Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Нали ви казах бе, тъпи шибаняци! — поклати глава Сквернословното магаре и се изплю. — Говориш им, ама нали са глухи петли… Ела насам, любезни шибаняко — подкани то дракона, като кимна към другия край на закътаната поляна. — Чуй какво ще ти каже скапаният гарван, та да не си помислиш, че нещо шикалкавя.

Сред изумрудените пинии в дъното на поляната едно хиацинтово дърво, обагрено в бели и черни ивици, се набиваше на очи досущ като избягал затворник на игрище за голф. Край дънера му тъжно клечеше бяла лисица с твърде дълъг труп, сякаш някой я бе кръстосал с питон. Драконът впери поглед в раираните листа. Черният гарван бе кацнал на един клон току до единствения плод. И ябълката беше от оникс, само дето райетата й имаха златист оттенък.

— Хайде, скапаняко! Кажи на моя шибан приятел къде се дяна онзи тъпанар, Майстора — рече катъра, щом се приближиха, и украси поканата си с традиционната храчка.

— Лилит го отмъкна — тъжно поклати глава Гарванът на Разпиляването. — И без това цяла седмица от Библиотеката не бяха ни изпращали свежа храна, а онази ненаситница ни задигна и последния залък от устата.

— Е, аз си похапнах малко от лъвицата преди два дни — рече Лъжата с лисичата мутра и тяло на питон, като лакомо се облиза.

— Лилит е курвата, за която ти разправях — обади се катърът. — Майната им на тия баламурници, давай…

— Гладен ли си? — прекъсна го гарванът и се взря в холографния дракон. — Тука има една ябълка, но аз не си падам по вегетарианските боклуци. Предпочитам мършата. Та, ако си гладен, да ти я откъсна да я опиташ. Много е сладка. Като грях.

— По-вкусна е от райската ябълка дори — додаде лисицата. — Ама аз съм преяла с лъвско месо и още ми държи сито.

— Не им обръщай внимание на тия шибани ливади бе — рече катърът и взе да побутва дракона. — Давай да се измъкваме по тъча, че оная брантия ни чака.

Холографното чудовище се позамисли, почеса се по задника и тъй като нито една от главите му не роди по-умно предложение, се затътри подир рижия катър, който вече се носеше в тръст през изумрудената гора. По едно време се сети за нещо и с два скока го настигна:

— Това ябълката на раздора ли беше, приятелю, или Златната ябълка?

— И двете бе, тапунгер такъв! И двете! Знаеш ли на какво щеше да се натресеш, ако не бях аз. Голяма мотика си!

С това любезният разговор приключи и в следващите часове двамата безмълвно споделяха самотата на бегача на дълги разстояния сред изумрудените пинии. Тишината и умело поддържаният ритъм възвърнаха душевното равновесие на дракона. Когато по едно време подминаха синя крайпътна табела с надпис „Е-8“, той съвсем се успокои. Изглежда, нещата взеха да се нареждат от само себе си.

Освежителният планински крос най-сетне ги отведе до една пещера високо в планината. Парадният й вход бе украсен с десет кипариса — приятно разнообразие за окото след отегчителните пинии по целия път. И пред портата ги очакваше, сластно ухилена, Жената на Нощта:

— Я какво едричко златно магаре ми е проводил този път Апулей — радостно възкликна тя и нежно облиза горната си устна с върха на дългия си, влажен език.

Драконът я зяпна втрещен и тутакси се изчерви. Всичко в нея бе някак твърде пищно и предизвикателно: и гърдите й бяха малко по-едри от куполите на православна църква, и устата й беше малко по-широка от входа на пещерата, и задникът й беше малко по-заоблен от прочутите римски хълмове. Но за негата в очите и бяха нужни други, космически мерки. Холографното чудовище се бе нагледало на всякакви силиконови излишества по сателитните канали на Земята, но сега не можеше да откъсне очи от Лилит. От нея бликаше живителна сексуалност, пред която Памела Андерсън щеше да изглежда свенлива девойка, Шарън Стоун — девственица, а Сюзън Сарандън — направо мъжкарана.

