се хващат на бас как или по-скоро кога ще завърши неравностойната борба на несретния таралеж с гравитацията, а останалите подло насочиха лъковете си към собствения си предводител, та и те да опитат от вкуса на веселбата в разгара на битката.
Облаците от стрели предизвикаха истинска вихрушка, а обзалагащите се ловци и снежни човеци ръкомахаха досущ като побеснели посредници на Чикагската стокова борса, та за зла участ на горкото добиче създаваха правдивата илюзия за задвижени от фъртуната криле на вятърни мелници. И тогава рицарската кръв на Дон Кихот закипя. Военният министър на Библиотеката не издържа, яхна Росинант и лично се включи в битката, тъкмо когато тя бе утихнала съвсем, ако не броим огнището край Хък и кралската му свита. Но там наградата за главата на принца бе твърде примамлива и снежната напаст на Хогбен не се подлъгваше по дребните облози за съдбата на някакво си теле.
Стрелите вече бяха шпиковали нещастната животинка като задушено говеждо, натъпкано със милиарди скилидки чесън, и тя бе тъй натежала, че летеше току над бучащата от страсти глава на Дон Кихот. Бодливата й втора кожа наистина й придаваше вид на великан и достоен противник на рицаря. Не така мислеше обаче мировият съдия в Съда на честта дон Санчо Панса. Загрижен да приятеля си, той всячески се мъчеше да възпре Росинант, обикалящ в кръг около надвисналото чудовище, като се бе провесил с цялата си тежест на опашката му. А в това време доблестният рицар размахваше меча си и героично сечеше рошавите оперения на стрелите, стърчащи от търбуха на добичето, пък то му се звереше и бълваше змии и гущери във вид на ледени висулки, като напразно се целеше в амбразурата на шлема му.
И кой знае докога знаменитият
Самообезглавяването на един от предводителите на врага имаше поразяващ ефект. Разполовеното хвъркато чудовище омекна. Стрелите окапаха като круши. Постепенно снежното теле изгуби формата си и стана на кълбо. И станало на кълбо то изгуби всички желания.
Някои от сеирджиите си спомниха, че и на други снежни човеци им се бе случило да бъдат обезглавени в битката и да загубят всякакви желания, но взеха да се оправдават, че в разгара на сражението не са обърнали достатъчно внимание на тази дреболия. Сега обаче не ставаше дума за деянията на някакъв робот, прочут в Библиотеката повече с кулинарните си способности. Погледите на всички бяха приковани в доблестния рицарски двубой на предводителите! И защитниците на Библиотеката бързо схванаха, че единственият начин да прекратят това безсмислено бъхтене, ръгане и посичане, което само хабеше материала в Лоното на живота и нито на йота не обезкървяваше противника; единствената възможност да се приберат у дома, да се пъхнат под горещия душ, да изпият по един чай с ром или пунш, да похапнат от плода на Дървото на живота и да се мушнат в топлите семейни постели при жените си; изобщо единственият им шанс да се измъкнат от омагьосания кръг, в който ги бе вкарал старият Хогбен, бе да обезглавяват снежните човеци и да ги превръщат в кълба, изгубили всякакви желания.
Битката закипя отново, но вече с видим резултат. И яростните вълни от зажаднели за главата на принца и кожата на крантата му снежни човеци постепенно заприличаха на мазни талази при мъртво вълнение. Хък и Таласъма най-сетне можеха малко да си отдъхнат. В позачестилите свободни мигове те взеха да се оглеждат за Трипио, за да го поздравят за прозорливостта му, но златният робот беше изчезнал!
Никакъв не се виждаше и дон Франсиско!
— Какво става тука, Таласъме? — изрева Хък в ухото на бойната кранта, надвиквайки епичния екот на битката.
— Не ми крещи! Не съм глух! — изпръхтя Таласъма.
— Къде е Трипио? — този път разтревожено прошепна Хък в ухото му. — Защо не го виждам?
— Че откъде да знам? — взе да клати глава Таласъма. — И не разбрах какво не виждаш? Говори по- високо, че не те чувам от тая дандания.
