отправят в хранилището на паметта. Сънищата няма да се повторят и астралът ще действа през време на сън на физическото тяло вече по друг начин, подчинявайки се на въздействието на променената мисъл. Често на сън човек извършва постъпки, които никога не би допуснал в обикновения живот. Това са действия на астрала по линията на заложена мисъл, неизкоренена от него напълно от съзнанието. След освобождаването от физическото тяло мислите, заложени в микрокосмоса на човека, ще започнат усилено да се проявяват, увличайки след себе си тънката обвивка и тогава започва яростна борба между висшите стремежи на духа и неизживяните енергии на нисшите мисли, от които не е успял да се очисти стопанинът. Добре е това почистване да започне колкото може по-рано. Много смет има вътре. Много трябва да се преразгледа отново. Всичко дава своите кълнове. Много е ненужната вехтория, много са отровните семена, много са злите. Добре е да се преразгледат собствените мисли в аспекта на далечното бъдеще, представяйки си ги израстнали до своя логически завършек. И доброто, и злото на всяка проявена мисъл ще бъде видимо тогава в целия му обем. Така ще бъде по-лесно и да се отхвърли ненужната мисъл.
268. (29 октомври, вечерта). По време на сън тънкото съзнание реагира на различните въздействия понякога не съвсем така, както би реагирало на тях бодърстващото съзнание. Реакциите вървят сякаш в разрез с приетото направление. Това означава, че недоубитите змии надигат глави, възползвайки се от отсъствието на дневния контрол. Това означава, че печатът на окончателното решение на волята не е бил наложен здраво върху някои тенденции, склонности и привички на астрала. И той, усещайки отсъствието на юздата, понякога се проявява в действия, не заслужаващи одобрението на дневното съзнание. Трябва да се срамуваме от тези рецидиви на миналото по същия начин, както ако те биха станали наистина. Те са полезни с това, че, разкривайки тяхната отрицателна същност, човек може да наложи върху тях санкцията на ново решение, пресичащо до корен възможността за тяхното ново повторение. По време на сън истинският лик на човека се проявява по-лесно и по-свободно, отколкото в състояние на бодърстване.
269. (30 октомври). Творчеството на Гуру е своеобразно, самобитно, необичайно и въздейства по особен начин на съзнанието, предизвиквайки понякога цял поток о мисли. Едно то неговите забележителни платна е картината „Настасья Микулична“. Тя трябва да се гледа от най-далечния ъгъл на стаята, най-добре от коридора и тогава нейните красоти оживяват и започват да излъчват сияние и да светят. И колкото повече се задържа окото на тази картина, толкова повече мисли се зараждат в съзнанието. И започва да изглежда, че това не е просто картина, а далечното бъдеще на нашата Родина, отпечатано на платното. А тя е нарисувана в 1943 година, когато хитлеристките орди, снабдени с техниката та от производството на цяла Европа, още заплашваха нашата Страна и втората Отечествена война беше в самия си разгар. И в това трудно за нашата страна време Рерих вече предвиждаше крайната победа над врага, над нашите врагове и недоброжелатели. Настасья Микулична е символ на непобедимата мощ на нашата велика Родина. Мощна фигура на жена, мощен кон на фона на пламтящата заря на Новия Свят, когато Нашата Родина, отразила мвсички врагове, излиза като победителка на световната авансцена. Зарята ня Новия свят, освободил се от тъмното наследство на миналото, от войните, кръвта, насилието, колониалното робство и всички видове гнет и поробване на човек от човека, победно пламти над планетата. И водещата след себе си целия свят, всички народи на Земята страна е нашата Родина, въплътена в образа на могъщата фигура на Настасья Микулична, на здрав и силен кон. Тя е в доспехи, но не е въоръжена, тя не дрънка оръжие, тя не заплашва никого. Тя носи на света мир в ръцете и са подържаните от нея фигурки на хора, като символ на малките народи или на цялото човечество като цяло, на стража на мира, щастието и интересите на което стои мощно се изправя Тя в пламтящите бои на зората на Новия свят. Тя е още в броня и доспехи, за да не може предателстката вража ръка да нанесе внезапно удар в гърба. Този образ излъчва такава силна увереност и несъкрушимост и конят толкова твърдо пристъпва напред в това сияещо с победа и щастие бъдеще, че неволно възниква въпросът: какво ли дълбоко чувство на предвиждане е притежавал Рерих, за да го изобрази така жизнено на платното? Той сякаш е виждал тази победна стъпка на нашата Родина и нейната водеща роля на световната сцена. Да, тя не заплашва никого, да, тя носи на света мир, да, тя е защитничка на малките народи и на всички угнетени, да, към нея са устремени с надежда и вяра милиони очи от всички ъгълчета на планетата, да, тя възглавява борбата със стария, обречен, отиващ си и разлагащ се свят и води след себе си народите с тази победна мощ. Конят се изкачва на възвишение, но още не е стъпил на него, а когато стъпи, ще се разсеят последните облаци на мрака и Нашата велика Страна ще застане пред народите на света с цялата си непобедима мощ, утвърждаваща мира в целия свят и щастието на всички народи на Земята, заедно с окончателната победа на Новия свят над стария, когато войните, насилието и робството във всичките му видове ще останат в миналото.
