Въодушевлението на майка й зарази и Мери Малъри. Тя почти повярва, че щастието лежи пред тях, край морето там, където свършва дъгата. Разсмя се, докато хвърляше чинии и тигани в друг кашон.
— Ще отидем до океана! — извика тя радостно.
Затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш вече усещаше соления въздух, а вятърът развяваше косите й, сякаш предвкусваше щастливия нов живот.
Няколко часа по-късно те бяха натрупали покъщнината в древния син „Шевролет“. Майка й седна зад кормилото и Мери Малъри и напомни, че трябва да заредят бензин, тъй като тръгваха на дълъг път.
На бензиностанцията майка й преброи парите много внимателно, намигна й и влезе в малкото магазинче, откъдето й купи кока-кола и сникърс.
— За обяд — обясни тя загадъчно, като запали цигара от нов пакет „Марлборо“, докато пътуваха.
— Ами училището? — попита тя, върната внезапно към мрачната действителност.
— Ще има ново училище — прекъсна я майка й, без дори да си направи труда да погледне старото.
— Не трябва ли да им се обадим?
— Ъъ — поклати глава майка й. — Няма нужда. Повярвай ми. Те дори няма да забележат, че те няма.
Мери Малъри се обърна по посока на грозната училищна сграда от червени тухли, в която ходеше от четири години. Там нямаше приятели, дори учителите я пренебрегваха.
Знаеше, че е различна от децата в училище. Беше виждала как техните родители идват на родителски срещи или на тържествата им. Те бяха обикновени, усмихнати хора, които разговаряха помежду си и се шегуваха с децата и учителите. Хора, които ходеха хванати под ръка, докато пресичаха училищния двор, наклонили глави един към друг, докато говореха. В дома на Мери Малъри никой никога не говореше.
Майка й и баща й никога не ходеха в училището, нито веднъж не бяха отишли през цялото време, откакто тя беше там. И учителите никога не я питаха за тях. Само се споглеждаха, когато виждаха, че Мери Малъри е сама на концерт или спортно състезание.
Другите деца не я пренебрегваха. Те просто никога не я забелязваха. Мери Малъри беше като завързака на котилото, оставена да живее или да умре, доколкото й стигнат силите.
Знаеше, че майка й е права. На никого нямаше да липсва. Надяваше се нещата да бъдат по-различни в новото й училище край морето.
Пътуваха сред красиви пейзажи и край Мери Малъри минаваха черно-бели крави, пилета, които кълвяха зърно по двора, а веднъж вижда куп малки розови прасенца, които припкаха на малките си копитца около огромната си, тромава майка.
Тя изяде своя сникърс на съвсем малки хапчици, за да удължи удоволствието, но докато стигнат крайбрежния път, вече падаше мрак и тя отново беше гладна.
— Гладна съм, мамо — промълви тя. — Къде ще вечеряме?
Майка й погледна часовника на таблото и възкликна изненадана:
— Мили Боже, дойде ли вече време за вечеря?
Тя завъртя рязко кормилото наляво и колата пресече магистралата точно пред един натоварен камион, после спря на посипан с чакъл паркинг.
Камионът, натоварен с прясно отсечени трупи, закова със свистене зад тях.
— Проклети шофьорки! — кресна шофьорът на камиона, като бършеше потта от челото си. — Ако не се научите да сигнализирате, госпожо, ще си намерите смъртта.
Мери Малъри прехапа устни притеснено, но майка й сякаш не чуваше.
— Извинете — подвикна Мери Малъри, но шофьорът поклати глава и ги изгледа злобно.
— Хайде — каза майка й, като излезе от колата и тръгна към ярко осветеното заведение. Мери Малъри забърза след нея.
— Мамо, не мислиш ли, че е по-добре да заключим колата?
— Да я заключим? Защо?
Тя погледна назад безпомощно. Мери Малъри взе ключовете, изтича обратно и заключи колата.
