— Смятах, че казва всичко необходимо.
Тя се усмихна. Въпреки всичко, той я караше да се чувства добре.
— Съвсем накратко.
— Да, наистина е моето съобщение.
Той усети усмивката в гласа й.
— Как се чувства една жена загадка?
— Ами, загадъчно, предполагам. — Тя се разсмя. — Цветята бяха красиви. Откъде знаеше, че люляците са любимите ми цветя?
— Не знаех, но се радвам, че е така. Просто смятах, че ти подхождат. Свежи и уханни, като пролет.
— Ставаш поетичен, детективе.
— Хари… не помниш ли? Не мислиш ли, че можеш да предизвикаш поезията у един мъж?
— Или музиката. Харесах Едгар.
— Безкрайно романтичен е.
— Подозирам, че и ти също, Хари Джордан.
Той се усмихна, като си я представи в леглото.
— Какво ще кажеш да ми дадеш възможност да ти покажа колко романтичен мога да бъда? Мога да се измъкна от работа утре вечер.
Тя се поколеба. Той почти чуваше мислите й.
— Ще ми бъде приятно, Хари. Но този път вечерята е от мен. В осем, у дома?
— Добре, в осем, Малъри — добави той. — Благодаря за поканата.
— Мисля, че ще те чакам с нетърпение — промълви тя предпазливо.
— Аз също.
— Е, тогава да си пожелаем лека нощ.
— И аз така мисля. В края на краищата, аз съм в Бостън, а ти си в Ню Йорк.
— Е, не можем да направим нищо по този въпрос, нали, детективе — приключи тя със смях. — До утре, Хари.
И затвори.
Хари все още се усмихваше, когато остави слушалката. Забрави, че би трябвало да се опитва да открие какво знае тя за мъжа от портрета, описан от рибарите. Чувстваше се като младеж, който извежда кралицата на бала.
Свирна на кучето, сложи му нашийника и тръгнаха на дълга разходка. Хари се замисли с какво ли е облечена Малъри Малоун в леглото.
Мал се отпусна на възглавниците, като си мислеше, че наистина не би трябвало да се поддава на чара на Хари Джордан. Той беше непозволено удоволствие за нея. Можеше да разруши внимателно изградения й живот. Но не успя да му устои. А и това нямаше да се повтори. Ще трябва да бъде нащрек и толкова.
Завъртя се по корем и зарови лице във възглавницата. Само след няколко минути вече беше заспала.
Глава 16
Хари се чувстваше най-доволен в удобните си изтъркани джинси, но заради нея сложи единствените си официални сако и панталони, облече бяла ленена риза и си сложи ярка копринена вратовръзка, купена от някоя разпродажба. Докато я връзваше пред огледалото, той си помисли с усмивка, че вече за втори път се издокарва заради госпожа Малоун. Надяваше се, че тя ще оцени тази негова жертва.
Беше запазил стая в „Парк хотел“ на „Мадисън авеню“ и смяташе да хване ранния сутрешен полет за Бостън. Чувстваше се като хлапе, избягало от час. Сякаш за да си напомни, че е тук не само за удоволствие, той взе плика, който съдържаше портрета на убиеца, сгъна го и го сложи в джоба си.
Пиколото се обади отдолу, за да каже, че цветята му го чакат.
Хари хвърли последен поглед в огледалото, оправи вратовръзката си, прокара пръсти през прекалено добре сресаната си коса и излезе.
Цветарят беше свършил работата си страхотно. Беше подредил виолетки в една голяма плетена кошница. Хари я стисна здраво и влезе в таксито.
— На погребение ли отиваш, приятел? — попита мрачно шофьорът.
— Мисля, че не — каза той, — но цветята със сигурност миришат по-добре от таксито.
Когато пристигна в сградата, той даде името си на портиера.
— Последния етаж, господине — упъти го портиерът — Госпожа Малоун ви очаква.
Докато асансьорът се движеше нагоре, Хари погледна часовника си. Идваше точно навреме. Той се усмихна, замислен как ли ще изглежда тя, какво ли ще каже, как ли ще се чувства сам е нея.
Понесъл грамадната кошница с виолетки, пристъпи от асансьора към мраморното фоайе.
По стените имаше скъпи антични венециански огледала, на пода бяха застлани пътеки в топли цветове, а една привлекателна жена в червена копринена рокля му се усмихваше. И тя не беше Малъри.
Той изрече несигурно:
— Струва ми се, че съм сбъркал мястото.
Жената имаше дълга, черна коса, смеещи се тъмни очи и сексапилна усмивка. Тя го огледа бавно от горе до долу и поклати глава.
— О, надявам се да не сте. — После се засмя. — Кого търсите?
— Малъри Малоун.
Тя се приближи към него и се вгледа във виолетките. Той усети парфюма й въпреки аромата на цветята.
— Е, тогава имам удоволствието да ви съобщя, че сте там, където трябва.
Тя му отправи още една сексапилна усмивка и го поведе към вратата.
— Мал — надвика тя бръмчащите разговори. — Разносвачът е дошъл. Ела и виж какво носи.
Мал се появи на прага. Беше облечена в тясна рокля от черна коприна, обточена със златист сатен. Дантелата прилягаше плътно върху гърдите й, а късата пола и черните сандали е висок ток правеха краката й невъзможно дълги и изящни.
— О, това си ти, Хари — възкликна тя, като сложи ръка на устните, за да прикрие смеха си, когато видя него, с кошницата цветя, а не разносвача, за какъвто го беше помислила Лара.
Стаята беше претъпкана с хора, сервитьорите бяха заети с разнасяне на питиета и сандвичи. Хари я погледна.
— Не спомена нищо за празненство — каза той изненадан.
Тя повдигна небрежно слабите си, загорели рамене.
— Току-що чухме, че предаването от миналата седмица е най-високо в класациите. И аз реших да го отпразнуваме.
Жената в червено ги наблюдаваше с интерес.
— Значи вие не сте разносвачът?
Хари подаде кошницата на Мал.
— За теб са.
Тя пъхна нос в тях.
— Страхотни са… прекрасни… като пролетна гора. — Тя му се усмихна с искрено задоволство. — Толкова са много, Хари! Сигурно си обрал всички цветарски магазини в Манхатън. Благодаря ти.
По някаква неясна причина той се разтопяваше, когато тя му се усмихваше по този начин. Мал изглеждаше така, сякаш й беше подарил целия свят, а не само някакъв си букет цветя. Но остана разочарован заради празненството, въпреки че нямаше право на това. Не можеше да има някакви претенции към Малъри Малоун, нито пък тя към него.
— Ела, Хари — каза весело жената в червено, като го хвана под ръка. — Приличаш на салонен лъв и що се отнася до мен, бих се задоволила само с лъва. Аз съм Лара Хейвърс.
Той усети топлото й тяло, когато тя се приближи още повече.
— И все пак, кой си ти? — попита развеселено.
— Това е детектив Хари Джордан от отдел „Убийства“ на бостънската полиция — представи го Мал
