Сега или никога

Мери Малъри измърмори едно здравейте и забърза към чина, който й показа учителката. Очакваше с ужас междучасията, но нямаше защо, тъй като никой не се опитваше да говори с нея. Никой не й предложи да я разведе наоколо или да бъдат приятели. Никой дори не си правеше труда да я зяпа или да й се подиграва. За целия седми клас от гимназията в Голдън тя сякаш беше невидима.

Мълчанието я измъчваше най-много. Вкъщи майка й рядко говореше, все беше потънала в своя собствен свят. В училище, с изключение на задаваните от време на време въпроси от учителите, никой даже не я поздравяваше. И преди беше срамежлива, но сега беше непрекъснато потисната. Казваше си, че е така, защото е грозна, защото е бедна, защото майка й е луда, защото трябваше да чака на опашката пред госпожица Орора Питърсън и след това да дава унижаващите я купони в супермаркета на Голдън. Защото дрехите й бяха евтини, купени от някой оказион, защото никога нямаше да си купи списание „Гламър“ и сода, нито пък да пробва всички нови червила и парфюми в магазина на Бартлет. Тя беше никоя. Нищожество. Незабележимото момиче от гимназията в Голдън.

Отнасяше вкъщи покупките и ги нареждаше в шкафа. Даваше цигарите на майка си и виждаше някакъв проблясък на удоволствие в отсъстващия й поглед.

— Благодаря, Мери Малъри — казваше майка и с прегракнал глас.

И не продумваше повече до края на вечерта.

Мери Малъри облече един пуловер и тръгна по скалите, загледана в развълнуваните зелени води на океана. Спомни си колко развълнувана беше, когато дойдоха да живеят на крайбрежието, в Голдън, население 906. Би се хванала на бас, че сега, когато и двете с майка й бяха тук, никой така и не е променил надписа на население 908. Те не бяха истински жители като госпожица Орора Питърсън. Бяха просто боклук, който живееше от парите на почтените данъкоплатци и толкова.

Долу, на плажа, тя видя две момчета, които тичаха с едно куче. Веселяха се по толкова простичък начин, като хвърляха камъчета във водата, а кучето ги гонеше, че на нея й се прииска да се присъедини към тях. Искаше й се да изкрещи:

— Аз съм тук, не ме ли виждате? Вътре в мен има човек като вас. Искам да се смея, да се веселя и да имам приятели.

Чудеше се какво ли щяха да кажат, ако тя го направеше, но и без това нямаше да се осмели. Срамежливостта й сякаш я осакатяваше. Беше различна и щеше да си остане такава.

Освен в мечтите си. Когато майка й най-после заспеше, тя лежеше будна и мечтаеше за сигурност. Мечтаеше за боядисана в бяло къща, като къщата на госпожица Орора Питърсън, пълна с масивни дъбови мебели. Представяше си, че кара открит бял „Кадилак“, вместо старият зелен „Шевролет“, вятърът развява вълнистата й руса коса, а не правите пепеляворуси кичури. Мечтаеше за пиле на масата в неделя вечерта и за току-що изпечен ябълков пай. Мечтаеше майка й да сложи нова шапка, а тя — розово червило, и да отидат на църква, после да побъбрят със съседите си и дори да изпият по нещо по-късно.

Тя растеше и мечтите й ставаха по-големи. Вече мечтаеше за успех. Знаеше, че има други места, други светове, където хората не живееха като нея, дори не и като госпожица Орора Питърсън, и че един ден ще бъде част от този свят. Тогава щеше да купи на майка си нов дом, с изглед към океана, където и да е — само не в Голдън. Щеше да й купува хубави дрехи, диамантени обици, щеше да я накара да се усмихне отново така, както онзи единствен път, когато беше разбрала, че няма да й се наложи да вижда отново садистичния си съпруг. Мери Малъри искаше да превърне всички мечти на майка си в действителност. И своите също.