Заведението, където се спираха обикновено шофьорите на камиони, беше ярко осветено, задимено и претъпкано. Миришеше на пържено, сандвичи и кафе. Музиката гърмеше от грамофона в ъгъла и се конкурираше с шумните разговори, тропането и тракането, идващи от кухнята, където се приготвяше бърза закуска.
Без да обръща внимание на другите клиенти, майка й отиде в началото на опашката. Обърна се и погледна Мери Малъри, която се беше дръпнала притеснено настрани.
— Сандвич искаш ли? — извика тя.
Без да изчака за отговор, поръча два сандвича и две бири.
Взе подноса си и се отправи към една маса, близо до прозореца, без да обръща внимание на изпепеляващите коментари на ядосаните шофьори. Мери Малъри се помъкна след нея с наведена глава, като се надяваше, че никой няма да се нахвърли върху тях, задето изпревариха всички.
Тя седна срещу майка си и се зае със сандвича си. Не помнеше вече последния път, когато бяха правили това заедно, и духът й се повдигна. Започна да вярва, че наистина ги чака нов живот край морето. Майка й изглеждаше толкова различна — силна и целеустремена, сякаш отървавайки се от съпруга си, беше оставила зад себе си ужасното минало и онази друга тъжна и изплашена жена. Мери Малъри беше сигурна, че тя ще успее да си намери работа. Щяха да си имат нормален дом и приятели и щяха да бъдат щастливи.
Когато се върнаха в колата, тя заспа. Не се помръдна, докато майка й не я побутна.
— Събуди се, Мери Малъри — подръпна я тя. — Стигнахме до морето.
Намираха се на една висока скала. Зад тях имаше гора, а дърветата бяха толкова високи, че сякаш докосваха ясното нощно небе. Пред тях се простираше океанът — злокобно тъмен, с изключение на чистата сребърна пътека, хвърляна от пълната луна.
Мери Малъри свали стъклото на прозореца си и подаде глава навън. Вдиша студения, свеж въздух, изплези език, за да усети солта на вятъра.
Океанът се вълнуваше неуморно, като ръмжеше и стенеше, когато се блъскаше в скалите, подобно на гигантски праисторически звяр.
— Всичко както трябва ли е, мамо?
Майка й се прозина.
— Предполагам, че можем да преспим и тук — промърмори тя, отпусна се назад на седалката си и затвори очи.
Мери Малъри погледна през рамо. Задната седалка беше затрупана с кутии, найлонови чанти и нахвърлени дрехи на майка и. Нямаше къде да се опъне. Тя вдигна прозореца, отпусна се на седалката си и се въртя, докато се намести в някакво поносимо положение.
През тази нощ тя усещаше в съня си соления мирис на океана, а когато се събуди, слънцето беше поръсило тръпнещите води със златни петънца.
Майка й беше дълбоко заспала, с глава на рамото й.
Това беше най-голямата близост с майка й, която помнеше. Остана напълно неподвижна, защото се страхуваше да изгуби контакта. Наслаждаваше се на топлината на мекото лице на майка си, допряно до ръката й.
Пред нея морето промени цветовете си, когато небето се изпълни с облаци. Невинното синьо-зелено се превърна в тъмносиво. Две катерици изтичаха покрай колата, когато първите капки дъжд затрополиха по покрива. Дъждът се превърна в порой, а океанът започна да реве, да бушува и да се нахвърля върху скалата.
— О, Боже, вали — въздъхна майка й, като седна и разтърка очи. — По-добре да тръгваме, Мери Малъри.
Колата се затръска назад по хлъзгавия път през гората, който излизаше на магистралата. Чистачките мърдаха напред-назад безполезно, докато майка й караше „Шевролета“ на юг.
Когато след половин час спряха пред една бензиностанция, дъждът все още се лееше от небето. Те изпразниха две торби, сложиха ги на главите си, за да не се мокрят, и хукнаха към тоалетната, като се кискаха като глупави ученички. Измиха лицето и ръцете си, но нямаха четки за зъби, затова си взеха пакетче ментови дъвки и отново поеха по пътя си.
