— Кой създаде Вселената?
— Всички неща възникват от Пътя… Битието е родено от небитието… Началото на Вселената е майка на всички неща. Познаваш ли майката, познаваш и синовете… Без дреха, без покров е Изворът на Светлината и Тъмата. Изворът се разля и роди Реката. Ти го наближаваш, като се отдалечаваш; ти се отдалечаваш, като го наближаваш. Ти го възприемаш, когато престанеш да мислиш и да чувстваш…
В главата на лъвицата изплуваха мислите и чувствата, които бе изпитала, когато за първи път попадна в близост до Библиотеката и Речния свят, и тя се отказа от своя въпрос за смисъла на живота. Още повече, че драконът беше надраскал срещу него:
След кратко съвещание с Хък, което благодарение на духовната им близост не стигна до слуха на присъстващите, тя префасонира питането си по следния по-деликатен начин:
— Как човек може да прекрачи в Нищото?
— Вглъбявай се! Вглъбявай се като благочестив син — и ще влезеш. Недей пита — безполезно е…
Тогава на прокурора Сонк му писна машината да ги мотае, както си иска, и призова към благоразумие. След кратък спор той успя да наложи своя многократно отхвърлян, като обслужващ най-вече правораздавателната система, въпрос:
— Кои са братята Хогбен?
— Доброто и Злото са родени. Виждам ги: ето ги съединени… Той се явява сам, но не се променя. Броди навред, но не спира. Той е началото на съществата и на хората. Не му зная името. Неговата следа се нарича Пътят. Човекът робува на Доброто. Доброто робува на Злото. Злото робува на Пътя. Пътят робува на Себе си.
— Брей, че голяма работа били тези Хогбен! — иронично подхвърли с одрезгавял от дългото мълчание глас шашнатият дракон: — А бе, Хък, ако бях на твое място, щях да подам молба да ме прекръстят на
Мигом последва вече традиционният набор от сентенции:
— Път, който може да бъде изказан, не е вечният Път. Име, което може да бъде назовано, не е вечното име. Безименното е начало на небето и земята… Изворът е празен съд; използват го, но никога не го напълват.
Хари Селдън не издържа на стоварващите се като лавина на главите им древнокитайски мъдрости и нервно изключи машината си. А Хък гневно хлопна дракона по лявата глава. Не, че бе по-виновна. Просто нещастничката беше по-близо до него.
— Съжалявам, господин Селдън — грациозно повдигна рамене лъвицата, — но съгласете се, че бяхме длъжни да опитаме.
Дълго сдържаните чувства на всички присъстващи най-сетне се отприщиха във вид на спонтанни възклицания. Дори Церберина се обади:
— Провалихме се, защото тръгнахме с много голяма кошница!
И, докато тя лекуваше с милувки накърненото самолюбие на своя дракон, всички изведнъж забелязаха, че влюбената митничарка май не е напълно оглупяла от любов.
— Права е — подкрепи я Сонк. — Макар че все пак не сме съвсем с празни ръце.
— Сега поне знаем с известна доза сигурност, че баща ми и чичо ми са двете лица на една и съща личност — закима Хък. — Ето защо, когато го питах как се нарича чичо ми, той все ми отговаряше уклончиво. — Хък стана и дружески стисна ръката на прокурора. — Изглежда ние двамата с тебе, Сонк, сме по-скоро братя, отколкото братовчеди.
— И още най-малко две неща се изясниха — добави лъвицата. — Тук някъде, в околностите на Библиотеката или пък в самата нея, се намира Вратата към Нищото. Тя не може да се види, но би могла да се почувства, ако си лишен от човешки желания. Поне аз така си превеждам сентенцията на машината. — Всички заклатиха утвърдително глави. — И пак тук някъде изглежда е Изворът на всички материални неща.
— Него го знам къде е! — възкликна драконът, поуспокоен от всеотдайните ласки на любимата си. — Вие го наричате Лоното на живота. Вчера изтървах там буркана със Златната рибка и стъклениците. Едната се счупи и от нея се пръкна твоят двойник, Хък!
