— Кога ще отстъпиш, Сузи, да излезеш с мен? — подхвърли той.
— Когато пораснеш, детектив Росети — отговори тя, без да повдигне очи от бележките, които четеше.
Хари се разсмя.
— Страшна техника, Росети. Всеки път проработва, а?
— Понякога губим, понякога печелим, Професоре Просто трябва да знаеш номера, това е всичко.
Те излязоха навън и се спряха на стълбите срещу паркинга, за да обсъдят напредъка на експертите.
— И още нещо — продължи Хари. — Открили са следи от азот в праха, взет от колата. Вероятно е някакъв тор от този, които се купува по цветарските магазини.
Росети погледна мрачно.
— Да не се наложи да проверяваме всеки градинар или любител в Бостън?
— Ами — засмя се Хари. — В Масачузетс. И все пак най-голяма е вероятността той да е най-обикновен семеен мъж, който се занимава по малко с градинарство през почивните дни.
— Искаш да кажеш, когато не се занимава с убиване.
Хари въздъхна.
— Точно така.
Мъжът в тъмносивото „Волво“ ги гледаше през бинокъла. Познаваше ги. Ако можеше да чете по устните им, щеше да разбере за какво си говорят. Толкова ясен беше образът. Все пак би се хванал на бас за стотачка, че говорят за него.
Това му доставяше удоволствие, както и мисълта, че нямат нищо срещу него. Дори не знаеха как изглежда, а и той не им беше оставил никакви следи. Освен това те все още се взираха в миналото, докато той вече гледаше в бъдещето.
Потупа камерата, която лежеше на седалката до него. Тя винаги беше с него, като стар приятел. Знаеше, че смяната на Сузи Уокър свършва след петнайсет минути, затова загледа нетърпеливо двамата детективи, които все още разговаряха на стълбите. Ако не си тръгнеха скоро, щяха да провалят възможността му да я снима.
Отдъхна си с облекчение, когато Хари Джордан тупна приятеля си по рамото и те се разделиха, като си пожелаха весело лека нощ.
Джордан вървеше през паркинга направо към него. Стъклата на „Волвото“ бяха потъмнени, но той не искаше да поема риска да бъде забелязан от детектива, които имаше много зорко око. Сви се на пода и се покри с едно одеяло. Лежеше притихнал, също като жертвите си. Дишаше тихо и спокойно. Не се страхуваше. Знаеше, че е по-хитър от полицаите, защото много пъти го беше доказвал. Полицаите дори не знаеха колко много пъти.
Чу стъпките на детектива, след това щракването на ключалката на „Ягуара“. Внезапно се чу бесен лай. По вратата на „Волвото“ задраска куче. Мъжът нервно притаи дъх.
— Скуийз, какво, по дяволите, ти става? — викна Хари гневно.
Грабна каишката на кучето и го дръпна, като прокара нервно ръка по боята на „Волвото“.
Скуийз се хвърли към „Волвото“, долепи носа си до леко отворения прозорец, като душеше и ръмжеше.
Хари се поколеба. Скуийз нямаше навик да се държи толкова агресивно. Той надникна през прозореца на „Волвото“, но стъклата бяха толкова потъмнели, че почти нищо не се виждаше. Забеляза, че колата е заключена. Видя, че лепенката за платен данък е подновена скоро. По колата нямаше драскотини или мръсотия. Изглеждаше съвсем нормално, добре поддържано превозно средство. Вероятно принадлежеше на семейство с няколко деца и още толкова внучета. Сигурно това беше причината. Прозорецът на задната седалка беше отворен, а там вероятно возеха кучетата. Скуийз беше усетил миризмата им и това не му е харесало.
— Откачен помияр. — Хари го дръпна назад. — Можеше да ми струваш едно боядисване на тази кола.
Кучето скочи неохотно на задната седалка на „Ягуара“, като продължаваше да ръмжи.
Чу се затваряне на вратата, палене на двигател и свистене на гуми.
Мъжът се разсмя гръмко, като си помисли за кучето на детектив Хари Джордан, което познаваше убиеца по миризмата. Беше доста по-умно от господаря си.
Вече почти беше време. Той се надигна, камерата беше готова. Щеше да направи звезда от госпожица Сузи Уокър.
В колата, на път за дома си, Хари се сети, че не е ял нищо, освен кифлата, която изяде при Руби в седем сутринта. Спря, взе си пица и отхапа от нея, докато караше колата. Кучето протягаше врат, умирайки от нетърпение да получи парченце.
— Не се надявай, приятел — разсмя се Хари. — Мога да се примиря с кокала върху старинния ми килим, но не съм съгласен да омажеш с пица колата.
Когато се прибра вкъщи, видя, че червената лампичка на телефонния секретар свети. Отвори кутия с храна за кучето отхапа от пицата и включи секретаря.
Чу се само слаба музика. Той наклони глава и се усмихна, когато разпозна Едгар. После се чу гласът й.
— Благодаря, Хари — каза тя тихо.
Той остана загледан в машината, очакваше още. Но това беше всичко. Върна касетата и отново я пусна. Тръсна глава и се разсмя. Малоун беше жена, която знаеше как да каже каквото трябва без много приказки. И в гласа й се усещаше някакъв трепет, когато изричаше Хари.
Все още усмихнат, той си наля, Джим Бийм, пусна няколко кубчета лед, взе кутията с пица и влезе в дневната.
Отпусна се в старото кожено кресло и пусна видеото. Лицето на Малъри Малоун се появи в стаята. Същата широка, слънчева усмивка, която беше отправена специално към него предната вечер, сега сияеше към милионите зрители. Очите й блестяха като сапфири, докато разказваше прочувствено за съпругата на английския милионер, затворена в лудницата. След това показа снимките на стария козел, който лудуваше гол с трите млади хубавици.
— Този мъж може и да е забравил — редеше тя с плътния си, топъл глас, — но дали ние трябва да забравим? Задайте си този въпрос, когато си легнете довечера и не можете да заспите, както ще направя и аз, докато мисля за нея. Запитайте се дали не трябва да има някаква справедливост за жени като нея. Запитайте се, защото това можехте да бъдете и вие.
Тя погледна за секунда в камерата, после сведе прелестните си мигли. Очите й бяха замъглени от сълзи. В този миг публиката беше нейна, съпричастна към съдбата на съпругата.
Хари си помисли, че тя или е голяма актриса, или е напълно искрена. После си спомни онзи кратък миг на вечерята, когато тя изглеждаше изгубена и объркана. Беше казала за себе си, че е най-безинтересната жена на света. В онзи миг той би се заклел, че тя е искрена. Малъри не беше просто загадка. Тя беше жена с тайни, които успяваше да скрие от него.
Той вдигна телефона и набра домашния й номер.
— Ало? — откликна тя със сънен глас. Той погледна виновно часовника. Беше единайсет и трийсет.
— Госпожа Малоун? — каза той.
Чу въздишката й.
— Наричай ме Малъри.
— Малъри — произнесе с удоволствие името й.
— Да, Хари?
— Не усетих, че е станало толкова късно. Съжалявам — изрече той с усмивка. Въобще не съжаляваше.
— Не е късно. Просто аз си легнах рано. — Тя се надигна и се облегна на възглавниците.
— Чух съобщението ти.
— Наистина ли?
Стори му се, че е развълнувана.
— Не беше много дълго.
