— О, Хари — разсмя се тя, — звучиш също като мен.
— Понякога ти не звучиш като себе си. И точно това е объркващо.
Той прокара пръсти по тила й и ги зарови в меката й коса.
Мал усещаше докосването му и топлината, която се излъчваше от пръстите му. По гърба й пробяга тръпка от удоволствие и тя се облегна на гърдите му. Той я притискаше нежно и масажираше тила й, докато тя се отпусна.
— Приятно ли ти е? — прошепна.
— Ммм. Сбъркал си професията си, детективе. Трябвало е да станеш масажист.
Тя се разтапяше и си го знаеше.
Повдигна лице към него и погледите им се вплетоха. Устните му докоснаха леко нейните и тя въздъхна. После се стегна и се отдръпна от него.
Оправи роклята и косата си.
— Знам, че по душа си едно старомодно момче и не смяташ да се възползваш от мен — каза тя, като му хвърли един кокетен поглед през миглите си и се отправи към кухнята.
Хари я последва. Свали сакото си, скръсти ръце и се подпря на кухненската врата.
— Така е. Само че… не знам дали някой някога ти е казвал това.
Тя го загледа в очакване.
— Устните ти са меки като цветчетата на виолетките.
— Хмм. Наистина ли, детективе? — Тя извади бутилка шампанско от хладилника и я повдигна. — Любимото ти. Не съм забравила.
Той кимна впечатлен.
— Наистина не си.
Взе бутилката от нея, отвори я, без да разлее и капка и наля шампанското в две кристални чаши.
— Пия за приятната вечер, детектив Хари! — Тя бе възвърнала предишното си шеговито настроение.
— Искаш да кажеш, че още не е приключила.
Тя се разсмя.
— Не мога да те изпратя да си ходиш гладен. В хладилника има още храна.
Той отвори хладилника и огледа съдържанието му.
— Изглежда така, сякаш си се приготвила за гости на вечеря.
— Бях, но се уплаших.
Той извади пъдпъдъци.
— И ти смяташе да ги сготвиш? За мен?
— Да. Заедно с карфиол, кускус, лук, спанак и лимон.
Той повдигна очи към небесата.
— Тя можела и да готви — изрече с изпълнен със страхопочитание глас.
— Какво ще кажеш за сандвич? По-бързо е. Майонеза или горчица?
Тя вдигна бурканчетата.
— И двете.
Той я наблюдаваше, докато тя правеше сандвичите и ги оставяше в ярки синьо-жълти чинии.
— Матис би го нарисувал точно така — каза той с възхищение. — Неподвижен живот на два сандвича с пуйка в Манхатън.
— Не забравяй бутилката шампанско.
Тя взе чашите и тръгна обратно към дневната. Остави шампанското на масичката, свали сандалите си, седна на килима пред камината и пусна музика. Загадъчните вариации на Едгар се понесоха из стаята.
Мал погледна Хари, който седеше срещу нея.
— Чудя се как ли човек, който може да сравни сандвич с пуешко с картина на Матис, е станал детектив.
— Вече знаеш как. Прегледахме това на предишната ни среща, нали се сещаш?
— Предишната ни среща?
— Как иначе би го нарекла?
Тя отхапа от сандвича си, докато обмисляше.
— Служебен ангажимент. Точно това беше.
— Може би за теб.
— А тези меки цветчета на виолетки? Полицаите не говорят така.
— Как очакваш да говори един полицай?
— О, нали знаеш. Рязко, грубо, отрезвяващо. Черно и бяло, без нюанси.
— Аз съм известен с нюансите си.
Тя се разсмя.
— Виждам, че сандвичът ти харесва.
— Тази вечер ми липсваше ресторантът „При Руби“. Но все пак, като се вземе предвид всичко… луксозната обстановка, висококачественият сандвич, синьо-жълтите чинии като картина на Матис и меките устни… бих предпочел да съм тук.
Той не добави с теб, но тя знаеше, че го мисли. Доволна, се отпусна назад, върху петите си, като отпиваше виното си и го гледаше как довършва сандвича си.
Той огледа стаята.
— Изглежда така, сякаш си живяла тук от векове. Наследствен дом, портрети по стените, семейни снимки в сребърни рамки.
Той взе една снимка от масата и я разгледа. На снимката се виждаше двойка. Мъжът беше висок и симпатичен, с грубовата външност. Ръката му беше сложена на раменете на дребничка, младолика блондинка с широка усмивка. Бяха застанали до дървено бюро в стая, която гледаше към езерото. Изглеждаха щастливи и доволни заедно.
— Родителите ти ли са това? — предположи той.
Тя повдигна рамене.
— Приличам ли на тях?
Той се вгледа в снимката.
— Струва ми се, че да.
— Точно затова ги избрах.
Той рязко вдигна глава.
— Ти си ги избрала?
— Разбира се. В един оказион. Избирала съм всички хора, които виждаш тук на снимки и картини. Когато създавах новото си минало.
Хари остави внимателно снимката.
— Не искаш ли да ми разкажеш за това, Малоун?
— Не. Ти знаеш какво искам да кажа. — Устните й внезапно се стиснаха, а тя отново имаше онзи наранен вид.
— Не, не знам какво искаш да кажеш. — Той отиде до нея и взе ръката и. — Но мисля, че имаш нужда да разкажеш на някого. Защо това да не съм аз?
Тя вдигна рамене.
— О, не знам… Това е една съвсем обичайна история. Просто толкова упорито се опитвах да я оставя зад гърба си. Да се превърна в друг човек.
Той се намръщи объркано и тя продължи:
— Истината е, че аз всъщност не съществувах, преди да създам образа си.
И тя внезапно му заразказва за детството си — за бруталния си баща, за непрекъснато депресираната си майка, за бягството към океана, в Голдън.
Самотен малък градец го бе нарекла майка й, когато влизаха в града с целия им багаж, струпан в стария „Шевролет“. И беше права.
Посивелите, белязани от времето дървени постройки на Голдън се бяха вкопчили със свирепо упорство в бруления от вятъра бряг. Имаше и няколко обществени сгради и стари хора, които продължаваха да
