благодат му вдъхна неподозирана сила и сега той лично задаваше въпросите и сам диктуваше отговорите:
— Кой сътвори материалния свят?
— Хогбен по волята на Нищото.
— Той един от вас ли е?
— Хогбен е сътворен с определена мисия.
— Искате да кажете, че е измислен?! Значи този стар глупак не е никакъв абсолют!
— Само Нищото е абсолют.
Драконът бе готов да се закълне, че някои от по-докачливите странници от вечността взеха нервно да се изправят.
— Но като е позволило на Хогбен да създаде пространството, Нищото самµ се е ограничило, защото е останало извън него. Значи то не е вездесъщо! А като му е разрешило да създаде времето като неподвластно явление, Нищото е загубило и своето всемогъщество, защото не може да направи миналото неминало! Що за абсолют е Нищото в такъв случай?! И как така допуска Хогбен да погазва свободната воля на хората. Та нали тогава всичко това — кимна дракона към десетте чучура — се обезсмисля напълно!
Патосът му беше излишен. Той си говореше сам. Старците отдавна бяха изчезнали. Защото песента ви е изпята, с надежда си помисли той и почувства блажено облекчение. Беше едновременно горд със себе си и изцеден като лимон. Дотътри се до чешмата и дълго време се чуди от кой чучур да пие. Забеляза, че между третия и четвъртия има празно място. Сякаш неведомият строител беше замислил чешмата с единайсет чучура и накрая се бе отказал от единия.
Лявата глава на чудовището най-сетне се наведе да вкуси от доблестта, която те прави победител, а дясната се пощура още малко, отхвърли с презрение скромността и душевното равновесие, защото беше твърде млада, подмина разума и мъдростта, понеже наивно си мислеше, че ги притежава, подвоуми се между силата и мощта, полъга се за миг по красотата и любовта, и накрая любопитно се мушна зад белокаменната стена, там, където някой в последния момент бе решил да не слага чучур…
И носът на дракона опря в листата по билото на гигантската корона на Дървото на живота! Дясната глава кихна и до болка познатата родна вселена се ширна пред очите й, приласка осиротялото чудовище и за първи път, откакто бе попаднало в Плодовитата пустота, водено от мимолетен глад за подвизи, душата му блажено се отпусна, сякаш бе преяла с манна небесна. То бе открило Тайния път към знанието!
И вече му беше ясно как ще се измъкне от тази кабалистична лудница. Но първо трябваше да намери Майстора.
Кралят избута лакомо дъвчещия Таласъм и прилепи ухо до стената на кубрика. Добре, че беше свалил ризницата, а Бегемот остана долу, на кея, защото в тази теснотия едва се побираха дори с тая слаботелесна върлина. Чувствителният нос на Таласъма ги бе отвел право в камбуза на плаващия музей „Арго“ и изнемощялата от глад летяща метла мигом докопа една тлъста мръвка. Та сега, между млясканията й, Хък чуваше двама души да разговарят, но долавяше само откъслечни фрази. Таласъма го сръга, сграбчи го за ухото, задърпа го, сякаш току-що го бе спипал да му обира зимника, и неочаквано носът на Хък се озова заврян в ъгъла. Той тъкмо понечи да извие хилавия врат на нахалника, когато съзря през някакъв процеп капитан Ореляно да милва по главата бедния Трипио. Вече можеше да вижда събеседниците и да допълва недочутото, като чете по устните им. Хък се кротна в неудобната поза, а върлинестата лепка тутакси висна на главата му, шепнейки завалено:
— Другият е митничар! Ама май не е на смяна, защото не е в униформа гаднярът.
Хък го халоса по рошавата чутура да млъкне и се заслуша.
— …все пак не постъпвате разумно, дон Франсиско. Нали бяхме се разбрали да прибирате златото само на ония, които още не са минали през митницата — рече Мефистофел подчертано любезно, сякаш началникът на затвора мъмреше най-изтъкнатия си подопечен мафиот. — Защо сте посегнали на обект, който се води на отчет във всички регистри на Библиотеката и съвсем законно е преотстъпен за ползване на лейди Моргана с концесионен договор. Знаете ли какво може да ви се случи, ако тя научи кой е отмъкнал любимия й готвач. Яростта й ще се стовари на главата ви със силата на всички урагани с нежни имена от А до Я, взети заедно. Уверявам ви, дон Франсиско, че и най-страшното торнадо, на което някога сте попадали, направо ще ви се стори гальовен повей на вятъра в сравнение с гнева на Моргана.
