Сега или никога

официално.

— Полицай? Колко вълнуващо. Кажи ми, Хари — Лара го придърпа в жужащата стая, — по работа ли си тук? Или само за удоволствие?

Мал стоеше на вратата с кошницата виолетки в ръце и ги наблюдаваше ревниво. Почувства онова внезапно стягане на сърцето, което чувстваше като дете, когато тя беше онази, която не канеха на празненствата, която не викаха да гостува и през нощта, нито пък я избираха в различните отбори. За миг се почувства отново като Мери Малъри, най-самотната от всички.

Тя се отърси от това чувство. Нейните гости бяха на нейното празненство, в нейния дом. Нейният успех беше събрал заедно всички тези хора. Какво ли я интересуваше, ако Хари се занимава с Лара Хевърс? Той не означаваше нищо за нея… само един флирт.

Защо ли тогава сутринта се беше събудила с мисълта за Хари? Защо бързаше да прегледа гардероба си, препълнен с хубави дрехи, и накрая реши, че няма какво да облече? Защо се втурна към магазина и накупува онези неща, за да му готви тази вечер? Беше се обадила дори на търговеца на вина и му беше поръчала да открие шампанското, което Хари харесваше.

И защо ли беше хукнала да купува дрехи, колебаеща се като девойче дали да купи черната рокля от дантела, или изящната кремава риза от сатен и черни кожени панталони? Решена да не я хванат в крачка този път — от гледна точка на дрехите — тя купи всичко.

После си каза, че е полудяла. Имаше поне дузина мъже, с които можеше да излезе тази вечер. Нямаше нужда от Хари Джордан и неговия сериен убиец, а беше сигурна, че той ще повдигне въпроса отново.

Почувства истинско облекчение, когато излязоха класациите и продуцентът предложи да отпразнуват случая.

— Нека отидем у дома — извика тя въодушевено. — Поканени са всички.

Бет се обади на фирмата за организиране на тържества. Мал се обади на няколко приятели и докато се усети, вече мушкаше в хладилника продуктите за вечерята и се преобличаше в късата черна рокля, а празненството набираше скорост.

Тя погледна Хари, който стоеше на другия край на стаята, заобиколен от жени, между които бяха Бет и Лара. Хари им разказваше нещо, а те се смееха и флиртуваха с него. Изглеждаше така, сякаш се чувства страхотно.

Тя влезе в спалнята си и сложи кошницата с виолетки на масичката до прозореца. Отпусна се на един стол, загледана в тях. Това не беше просто букет цветя, това беше мил и вълнуващ подарък, избран специално за нея. Реши, че в края на краищата Хари наистина е много сладък под коравата външност на полицай.

Тя стана, оправи полата си, пое си дълбоко дъх и се върна към празненството.

Стана единайсет часът, преди гостите да започнат да се разотиват, а тя все още не беше имала случаи да каже и дума на Хари. Той беше звездата на вечерта. Занимаваше гостите й с истории за убийства и насилие, научи ги как да танцуват на песента на Глория Естефан „Да, сеньор“ и обеща да им покаже идеални упражнения за начинаещи. С мъжете говори за баскетбол и за „Муунлайтин клъб“ — колко добре вървят нещата там и как смятат да построят игрище за хокей и да направят отбор. Той беше дружелюбен с всеки, а тя беше заета домакиня.

Мал наблюдаваше иронично как всички жени целуват за довиждане Хари, и направо се разсмя, когато Лара й прошепна:

— Не е ли най-сексапилният полицай, който си виждала извън телевизионния екран? А и него можеш да го докоснеш. Няма да имаш нищо против, ако му се обадя, нали? Имам предвид, че той каза, че отношенията ви са само професионални.

— Няма проблем — избъбри Мал небрежно. — Помежду ни няма абсолютно нищо.

Лара поклати глава удивена.

— Сигурно си полудяла, скъпа! Но пък в такъв случай аз имам късмет.

Мал пожела лека нощ на режисьора и на съпругата му, после на продуцента и накрая на Бет и Роб.

— О, изчакай само минутка — каза тя и се втурна към спалнята си.

След няколко секунди се върна с един пакет.

— Подарък за годишнината — каза и им го подаде. — Извинявам се, че забравих. Пътуването до Лондон изтри всичките ми спомени.

Мал им махна за довиждане и усети очите на Хари върху себе си. Обърна се и го погледна. Той стоеше до камината, подпрян на нея с ръце в джобовете. Косата му беше разрошена, брадата му беше набола. Изглеждаше като човек, който иска да свали сакото си.

— Какво трябва да направи човек, за да получи малко храна? — попита той с усмивка.

Тя повдигна рамене.

— Имаше храна. Хубава храна, и то много.

— Дреболия — изрече той, докато продължи да я гледа. — Аз съм онзи, когото покани на вечеря. Сещаш ли се?

— Ако не беше толкова зает да учиш приятелите ми да танцуват, щеше да забележиш вкусната храна, приготвена от най-добрите готвачи, която останалите хора ядяха.

— Учих само жените да танцуват. А вечерята не се брои ако не си седнал на маса, когато я ядеш. За предпочитане е да си срещу човека, който те е поканил.

— Кое те кара да смяташ, че съм те поканила на вечеря? — попита тя развеселена. — Никога не съм споменавала думата вечеря. Или тази вечер идеалната ти полицейска памет те подвежда?

— Ами да — каза той небрежно. — Също както твоята те подвежда за портрета по описание. Какво точно му имаше на портрета, Малоун? Позна ли го или какво?

Тя повдигна рамене нетърпеливо.

— Не ставай глупав. Разбира се, че не съм го познала. Защо да го познавам?

— Първо, защото работата ти е да познаваш убийците. Срещала си мнозина престъпници. Мислех, че това е някой, когото си срещала вече. Или пък, че е брат ти.

— Да не си полудял!

— Добре, не е брат ти. Тогава кой, по дяволите, е той?

— Как, по дяволите, да знам?

Те стояха един срещу друг и си хвърляха гневни погледи.

— Да не би да се караме? — попита той с усмивка.

— Това се случва само на хора, които се познават добре, а ако ми позволиш да ти напомня, детективе, при нас случаят не е такъв.

— Мислех, че затова ме покани тази вечер. За да се опознаем по-добре.

Тя се разсмя.

— Ако не бяха виолетките, бих си помислила, че само искаш да ме питаш за убиеца.

— Те бяха само малък подарък, който смятах, че ще се хареса на красивата жена, с която щях да вечерям.

— Наистина ли смяташ, че съм красива?

— Половин Америка смята, че си красива.

— А това означава, че другата половина не смята така.

Тя прехапа устни. Искаше й се да не беше казвала това, да не беше се разкривала така пред него.

Той я погледна удивен.

— Има ли значение за теб какво си мислят те? Знаеш как изглеждаш. Вършиш страхотно работата си, имаш голям успех. Нима си толкова несигурна, Малоун?

Тя повдигна рамене, отбягвайки очите му.

— Просто се шегувах.

Той я наблюдаваше объркан.

— Не, не се шегуваше — промълви тихо. — Не искаш ли да ми разкажеш?

— Няма нищо за разказване.

— Има. — Той повдигна с ръка брадичката й, за да я принуди да го погледне. — Можеш да ми кажеш, Мал. Обещавам да пазя тайна.