— Трипио е изчезнал — улучи най-сетне подходящия тон Хък.
— Да бе! И аз това гледам. Никакъв го няма, точно когато стана най-напечено.
— Не дрънкай глупости, Таласъме! Не виждаш ли, че снежните човеци вече мрат като мухи. И много бързо забрави кой ти спаси кожата преди малко, страхливецо!
— Прав си… — засрами се Таласъма и като се възползва от затишието около тях, плахо размърда изтръпналите си крака. — Я да вземем да се оттеглим и да го потърсим!… И като ме яздиш, поне не ме наричай страхливец. Така де! Обиждаш ме…
— А защо реши, че непременно трябва да е назад? — прихна Хък. — По-скоро трябва да е някъде напред, ей там, в най-голямото меле, като истински боец!
— Не знам кой говори глупости! Там, дето ми сочиш, снежните човеци се бият като луди. Ако Трипио беше сред тях, досега да са нападали като зрели круши. — Крантата изпръхтя и извърна глава към ездача си. — Хм! И като споменах крушите, се сетих, че съм гладен като вълк. Ти случайно не си ли гладен?
— Как не те е срам тъкмо сега да мислиш за търбуха си, Таласъме?! — тъжно рече Хък, като продължаваше да оглежда бойното поле. — Ей затова нямаш приятели…
— Ако всичките ми приятели си умират от кеф да ме яздят и отгоре на всичко да проявяват черна благодарност, като ме държат гладен, не виждам никакъв смисъл от тях — философски констатира Таласъма. — Какво ни пречи, докато търсим Трипио, да се озъртаме и за някоя походна кухня? Така де! Гладна мечка хоро не играе. Ей там, зад хълма, зърнах една, докато идвахме насам. Може пък Трипио да е отишъл там да ни приготви обяда. Нали, в края на краищата, това му е работата.
— Не е там — неочаквано се обади котаракът Бегемот, който кротко си седеше на задника и безучастно слушаше разговора им.
— Че ти откъде знаеш, космато плашило? — възмути се Таласъма, защото заради този многознайник имаше голяма опасност обядът да се отложи за неопределено време.
— Капитан Ореляно го отвлече. Предполагам, че отпраши с него към пристанището — търпеливо заобяснява отегченият котарак. — Там е корабът на аргонавтите.
— Да не искаш да кажеш, че е главил Трипио за корабен готвач? — изпъшка Таласъма. — Ами ние сега какво ще ядем?
— С този кораб капитанът върти контрабандата си с Речния свят, тъпанар такъв. Всички, освен идиотите като теб, знаят, че капитан Ореляно не се интересува от ядене и пиене, нито от дрога, а само от злато.
— А ти защо мълча досега?! И защо не се намеси, по дяволите?! — ядосано възкликна Хък.
— Томи ми заръча да се грижа за тебе, а не за тенекиения човек. Нямам хиляда ръце, в края на краищата. Кое по-напред да върша? — повдигна рамене котаракът, който почти през цялото време на битката беше седял на задника си.
— Нашите хора тук вече и сами могат да се оправят. Като гледам, най-сетне хванаха цаката на снежните човеци. Хайде да тръгваме към пристанището — рече Хък и тутакси се надигна на стремената, предусещайки, че трябва да вземе предпазни мерки, за да не се тръсне по задник на изпепелената морава.
— Трипио е дяволски подъл! — тоз час пропищя Таласъма и тутакси се превърна в метла. После рошавата върлина виновно добави: — Какво да правя като такава е паролата. Ама, Хък, да знаеш, на пристанището, има една страхотна кръчма, където предлагат пържени змийски езичета с гарнитура от задушени аспержи. Нали ще се отбием за малко? Съвсем за малко…
Увисналият за миг във въздуха крал този път тупна меко на краката си.
— Хайде, мрънкало, стига си дрънкал! — перна той Таласъма по врата. — Да вървим, че и без това пропиляхме много време.
И Хък поведе свитата си