270. (31 октомври). А ето и друга картина — „Трите корони“. В смъртен бой са се изправили трима крале. Заради какво се бият те? Какво искат да си отнемат един от друг? Може би, Константинопол или проливите, или богатите черноземни равнини на Украйна? Или да прибавят нови владения към парцаливата (съшита от кръпки) монархия? Бият се трима: картината е нарисувана през 1914 година, когато е пламнала първата световна война и кайзер Вилхелм, Йосиф Австрийски и Николай Романов са започнали война. Високо в небето, над сражаващите се фигури, са изобразени отдалечаващи се трите корони, за да не се върнат повече никога върху неудачливите си глави. Така художникът отново предвижда хода на световните събития и изхода на голямата война. И това не е никак чудно, предвиждането е свойствено на някои бележити хора.
271. Картината „Обреченият град“ предизвиква особено дълбоко впечатление. На фона на страховитото огнено-червено небе е изправен огромен тъмен замък, стоящ, вероятно, от векове. В неговите прозорци се отразяват червените отблясъци на зарево. Кървавото небе е символ на приближаващата война, а червените и алени бои — символ на вървящата след нея революция. На фона на тези бои изпъква обречеността на стария замък, на стария свят. Някаква неизбежност, някаква неумолимост на хода на историческите събития се усеща в тези тонове, сякаш художникът е предвидил и неизбежността на кървавата война, и неизбежността на последвалата я революция, когато са били вдигнати червените знамена в името на освобождаването на народите от оковите на стария свят. И това, че старият свят е безвъзвратно осъден от законите на историческата справедливост и закона за общестеното развитие, проличава от самото название на картината — „Обреченият град“. Тъй като старият свят е действително обречен и колкото и да се стараят защитниците на войните, на насилието и колониалното робство, и всичките противници на нашата страна да опровергават това на всички асамблеи по света, той е обречен и ще си замине, и ще направи път на Новия свят на свободата и щастието, на Света без войни, на освободения от всички видове робство Свят, на Света, който се изгражда и утвърждава от Нашата велика страна и от тези, които които я водят, а след нея и целия свят и всички народи на Земята, към това сияйно светло бъдеще.
Ноември
272. (1 ноември). Сине Мой, ако си решил твърдо да достигнеш до края, ти няма да предпочетеш призраците на Майя пред Моята близост. Преходите по дългия път могат да бъдат различни, мака че целта си остава една и съща и ако преходът е тежък, иби уморителен, или скучен и блед, всичко това не променя крайната цел. И не в един само преход, макар и тежък, е целта и смисъла на пътешествието. Затова, колкото и труден да е един определен отрязък от пътя, все пак трябва да се върви, не изменйки на себе си и не поставяйки безсмъртната си душа в зависимост от мяркащите се случайни и временни изгледи, условия или спътници, които са също временни. Дори и това ще мине — това е мъдрото правило на живота, необходимо за дългия път. Предупредих, че пътят е труден и не съм обещавал розови въздушни замъци. Помниш ли, казах: изоставен от всички, изоставил вещите, ще достигнеш до моя ден. По човешки ти се иска благополучие и покой, но благополучието е смърт за духа, а покоят означава застой и опасност от разложение. По-добре е да побързаш гладен и в студа и по камъните, късащи обувките, но да запазиш огъня на духа. Трудностите са само стъпала. Духът се издига във вечността, в царството на безпределната Светлина. Не много години борба и труд на Земята и дълги години в надземния свят. Трудностите на текущия живот ще преминат, както са преминали онези, коитоса били по-рано, а всичко, което е наоколо,
