остаряват. Беше скучно местенце, което за кратко флиртуваше през лятото със случайно появилите се посетители и се опитваше да изглежда процъфтяващо и гостоприемно под избелелите украси. Но онези посетители, които се спираха да погледат, никога не оставаха. Бързо продължаваха напред, в търсене на по-оживени и весели места.
Всички жители на Голдън бяха родени тук, както и бащите и дядовците им, затова набързо нарекоха семейство Малоун боклук и ги изключиха от снобското си малко общество.
Мал не намираше думи, с които да опише ужасната самота през тези години. Абсолютната самота, която се простираше безкрайна зад нея, нескончаема пред нея. Единственият й близък човек беше майка й, но само защото живееха заедно, не защото майка й се интересуваше от нея. Тя от нищо не се интересуваше. Понякога, докато лежеше на оранжевата кушетка и се опитваше да заспи, Мери Малъри биваше завладяна от ужас, защото знаеше, че ако тя умре тази нощ, никой по Божията земя не би се заинтересувал. Тя наистина беше едно нищо.
Мал все още виждаше стария фургон, където непрекъснато имаше течение, усещаше миризмата на море, на гниещи боклуци и киселия мирис на мизерията. В този миг тя беше там — преживяваше това отново, усещаше миризмата, мразеше онзи живот.
Фургонът беше предвиден за даване под наем през лятото. Беше малък и повече от мизерен. Беше грозен. Всичко в него беше сиво и изтъркано, с изключение на канапето, което беше избледняло от червено до отвратително оранжево. Майка й заемаше единствената спалня в дъното, която имаше малък прозорец, но той не се отваряше, дори и в най-горещите дни, въпреки че Мери Малъри се беше опитвала с един гаечен ключ, но безрезултатно. Така че, когато времето беше горещо, майка й просто сядаше в дневната и отваряше широко вратата, а телевизорът работеше по цяла нощ и Мери Малъри изоставяше всяка надежда да заспи.
Майка й беше пристрастена към телевизията. Гледаше всичко, всички късни програми, въпреки че Мери Малъри би се заклела, че тя никога не чува и дума от онова, което се говори. Картините просто минаваха пред погледа й — хора, места, събития, докато тя палеше цигара след цигара и димът се виеше безкрайно към тавана. Мери Малъри предполагаше, че майка й се вживява в телевизията така, както самата тя се вживяваше във филмите. Телевизията й напомняше, че е жива. Тя дори не превключваше каналите. Каквото даваха, това гледаше.
Мери Малъри се опитваше да я убеди да си легне.
— Хайде, мамо — казваше тя и заставаше пред телевизора. — Ужасно късно е, а аз трябва да поспя.
Майка й отместваше поглед и запалваше нова цигара.
— Гледам телевизия — отговаряше тя меко.
Но отнесеният поглед на майка й подсказваше на Мери Малъри, че в главата й вървят съвсем различни мисли.
Майка й така и не си намери работа. Живееха от помощи. Задължение на Мери Малъри беше да ходи в „Социални грижи“ всеки понеделник и да взема купоните за храна.
— Пак ли ти? — казваше госпожица Орора Питърсън, като поглеждаше над дългия си нос и наместваше наниза дребни изкуствени перли на кльощавата си, но благопристойна шия и се пресягаше за папката на Малоун.
Мери Малъри беше сигурна, че тя знае наизуст подробностите за мизерията на нейното семейство, но въпреки това правеше внушително представление, като ровеше из книжа, та, поглеждаше нагоре от време на време и си мърмореше:
— Хм… хм… да, ясно.
Мери Малъри често си мислеше колко жалко е че в „Социални грижи“ не работеха същите хора, които се нуждаеха от помощ, защото те щяха да бъдат по-мили и щяха да чувстват по-искрена благотворителност към нещастниците като нея.
Но госпожица Орора Питърсън живееше в хубава, боядисана в бяло къща, разположена под сянката на стари дъбови дървета, в почтената част на града. Това беше същата къща, в която тя беше родена и която й беше оставена от баща й. Носеше очила със светлосини рамки, къдреше косата си три пъти в годината във фризьорския салон на Джоди, където лакираха и ноктите й в благоприлично бледорозово. Караше почти нов бял „Буик“, през двуседмичната си отпуска всяка година ходеше в един и същ курорт в планините и всяка неделя посещаваше презвитерианската църква „Свети Джон“, въпреки че в сърцето й нямаше обич към никого — Мери Малъри подозираше, че това включва и Исус — но пък така имаше възможност да покаже най-новата си шапка.
