Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— На онзи непрокопсаник може да си му майка и цялата вселена може да си родила, но на мен не си ми никаква! — тутакси се окопити чудовището, възмутено от мисълта някой да допуска, че може да е кръвен роднина на когото и да било от рода Хогбен. — Ако искаш да знаеш, аз съм дракон! При това холографен. Друг такъв на света изобщо няма!

Нова вълна достигна брега и гальовно се разпиля на милиарди нежни мехурчета в краката му.

— Не си никакъв дракон, чедо. Ти си просто един наперен момък за чудо и приказ, който само се прави на чудовище. Време е да поемеш по пътя, сине на моя син. Потърси в изумрудената гора синя табелка с надпис „Е 8“. Този път ще те отведе право при абсолютния съвършен разум…

В същия миг драконът усети страшен сърбел. Като рояк побеснели конски мухи го налетяха невидими фурии, заръфаха го нетленни харпии и го заглождиха зли демони.

— А бе тоя не можем да го спрем! — възмутено просъскаха Пречещите.

— Трябва да е голям връзкар, понеже и ние не можем да го изпепелим!! — избълваха огън и жупел Изгарящите.

— Изглежда правят профилактика извън графика, защото и ние не можем да го погубим!!! — недоумяващо се заоправдаваха Поразяващите.

Холографната кожа на дракона се наежи, пламна като факел и към сърбела се прибави ужасен гъдел. Трифон пощуря и хукна по влажната пясъчна ивица, където океанът и плажът се докосваха нежно на приливи и отливи като опитни любовници. Галопиращото чудовище продължаваше бясно да се чеше, но от това нямаше никаква полза. Само дето често се препъваше и имаше опасност да се пребие.

Тогава в Първичния океан се надигна седмата вълна, грамадата бързо достигна до плажа, мигом пропъди настървените демони и милостиво окъпа дръгнещия се дракон, тъй както си препускаше. Сърбелът и гъделът мигом изчезнаха и Трифон понамали темпото. Но сега пък му се стори, че мекият тропот на нозете му е някак асинхронен и сякаш го издават повече от четири крака.

Чудовището рязко се закова на място.

— Мамицата ти гадна! Така ли се спира бе! Наврях си мутрата в тъпия ти, миризлив задник!

Драконът подскочи като ужилен и се извърна. Навярно поредната вълна го бе надарила с нови, неподозирани таланти, защото този път съзря нападателя си като на длан.

Беше най-обикновен дръглив катър. Докато го кълнеше и псуваше, мелезът се въртеше като шугав, мъчейки се да изтрие мутрата си в редките валма от червеникава козина по бедрата. Е, наистина очите му злобно присвяткваха и едрите му копита не бяха за пренебрегване, но в сравнение с холографното чудовище рижият катър си беше в категория муха. И Трифон бързо се взе в ръце.

— Защо търчиш подире ми бе, тъпанар?! Нямаш ли си друга работа? — невинно му се ухили той, като междувременно се озърташе за други нападатели.

Катърът го изгледа кръвнишки и се изплю с отвращение. Бяха сами на плажа и Трифон взе да набира смелост:

— Винаги съм твърдял, че мелезът между магаре и камила не е просто два пъти, а сто и два пъти по-тъп от родителите си. И, като ти гледам осраната мутра, хич не ми мязаш на изключение.

— Ти си скапан мелез, щом си още жив, мамицата ти тъпанарска! — възмутен, изрева опонентът му и се озъби, но не предприе по-решителни действия. — Мислех, че всички динозавърски задници отдавна са сдали багажа! Бая време не бях се натрисал на такава гад като тебе! И, ако искаш да знаеш, скапан изроде, аз не съм някакъв си там шибан мелез, а Сквернословното магаре! — гордо се изпъчи дръгливият катър и взе да пристъпва крак връз крак като спънат жребец.

— Съгласен съм. Наистина си голямо магаре! По-голямо магаре от теб май не съм виждал! Е, като изключим Буридановото, разбира се — иронията на холографния зевзек вече бликаше по-игриво и от най- буйния планински поток.