Лъвицата го изгледа строго и холографното чудовище си прехапа камарата от месести бърни по двете глави, но беше късно. Присъстващите се спогледаха, а Таоа любезно се поинтересува:
— Срещал ли си се вече с твоя двойник, Хък?
— Не, Таоа. И аз преди малко научих за него.
— Хм — промърмори Хари Селдън и изглежда за миг си представи какво би могло да последва от евентуалната среща между тия двамата, защото побърза да добави: — Хък, хайде да възстановиш предишното състояние на машината, приятелю, преди да сте сторили още някоя беля.
Хък стана и без да пророни нито дума се пъхна в машината. Всички се бяха умислили. Той се забави не повече от минута. Излезе усмихнат.
— Готово, Хари! Машината ти е като чисто нова! Все едно, че току-що си я направил. Извинявай за главоболията, приятелю. Винаги съм смятал, че умните машини могат да докарат само беди на човечеството, ама на… Изкуших се за кой ли път!
— Норбърт Винър обичал да казва, че всяка машина е точно толкова умна, колкото човекът, седнал да работи с нея! — весело подметна Хари Селдън, след като уверенията на Хък сякаш с магическа пръчка свалиха воденичния камък от душата му.
— А пък Марк Аврелий твърдял, че всичко е ефимерно! И това, което помни, и онова, което се помни! — не му остана длъжен Хък.
Докато двамата се замеряха с остроумия, прокурорът Сонк усмихнат ги наблюдаваше, драконът и митничарката блаженстваха в своя затворен мир, а лъвицата и старият шаман си шушукаха нещо. Резултатът излезе наяве след миг, когато Ана-Мария дръпна Хък настрана и развълнувано му прошепна:
— Трябва да довършим започнатото, скъпи. Таоа се съгласи двамата с теб да надникнем в душата му и да се убедим какъв е бил в миналите си съществувания.
— Не е ли опасно? — попита Хък, като си спомни каква могъща съпротива срещна преди време на Земята, когато се опита да надзърне в главата на стария шаман, за да открие къде се е запиляла неговата лъвица.
— Тъкмо затова ще бъдем двамата. Ще се опазваме взаимно, пък и всеки ще озаптява другия да не навредим с нещо на Таоа. Дръж се за мен и нищо страшно няма да има.
— Нямах предвид това — засмя се Хък. — Аз побутнах тук-там машината на Хари и сега по всяко време мога да разчитам на услугите й тайно от него. Мислиш ли, че бихме могли да я ползваме там, където ме каниш да отидем.
— Ама че си шмекер! — усмихна се Ана-Мария. — Кой знае къде ме побутваш и мен нощем, когато спя, мошенико. Пък аз се чудя как тъй още не е пресъхнала любовта ми? — изчерви се лъвицата и тутакси отново стана сериозна. — По-добре ще бъде изобщо да не се налага да прибягваме до помощта на твоя умствен придатък, скъпи! — потупа го тя по гърба.
Двамата се върнаха на масата при останалите и се включиха в светския разговор, но така и не разбраха за какво стана дума, защото душите им бяха далеч и на съвсем друго място…
…Тъмният планински скат се извисяваше от другата страна на долината с настръхналите си върхове и шеметни пропасти. Сутрешното слънце се измъкна от прегръдките на кълбестия облак и го заля в червено. Внезапно скатът припламна ярко и почти ги заслепи. Тутакси пъстроцветна кукувица събуди дремещата джунгла с острите си крясъци и без да губят нито миг останалите пернати взеха да й пригласят. Всяка мелодия долиташе от различни краища на долината и сякаш разказваше нова любовна история. Слънцето остави на мира урвата и се заигра с жълтите бамбукови плетеници. Гората се събуждаше за нов живот.
Хък и лъвицата стигнаха до стръмен склон над малка рекичка. Тук джунглата бе по-открита, защото огромно дърво се бе сгромолясало по стръмнината и бе отнесло всичко срещнато по пътя. Но това не беше до болка познатата им джунгла на Фату Хива. Сред евкалиптовата горичка отсреща ни в клин, ни в ръкав се мяркаше и един баобаб, сякаш прероденият Висоцки весело им намигаше.