Мери Малъри се взираше в надраскания линолеум на пода и окъсаните обувки на другите хора, които чакаха на опашка, докато госпожица Питърсън разглеждаше документите в папката й толкова съсредоточено, сякаш разгадаваше някакъв тайнствен код. След около пет минути жената вдигаше поглед и изричаше уморено:
— Ах вие, семейство Малоун… Кога най-после пропадналата ти майка ще си намери работа, вместо да кара нас, данъкоплатците, да се грижим за вас?
Тя вземаше голям гумен печат, удряше го върху страницата и най-накрая преброяваше купоните. После ги мушваше през тесния процеп на стъклото, което я отделяше от грубостта и недодяланите маниери на онези, които бяха изпаднали в беда. И нито веднъж дори не погледна към Мери Малоун.
С пламнали от притеснение бузи Мери Малъри отиваше в супермаркета на другия край на града. Грабваше количката, поемаше между щандовете и започваше да я пълни с царевични пръчки, мляко, маргарин, сирене, салам и хляб. Вземаше кутия боб, четвърт кафе — което се случеше да има намаление на цената за деня. После прибавяше два картофа, а накрая си позволяваше и две зелени ябълки. След това отиваше на опашката и се приготвяше за второто унижение за деня.
Бузите й пламтяха от срам, докато касиерът броеше купоните й. Винаги се ужасяваше, че може да е прекалила и да й се наложи да връща някои неща. Стиснала кафявата кесия, тя продължаваше надолу по улицата, до бензиностанцията, където собственикът й даваше цигари за майка й, въпреки че не беше пълнолетна. Това беше единствената проява на добро отношение за деня, въпреки че той го правеше само защото не искаше да изтърве нито един клиент, а не защото я съжаляваше. Но това все пак й спестяваше доста неприятности, защото след първата оптимистична година майка й практически престана да излиза от къщата, а Мери Малъри беше сигурна, че тя би полудяла без цигарите си.
Майка й излизаше единствено когато потъваше в най-дълбока депресия. Тогава тя се връщаше от училище и откриваше, че майка й я няма. Намираше я на скалите, загледана в морето или да се разхожда бавно по брега, без да забелязва вятъра и дъжда, нито пък огромните вълни, които се блъскаха с рева на експресен влак, карайки земята да трепери под краката й.
Най-накрая тя се връщаше вкъщи. Изсушаваше мократа си от дъжда коса, правеше си чаша кафе и пускаше телевизора. Сякаш бурята беше уталожила онова, което я измъчваше.
Веднъж, на път от магазина към къщи, Мери Малъри мина покрай няколко момичета от училище. Те бяха облечени в елегантни нови пуловери, караха лъскави червени велосипеди, а устните им бяха яркорозови от новото червило с предизвикателен цвят. Те сякаш не я забелязваха или ако я бяха забелязали, се направиха, че не я виждат. Бъбреха си една с друга за момчета, докато караха велосипедите си сред облак от парфюм, току-що купен от парфюмерията на Бартлет.
Мери Малъри прехвърли пакета с покупките в другата си ръка. Намести пластмасовите очила, с които изглеждаше като бухал, и се загледа завистливо след момичетата. Беше сляпа като прилеп. Лещите бяха толкова дебели, че изглеждаха като дъната на бутилки от кока-кола. Имаше чувството, че е скрита зад тях и момичетата всъщност не са я видели. Защо иначе не и казаха поне здравей? Но пък и никой никога не я поздравяваше.
Припомни си първия, ужасен, ден в училище. Въведоха я в стаята и я избутаха пред класа. Трийсет чифта очи я пронизваха, вперени в прекалено късата й, избеляла рокля в износените маратонки и грозните очила. Със здраво насадения си групов инстинкт те веднага разбраха, че тя не е една от тях. Момичетата започнаха да се кискат и да си шепнат чудачка и грозница.
— Кажете
— Здравей, Мери Малъри — казаха всички в хор и отново се разкискаха.