В наддумването драконът еша си нямаше. И нито едно магаре (и на тоя, и на ония свят) не можеше да му се опре! Но по-важното бе, че щом ужасът престана да го сковава, той взе да схваща някои работи. Ако не броеше паническия страх, адския сърбел и влудяващия гъдел тия отвратителни твари от Плодовитата пустота не бяха успели да му навредят с нищо. Но това очевидно не се отнасяше за Сквернословното магаре. То продължаваше яростно да ближе натъртената си муцуна. Следователно, стигна най-сетне до първото вярно заключение в Плодовитата пустота драконът, поне засега той бе в отбора на недосегаемите за гадната напаст наоколо! И тази лъстива мисъл тутакси го направи по-великодушен:

— Хайде, приятелю, разменихме някои ценни мисли и вече можем по живо, по здраво да се разделим. Крайно време е всеки да хваща пътя си, че ме чака много работа.

— Да-да! Да го духаш, любезни шибаняко! Затуй ли търчах толкоз време подир величествения ти скапан задник?! — опита се да влезе в тон с дракона Сквернословното магаре.

— Да не искаш да кажеш, че си ме гонил не да ме сриташ отзад, или да ме ухапеш, да речем, а си някакъв височайши пратеник? — светнаха очите на Трифон.

— Никакъв шибан, висо… весо… чаен… Мамицата й, гадна дума! — тръсна глава катърът и пак се изплю. — А бе една курва ме изпраща. Тая скапанячка иска да те закарам при нея. Ама хич не ми се дръвчи като пуяк! Ако питаш мен, ненаситната гаднярка изобщо няма да си плакне очите в скапаната ти физиономия, а се натиска да прилапа дорийската колона между краката ти.

— Какво?! Ти откъде си чувал за дорийските колони бе, дърт пръч такъв? — изчерви се до уши драконът.

— Дръжки! И хабер си нямам даже! — тъжно поклати глава катърът и прибави нова изящна творба към колекцията от храчки на пясъка. — Мислех, че е псувня! Шибаната курва все така ми вика: „Божичко, каква сладка дорийска колона имаш между краката си!“

— Виж какво! Тая няма да я бъде! — отсече холографното чудовище. — Аз съм дошъл тук да спасявам един велик герой, който ми е приятел, ако искаш да знаеш, а не да задоволявам долните страсти на разни ненаситни… принцеси. Ясно ли ти е?! Освен това си имам прекрасна триглава годеница, която ме обича!

— Че аз да не те карам да се жениш за курвата бе, идиот!

— Не! Казах не! И това е!

Сквернословното магаре се замисли.

— А бе тоя дървеняк, дето го търсиш, да не е шибаният Майстор?

— Да! — искрено се зарадва драконът. — Казвай бързо къде да го намеря, че ми писна да вися като паяк на тоя пусти плаж — почеса се под мишницата холографното чудовище, без да го сърби, и нервно взе да потропва с крак.

— Голям шемет се извъди, ей! А моята кирия къде е? — повдигна месестите си ноздри катърът и едрите му зъби се оголиха в крива усмивка. — Ако не те светна, на мук ще го откриеш!

— Добре де! Заведи ме при Майстора, а после ще се покажа на твоята… принцеса. Но нищо повече не ти обещавам! — побърза да добави Трифон и лицето му отново пламна като божур.

— Да не ме будалкаш?! — изгледа го кръвнишки Сквернословното магаре.

— Тифон Великолепни никога не лъже! — изпъчи се драконът и този път изобщо не се изчерви.

— Дано да е така, любезни шибаняко! — заканително поклати глава катърът и се изплю за последно. — И хубавичко си набий в главата, че скапаната помия на гадният океан не може да стигне до шибаната гора!

Двамата прекосиха плажа и поеха в тръст по полегатия склон. Постепенно драконът изостана, защото любопитно се озърташе. Уж корията си беше най-обикновена иглолистна гора, ала никъде не се виждаше изсъхнал клон или спаружена трева. И тръни нямаше. Само сочни, чадърообразни пинии, пинии и пак пинии. Сякаш търчаха през японския проект на Кристо с чадърите. Щом катърът свърна в тръст зад едно възвишение, драконът тутакси намали темпото и се приготви за поредната изненада. И тя не закъсня! Току зад завоя го връхлетяха две озверели глави, размахващи голи мечове, и мигом го съсякоха. По-точно почти едновременно го засърбяха и двете протегнати шии. Този път Трифон изрева повече по навик, отколкото от уплаха, и се почеса, а нападателите омърлушено отстъпиха, защото не се интересуваха от нищо, което не кърви и не се яде.

— Наистина е голям изрод! — подметнаха Сражаващите се Глави в хор към дотърчалия катър и продължиха да се дуелират помежду си, за да си поддържат формата.