По-рано всичко беше различно. Някога тя беше Мери Малъри Малоун, незабележимото момиче от Голдън. Най-самотното момиче на света.
Мери Малъри не беше родена в Голдън. Двете с майка й бяха отишли там, когато тя беше на дванайсет, след като баща й ги напусна. Тя никога повече не го видя, но и до днес помнеше как изглежда: висок и жилав, с татуирана морска сирена на мускулестото рамо и дълбок белег на лявата буза. Той мърдаше мускулите на ръката си и гърдите на сирената сякаш се люлееха. После се разсмиваше гръмко и поглеждаше крадешком Мери Малъри и майка й, защото знаеше, че ги притеснява.
Той беше моряк. Работеше като огняр на търговски кораби, плаващи от Сиатъл към Азия, но виждаше обширния океан само когато излизаше да пуши на палубата, загледан към вълните с присвити, уморени кафяви очи. След това изчезваше бързо долу, за да спи или да хвърля въглища в огромните пещи.
Нещата се променяха, щом спираха в пристанище. Мери Малъри знаеше, защото го беше чувала през тънките стени, докато разказваше на майка й. По-точно, докато измъчваше майка й с подробни описания за своите подвизи.
Мери Малъри закриваше уши и се мушваше под завивките, за да не чува за жените, които той купувал в Макао, Тайпе и Хонолулу. Но майка й беше принудена да слуша, докато той й разказваше точно защо тя не може да се сравнява с неговите сексуални завоевания.
— Знаеш ли какво правят? — казваше той с прегракнал, злобен глас. — Стискат те с мускулите си. Да, с тези.
И той я нараняваше жестоко, а тя заглушаваше виковете си със завивките, за да не изплаши малката си дъщеря в съседната стая.
— Ти си безполезна — ръмжеше той, докато я блъскаше, обвинявайки я за собствената си неспособност. — Ти си едно нищо, чуваш ли? Нищо. Само една ненормална жена.
После следваше звукът на ударите му по меката й плът. Мери Малъри ги чуваше, заедно с виковете от болка на майка си, въпреки че затискаше ушите си с ръце.
— О, Боже, о, Боже, моля те, не му позволявай да я удря — молеше се тя, като скачаше в леглото си. — Не му позволявай да я бие. Спри го, спри го.
Понякога молитвите й биваха чути.
Леглото изскърцваше, докато баща й се изправяше на крака, после дрехите му прошумоляваха, металната катарама на колана му тракваше, пружините на леглото отново проскърцваха, когато той сядаше, за да обуе ботушите си.
Следваше дълга тишина. Тя знаеше, че той стои, загледан в майка й. Мери Малъри стискаше палци, кръстосваше ръце и крака и затваряше здраво очи.
— Не я удряй пак — молеше се тя. — Недей…
Понякога го правеше, понякога — не. По-късно се чуваха стъпките му по стълбите и входната врата се трясваше толкова силно, че едва не разклащаше малката къща до основи.
Мери Малъри замръзваше, наострила уши. Едва когато чуеше двигателя на колата, тя въздъхваше облекчено, сигурна, че няма да го видят повече тази нощ.
Тя гледаше втренчено стената, слушайки сподавените хлипания на майка си. Споделяше отчаянието й, но не знаеше какво да направи. Не можеше да отиде при нея. Не можеше да я прегърне и утеши. Нещата не ставаха така в тяхното семейство.
Никой не говореше за чувствата си и Мери Малъри беше стигнала до извода, че не се очаква човек да има чувства. Всъщност у тях никой не говореше, с изключение на случаите, в които се казваха неща като подай ми солта.
Майка й изглеждаше заключена в собственото си страдание. Носеше се из малката къща в избелял розов памучен халат, сякаш непрестанно сънуваше. Седеше часове наред над чаша кафе, загледана пред себе си, и пушеше цигара след цигара.
Мери Малъри я оставяше там сутрин, когато тръгваше на училище, и често я намираше пак там, когато се върнеше следобед. Отново до масата, с кафето и цигарата.
