаха да засенчват епохалната цел — спасяването на Библиотеката от снежната напаст. И само случайността вече решаваше дали крачката напред е геройство или безумно перчене, а крачката назад — признак на страх или на тактическа зрялост.

След като едва не бяха отнесени от вихъра на морганината ревност, крал Артур и малката му свита все пак сколасаха на време да пристигнат на бойното поле при Армагедон, за да поведат левия фланг на рицарската конница. Въпреки протестите й Томи беше натирена в журналистическия екип към щаба на Хамлет да отразява събитията. Все пак тя успя да се наложи Бегемот да бе включен в групата, поела към фронтовата линия, като лична охрана на краля.

И сега, на третия час от битката, проспалият два века фалшив крал Артур от рода Хогбен все още бе пётимен за подвизи. Таласъма обаче пъшкаше под тежестта на единствения си истински приятел и отдавна танцуваше крачка напред, две назад, водейки по точки за наградата „Най-голям тактически гений на всички времена“. Макар за непредубедения страничен наблюдател крантата да се бе снабдила с достойни за всеки боен кон рани, Трипио знаеше, че пришките и охлузванията по мършавия задник и търбуха й се дължаха на непрестанното и безрезултатно пришпорване от страна на ездача, а предните й крака кървяха, защото постоянно изоставаха и задните ги настъпваха. Така че кралят почти не напредваше на бойното поле, а по-скоро се извисяваше като паметник на храбростта. Но този факт никак не се отразяваше на достойнството му, защото враговете прииждаха от всички страни, налитаха го като мухи на мед и сами се пъхаха между шамарите му, за да бъдат елегантно набъхтени, наръгани и посечени.

След като близо два часа ядоха пердах, снежните човеци най-сетне помъдряха и насочиха яростта си към Таласъма. Не, че имаха нещо лично против него. Просто искаха да свалят краля от пиедестала му, та да премерят сили на равни нога. Но сметките им излязоха криви. Трипио измъкна от чекмеджето в корема си бластера, с който режеше на тънко козя пастърма в кухнята на Моргана, включи го на малка мощност и с хирургическа точност взе да реже главите на натрапниците. Скоро моравата около бойния кон на крал Артур заприлича на игрище за кегелбан, където някое садистично хлапе методично бе отделяло главите на кеглите от телата, за да види какво има вътре.

Двучасовото млатене така бе разклатило крехкото душевно равновесие на Таласъма, че вълшебната фраза „Трипио е дяволски подъл!“ отдавна бе на устата му, но той все още не можеше да събере смелост да изостави първия си истински приятел в живота насред битката. Плодовете от героичните усилия на Трипио да го предпази от настървените снежни човеци все пак му вдъхнаха малко кураж и, като хвърляше иззад капаците на очите си по някой друг благодарствен поглед към трола на Моргана, набеденият боен кон с неохота преглътна за малко вълшебните думички, като ги задържа близо до гръкляна, да му са под ръка за всеки случай.

Любопитната подробност, че никой от славните защитници на Библиотеката досега не бе успял да убие снежен човек, а само временно ги осакатяваше, докато враговете около Трипио се трупаха на камари като дини в бостан и изобщо не помръдваха, отчетливо се наби в очите на краля и той взе да реве изпод шлема:

— Сечете им вратовете! Режете им главите!

Бойците около него обаче взеха завалените му призиви за традиционните във всяка битка псувни и полугласно заобсъждаха поразяващата способност на дяволския бластер, който според Женевската конвенция бе изрично забранен в рицарските турнири. Така скрупулите на хората по отношение на роботите за сетен път ги подведоха. И сражението продължи с неотслабваща сила.

По едно време кралят дочу недоволното мъркане на Бегемот и с изненада откри, че в разгара на битката се е сдобил със съратник. По ирония на съдбата рамо до рамо с него воюваше някогашният му началник, капитанът от Великата конкиста дон Франсиско Гонсало де Ореляно.

— Ти пък как се озова тук, дон Франсиско? — провикна се Хък от рода Хогбен, докато измъкваше меча си от корема на поредната жертва, и забравил в залисията, че е в чуждо тяло, радостно възкликна: — Добра среща, капитане!

— Познаваме ли се, сър? — повдигна вежди изпод шлема капитан Ореляно и нанесе страшен удар с глава на един по-нахален снежен човек. — Разбира се, че се бия за правата вяра. Но ще бъдете ли така добър, Ваша милост, да ме осветлите с кого имам честта да разговарям?

— Ооо, свещена простота! — промърмори Трипио. — Кой не знай крал Артур, кой не е слушал за него?

Бегемот се приближи по-плътно до Хък, а озадаченият конкистадор наниза трима снежни човеци на пиката си и взе да върти гигантския шишкебап като боздуган, търпеливо изчаквайки вкусните хапки сами да се изнижат. Ала последното шишче излетя с твърде голяма сила и халоса Таласъма по изранения задник.

— Идиот! — изпъшка сломеният боен кон.

В този миг нова лавина се изсипа към тях и досадната случка бе забравена, защото дон Франсиско кавалерски пое тежестта на третината от снежната напаст. И докато с едното си око зорко следеше действията на противника, другото сладострастно се опиваше от златния блясък на Трипио.

Яростният щурм се ръководеше от онова жалко подобие на дракона Трифон, което старият Хогбен бе създал през куп за грош и поставил начело на пълчищата си, родени със зова на шестата тръба да му донесат главата на принца. Тъкмо затова извисеният на пиедестала си Хък привличаше снежните тълпи като магнит. И за разлика от дон Франсиско те не се подлъгваха по взетото на заем тяло, а се докопваха до душата на Агнеца.

Добродушното теле обаче така и не можеше да се доближи до Хък, защото рояците от стрели го възпираха и то бе замязало на хвъркат таралеж. Щом видя, че първите хиляда попадения не успяха да го погубят, Иля Муромец махна с ръка на скучната битка. Той беше руски витяз, тоест непобедим според всички билини, небивалици и останалите достоверни исторически източници и можеше да си позволи да не обръща внимание на нападателите. Тъй че Иля Муромец взе да се цели само в телето, като сменяше колчан след колчан. Скоро тази пагубна за добичето страст облада всички ловци в Библиотеката. И те взеха да се състезават кой ще забие повече стрели в летящата мишена. Възникна дори малък спор колко изстрела са нужни, за да бъде свалено едно хвъркато теле и някои зевзеци, обзети от хазартен нагон, взеха да се обзалагат. Безбожниците обявиха прението за безсмислено, защото им приличало на тъпия диспут колко ангели могат да се поберат едновременно на върха на една игла и продължиха да се забавляват, като мятаха стрели по злочестия главатар на спешените снежни човеци.

Така по едно време почти всички стълкновения замряха, защото и някои части на противника взеха да