Но на следващата сутрин, когато се събудеше, тя пак си беше момичето, което не съществува.

Мал се върна от болезненото детство към действителността. Повдигна глава и погледна Хари. Видя съчувствието в хубавите му сиви очи.

— Никога и на никого не съм разказвала това — промълви тя тъжно. — Бях прекалено ужасена, за да отида на психоаналитик. Просто не можех да го изрека, да го призная. Страхувах се, че ако го направя, ще се превърна отново в Мери Малъри и всичко, за което съм се борила, всичко, което съм станала, ще изчезне.

Хари взе ръцете й. Бяха студени, а красивото й лице беше бледо и измъчено. Той целуна дланите й.

— Била си смела, Мал. Спечелила си — изрече той с възхищение. — Как успя?

Тя повдигна рамене.

— По обичайния начин. Бях умна и упорита. Учих, спечелих стипендия. Години наред животът ми се състоеше само от това… учение и упорит труд. — Тя въздъхна, припомняйки си дългите, тежки, белязани от мизерия, години. — После се дипломирах и… е, ти знаеш останалото.

Тя се изправи на крака, оправи полата си и внезапно се уплаши, че го е притеснила.

— Хващам се на бас, че съжаляваш, че си попитал — каза тя с пресилена усмивка.

Той поклати глава.

— О, не, не съжалявам.

Тя осъзнаваше толкова силно присъствието му до себе си, че имаше чувството, че поема въздуха, който той диша.

— Не си отивай, Хари — изрече тя внезапно и отпусна глава на рамото му. — Страх ме е.

Той я притисна до себе си и приглади косата й. Смяташе, че тя изглежда потресена от това, че само преди миг е съживила дългото си мъчение.

— Няма от какво да се страхуваш — увери я той. — Всичко е отминало, край. Миналото си е минало. Понякога съжаляваме, че сме го изгубили. Понякога благодарим на Бога, че не ни се налага да го изживеем отново. Повярвай ми, знам го…

Тя го погледна с широко отворени очи, учудена какво ли иска да каже той.

— Но не бива да оставам, Мал. Моментът не е подходящ.

Тя стисна ръката му… Не можеше да му позволи да си тръгне.

— Знам. Просто ме е страх да остана сама.

Той погали лицето й.

— Няма от какво да се страхуваш, Мери Малъри. Обещавам.

Тя погледна встрани. Изведнъж по бузата й се плъзна огромна, кристална сълза.

Той я притисна шокиран. Желязната жена чудо от телевизията плачеше. Прегърна я, каза й, че всичко ще бъде наред, че, разбира се, той ще остане. Погали косата й, изтри сълзите й и й подаде кърпичка, за да си издуха носа.

Тя му се усмихна неуверено. Очите й бяха подути, а носът — зачервен. Струваше му се, че не бива, но все пак я целуна. Устните й му отвърнаха и той се забави върху тях. Прав беше първия път… устните й бяха меки като цветчета.

Той я отдръпна от себе си и й се усмихна.

— Предполагам, че ще спя на дивана.

— Имам гостна, но там леглото не е приготвено.

— Само ми дай възглавница и одеяло и ще отлетя в страната на сънищата, преди да си се усетила.

Той пусна ръката й. Тя се поколеба за миг, после отиде в стаята си.

Той я последва.

— Ммм, много уютно — каза той и се огледа. — Когато остана сам в моето малко легло, ще мога да си мисля за теб, разположена в това голямо легло.

Тя хвърли възглавницата по него и той я улови.

— Не позволявай на въображението си да се развихря, Джордан.

— Сигурно ще ми бъде трудно, но ще се опитам. — Той притисна до гърдите си възглавницата, вместо Мал. — Лека нощ, Мери Малъри Малоун. И никакви лоши сънища, обещай ми.

— Обещавам.

Тя сложи ръка на сърцето си, както правеше, когато беше дете.

— Лека нощ, тогава.

Той я целуна леко по носа.

— Лека нощ, Хари.