— Мамо, защо не отидем на кино? — предлагаше тя колебливо, когато баща й беше на дългите си плавания и нещата вървяха по-лесно. — Казват, че дават хубав филм в „Риалто“
Очите на майка й се спираха върху нея за секунда. Веждите и се повдигаха, сякаш се изненадваше, че я вижда там.
— Ти върви. В портмонето ми има пари.
И така, тя отиваше сама на кино. И потъваше сред великолепието на последния холивудски мюзикъл, сред музиката смеха и чудесните дрехи, докато започнеше да живее на екрана заедно с героите. Едва когато се появяваха надписите и лампите светваха, тя се връщаше към ужасната действителност, че всъщност е Мери Малъри Малоун.
Гледаше всичко, което даваха в „Риалто“, понякога по два или дори три пъти. Когато нямаше пари, а то беше почти винаги, тя се промъкваше през страничния вход. Изживяваше живота на героите и съхраняваше образите в главата си, за да мечтае за тях по-късно, в леглото си. До дванайсетата си година наистина вярваше, че животът е като във филмите. Просто нейният живот беше по-различен.
Имаше проблеми само с любовните истории. Не вярваше, че хората наистина се гледат така, че се прегръщат и целуват, че си казват обичам те. Знаеше, че нейните родители не я обичат, и се чудеше дали е така, защото е грозна. Тя приличаше на мишчица, слаба, с права светла коса, късогледи сини очи, скрити зад грозни пластмасови очила с дебели лещи. Не помнеше някой от двамата някога да я е прегърнал или целувал. Никога не й говореха мило, не я караха да се чувства по-специална.
Когато беше на единайсет, баща й не се върна след едно пътуване. Измина година и внезапно една сутрин Мери Малъри слезе долу в кухнята и откри майка си да седи и да пуши както обикновено. Но този път тя държеше писмо. Стискаше го близо до сините си очи и го четеше отново и отново, повдигнала вежди от изненада и объркване.
— Мери Малъри — поде тя с особен глас, — тук пише, че сме просрочили плащанията по ипотеката. Пише — тя посочи с треперещ пръст написаното, — че сме пренебрегнали предишните им писма и ако не освободим жилището до събота сутринта, ще дойдат да ни изхвърлят.
Тя вдигна очи и загледа удивено бледата си, очилата дъщеря, застанала до вратата. Сякаш внезапно беше видяла светлина в тунела, щастливия край, който все търсеше. Изведена от летаргията си, тя скочи на крака.
— Трябва да ми помогнеш. — Тя се огледа из малката кухня. — Трябва да съберем багажа. Кухненските съдове и дрехите. — Замисли се за миг. — Знаеш какво означава това, нали? — Обикновено безжизнените й очи бяха оживени от триумф. — Никога повече няма да видим баща ти.
Тъжно беше, че трябваше да отнемат дома им, за да се освободи майка й от тиранията на садистичния си съпруг, но Мери Малъри не мислеше тогава за това. Чувстваше единствено облекчение. А след това и тревога.
— Но от какво ще живеем, мамо? — попита тя уплашено.
— Ще си намеря работа — махна майка й безгрижно с ръка, докато отваряше едно чекмедже, от което извади поочукани кухненски прибори и ги нахвърля в някаква пластмасова торба. — Като продавачка в магазин или сервитьорка. Все нещо ще намеря.
На Мери Малъри не й се вярваше, но знаеше, че не могат да останат там, където са, затова взе един кашон и послушно го напълни с евтини съдове, като ги подреди старателно.
Спря и погледна несигурно майка си. Тя си тананикаше нещо беззвучно и Мери Малъри се сети, че никога преди не е виждала майка си възбудена за нещо. Искаше да зададе един-единствен въпрос.
— Мамо, къде ще отидем?
Майка й се спря замислено.
— Знаеш ли какво? Винаги съм искала да живея край океана.
Тя се разсмя. Необичаен звук, който раздвижи застоялия въздух в старата къща, подобно на свежия морски бриз, за който мечтаеше.
— Да, ето къде ще отидем — повтори тя въодушевено. — Край морето.
Това беше единственият път в живота й, когато Мери Малъри видя някакво подобие на симпатичното момиче, което майка й е била някога. Преди да се омъжи и преди дълбоката депресия да сложи отпечатък върху нея.