Мефистофел тъжно поклати глава. Двамата събеседници разговаряха, седнали край масата в кубрика и Хък ги виждаше като във визьор на телевизионна камера. Капитанът бе с лице към него, Мефистофел му бе предоставил знаменития си полупрофил с острия, гърбав нос и масивната, силно издадена брадичка, а от илюминаторите зад тях проблясваха светлините на града. Ако беше живял в края на ХХ век, двойникът на Хък сигурно щеше да си помисли, че Джей Лено страшно е отслабнал, но той идваше от друго време, затова съсредоточи вниманието си върху дон Франсиско.
— Струва ми се, че в стремежа си да се изразявате образно малко преувеличавате, сър — рече капитан Ореляно, като продължаваше да милва по главата изключения Трипио, който се мъдреше между краката му. — Едва ли в суматохата около битката някой ще се сети за тези безпризорни деветдесет и два килограма благородни метали, на които, кълна ви се, съвсем случайно се натъкнах на бойното поле…
— Докато мародерствахте… — подхвърли митничарят.
Контрабандистът се направи, че не го чува, и продължи невъзмутимо:
— При това след няколко дни ще извлека от тях петдесет килограма чисто злато, което ще претопя в четири стандартни и много красиви кюлчета по дванадесет килограма и петстотин грама, които няма да се водят в ничий регистър, освен тук — почука капитана по собствената си глава, все още увенчана с конкистадорския шлем, който глухо прокънтя.
Дон Франсиско си бе свалил ризницата и под шлема преливаше в плисета и буфани от тъмночервено кадифе, декорирани с надиплено, бяло жабо и златисти финтифлюшки.
— Никак не ми се вярва такава стара лисица като лейди Моргана чак толкова да е оглупяла. Не се опитвайте да ме убедите, че този безценен майстор на кулинарията, чиито вълшебни гозби, апропо, многократно съм опитвал, просто ей така се е мотаел сред ония диваци — продължаваше да клати глава Мефистофел. — Нещо бъркате, дон Франсиско. Сигурен ли сте, че старата вещица не се моташе наоколо? Предполагам, че тайно ви е наблюдавала и после ви е проследила до вашия… плаващ музей — подчертано иронично произнесе последните думи той. — Така че не ми се сърдете, ако ви арестувам за контрабанда в мига, щом се появи.
Капитан Ореляно се замисли. И за разлика от мислите на Мефистофел неговите Хък мигом долови. Никакви вещици не се мяркаха в онзи край на фронта, щракаше умът на мародера. Ала бронираният тип, дето се бе изтъпанил като паметник на крантата си до крачещата камара злато, наистина го позна. Но тук имаше нещо гнило. Никога не бе удостояван с честта да бъде представен на крал Артур. Този монарх беше фалшив. Кой ли се криеше под лъскавите доспехи? Едва ли дъртата магьосница се бе направила на травестит, само за да има по-представителен вид в битката. Та нали според мълвата тя беше къде-къде по- страшна в женския си облик. Пък и, слава богу, и с нея никога досега не бяха се срещали. А странстващият рицар го нарече по име… Хм!
— Сър, да знаете къде наблизо има метална преса? — рече капитан Ореляно, като мислено благодари на Мефистофел, дето му напомни, че наетият от него кораб всъщност е плаващ музей.
Хък трепна, но този път Таласъма го сръга.
— Моля? — повдигна заострените си като моливи катранени вежди Мефистофел.
— Говоря за ония машинки, дето, каквото и да сложиш в тях, го правят на пита, сър. Нали се…
— Знам какво е метална преса, дон Франсиско! — властно го прекъсна митничарят, като отметна глава и развя конската си опашка. — Не разбирам обаче за какво ви е притрябвала?!
— Ами… намислил съм нещо…
— Дон Франсиско, жестоко се заблуждавате, ако си мислите, че като направите Трипио на пита, Моргана няма да го познае и ще ви се размине! Честно казано, не съм очаквал, толкова глупава мисъл да ви мине през ума — отново тъжно закима Мефистофел. — Божичко, колко преувеличени са легендите за някои хора… Съжалявам, но ми паднахте в очите, дон Франсиско.