— Няма да имам нужда скоро от твоята дорийска дръжчица, мило мое магаренце — махна с ръка на катъра Жената на Нощта и той мигом изчезна. — А ти, прекрасно мое Херкулесово стълбче, иди бързо да се измиеш ей там на чешмата, докато аз се приготвя. А после тичай при мен да те пренеса на седмото небе.

Драконът плахо понечи да възрази, но тя елегантно фръцна омайния си задник и влезе в пещерата. Внезапно му се стори, че на катранения небосвод изгря черна луна. Обзе го всепоглъщаща самота. Обреченото чудовище вяло и безнадеждно се заозърта в зелената пустош. Но нито кипарисите, нито пиниите се отзоваха на кучешката молба в очите му. А на много мили наоколо нямаше нищо друго, от което би могъл да очаква помощ, освен пинии. Страшно много изумрудени пинии, пинии и пак пинии като в завод за силаж… Двете му глави провесиха нос и драконът се затътри към чешмата, оправдавайки се, че е жаден.

Беше красива белостенна чешма с дълго каменно корито и десет чучура. И тъй както се влачеше, изведнъж драконът замръзна! Не можеше да ги види, но бе готов да се закълне, че пред чешмата седят в кръг двайсет и четири старци. Усещаше мъдростта им с всяка пора на холографската си кожа. Взря си и образите взеха да избледняват. Затвори очи и видя, че са облечени в бяло, със златни корони на главите, но видението стана някак плоско, неизразително. Драконът се наежи, тръсна глави и зяпна опулен.

Нямаше ги. Беше ги прогонил с глупостта си.

Драконът се плесна по чутурата. Когато лявата му глава се ухили на дясната, дето най-често си патеше в такива случаи, се сети, че е двуглав. Седна на задника си, отпусна се, усети как напрежението го напуска и затвори очите на дясната си глава. Сега образите бяха на фокус. И вече разбираше, че е прекъснал важен разговор. Двадесет и четиримата мъдри странници от вечността очакваха да ги попита нещо, за да оправдае това безцеремонно вмешателство.

Тъкмо сега ли?! Та той изобщо не беше във форма! Мислеше си само как да се отърве от оная ненаситна ламя. Двете му глави отчаяно се напънаха да измислят нещо. И образите пак взеха да избледняват. „Отпусни се… Отпусни се…“, взе да си внушава дясната глава, а лявата си мърмореше: „Аз съм спокойна, аз съм спокойна…“. И се начена странен разговор, в който драконът задаваше въпросите, но друг ги измисляше. А отговорите сами възникваха в съзнанието му.

— Какво е абсолютно?

— Нищото.

— Има нещо по-висше от Нищото?

— Висшият разум на Нищото.

Драконът се замисли. Тия не си играеха на шикалки.

— Що е разум?

— Словото, тъждествено с Нищото.

— Стои ли нещо над разума?

— Над ограничения разум стои безграничният разум.

Намекът го обиди, но беше убеден, че рано или късно ще влязат в капана. Онзи, дето измисляше въпросите, продължи:

— Що е безграничен разум?

— Висшият разум на Нищото, който вярата нарича Бог, а науката — истина.

— Що е истина?

— Идея тъждествена с Нищото.

Ама тия си предаваха много важност!

— Има ли нещо над истината?

— Над известната истина стои неизвестната истина.

И тогава холографното чудовище прозря. Не! Винаги беше знаел, че от десетте чучура текат: уравновесената мощ, която те кара да се чувстващ властелин на природата; съвършената мъдрост, която ти вдъхва духовна сила; безграничният разум, който вдъхновява вярата ти; любовта, която те прави добър и милосърден; физическата сила, която поражда справедливостта; красотата, която буди великодушието ти; доблестта, която те превръща в победител; скромността, която се отплаща с вечна слава; чистият разум, който те дарява с плодородие; и душевното равновесие, което ти носи вечен покой. Всичката тази несметна