— По дяволите — промърмори майка й, когато излязоха на магистралата. — Смятах да налея бензин.
Мери Малъри провери индикатора — все още имаха половин резервоар. Загледа се през прозореца в пръските, които хвърляха покрай себе си камионите, натоварени с дървени трупи, полетели по магистралата, сякаш беше тяхна собственост.
— Мамо, гладна съм — каза тя след час, надвиквайки мушката, която гърмеше по радиото.
— Гладна си? Пак ли? — Майка й запали нова цигара и я изгледа невярващо. — В последно време май все си гладна. — Тя се засмя. — Сигурно е от морския въздух.
Мери Малъри, която през последния час не беше дишала нищо друго, освен цигарен дим, смяташе, че глътка чист морски въздух няма да й дойде зле. Свали прозореца си, но през него влезе само мразовитият вятър и поток вода.
— Затвори проклетия прозорец, Мери Малъри, ако не искаш да ме умориш — възкликна майка й и потрепери.
Мери Малъри затвори прозореца и се пресегна отзад за един пухкав син пуловер от мохер.
— Ето — подаде го тя на майка си.
Майка й сякаш не забеляза, но тя все пак го наметна около раменете й.
Продължиха все напред през поройния дъжд… часове наред, както й се стори. Внезапно двигателят започна да кашля и да прекъсва. Майка й се намръщи и настъпи по-здраво педала на газта. Мери Малъри я погледна уплашено.
Майка й отби голямата стара кола встрани от пътя. Двигателят се покашля за последен път и замря. Тя се протегна, за да облекчи болката в гърба си от дългото пътуване.
— Е, предполагам, че сме дотук — прозина се тя. — Бензинът свърши. Това е краят на пътя, Мери Малъри. Ето ни тук и тук ще останем.
Мери Малъри свали прозореца си. Надникна навън и прочете табелата, която беше точно пред тях. На нея пишеше:
Глава 15
Денят на Хари беше дълъг и тежък, а и все още не беше свършил. Имаше и още случаи, освен този на Самър Янг, както и едно посещение — до болницата — преди да се прибере вкъщи, да си налее бърбън, да вземе душ, да си пусне някаква музика и да си помисли за вероятната реакция на Малъри Малоун на неговата загадъчна бележка.
Той нарочно не написа името си върху бележката, но сега внезапно си спомни, че ще се получи много смешно, ако тя не се сети от кого са цветята. „Ами, каза си той с усмивка, разбира се, че ще се сети. Малъри е умна жена“. Канеше се да каже сладкишче, но се спря навреме. Госпожа Малоун не би приела да я определят като сладкишче.
Той вкара „Ягуара“ между червен „Форд“ и оловносиво „Волво“, като автоматично отбеляза номерата им. Това му беше изграден рефлекс от времената в патрулната кола, когато трябваше да си отваря очите непрекъснато за откраднати коли и избягали престъпници. Номерата се запаметиха в главата му, докато пресичаше паркинга към спешното отделение.
Преди няколко часа го бяха извикали на мястото на катастрофа, която на пръв поглед изглеждаше случайна, но ако се вгледа човек по-внимателно, приличаше на умишлено нападение. Само че жертвата нямала голямо желание да си отиде. Щом нямаше труп, полицай от отдел „Убийства“ нямаше работа тук, но Хари проверяваше за всеки случай дали положението не се е променило.
Чакалнята миришеше на дезинфектанти и кръв и както обикновено въздухът тежеше от напрежение. Болните чакаха реда си търпеливо. Бебетата плачеха, разстроени родители крачеха напред-назад, притихнали роднини стояха и чакаха новините — добри или лоши — за онези, които обичаха.
— Добър вечер, Сузи — поздрави той младата сестра на рецепцията. — Създават ли ти много работа тази вечер?
— Както винаги — отговори му Сузи Уокър с онази особена усмивка, която подсказваше, че не би имала нищо против ако той поиска телефонния й номер, но вече се бяха срещали в болницата поне дузина пъти, без той да го направи. — Предполагам, че идваш заради нападнатия пациент. Вече го преместиха в отделението… на третия етаж вляво. И между другото, детектив Росети те изпревари.
— Историята на моя живот — усмихна се Хари.
Той изкачваше стъпалата по две наведнъж само за да си докаже, че всъщност не е изморен. После зави по коридора, където Росети се разхождаше с чаша кафе в ръка.
— Как е той? — попита Хари, като се запъти към кафе машината.
Росети лапна последната хапка от сандвича си от ръжен хляб и риба тон.
— Доста добре — измърмори с пълна уста — за човек с два счупени крака и пукнат череп. Колата го метнала чак на покрива си. Здравата ударил главата си. Имал късмет, че не си счупил врата. Но ние нямаме късмет, защото той твърди, че не може да си спомни кой знае какво. Само цвета на пикапа. Бял.
Хари се върна с кафето в ръка.
— Е, тогава няма смисъл да висим тук.
— Гейлорд и Франц са дежурни сега. — Росети допи кафето си и въздъхна уморено. — И утре е ден, Професоре. Не знам ти, но аз съм като пребит. Ще си легна рано. — Той погледна несигурно часовника си. — Е, десет като че ли е малко прекалено рано.
— Само ако спиш сам, Росети. А ако трябва да ти вярвам, това никога не се случва.
Росети напълни отново чашата си и те тръгнаха по коридора, като отпиваха от кафето си.
Хари поде замислено:
— В последно време нямаме много късмет с колите. Черна камионетка или пикап, в случая със Самър Янг, бял пикап при тази катастрофа. Дали късметът е против нас? Или ние сме прекалено глупави, за да видим доказателствата, които са под носа ни?
— Какви доказателства? — изгледа го Росети мрачно. — Единственото, което знаем, е, че не го е направил икономът.
— О, имаме много доказателства, Шерлок. Експертизите показват, че влакната, открити в колата на Самър, са кашмир. Черен кашмир.
Росети подсвирна удивено.
— Изглежда, нашият човек има вкус към скъпите пуловери. Може би знае някакъв хитър начин да получи намаление. Или пък има пари. Накара ли момчетата да проверят магазините?
Хари кимна.
— Накарах ги да проверят производителите и вносителите. От лабораторията казаха, че влакното не е от по-евтиния кашмир. То е от добро качество, от корема на най-добрите кози, вероятно монголски. Производителят вероятно е от Европа, предполагат, че е в Шотландия. Това ще стесни търсенето ни до скъпите магазини и бутици.
— Нещо друго? — попита Росети.
— Космите, открити по дрехите й, са от бял мъж. И са били боядисани. Естественият им цвят е сив.
— Смяташ, че се е боядисвал, за да прикрие външността си? Или че просто се опитва да изглежда по- млад, отколкото е?
Хари повдигна рамене.
— Онова, което знам, е, че е по-възрастен, отколкото си мислехме.
Когато минаха покрай рецепцията, те махнаха на Сузи Уокър и й казаха лека нощ.
Росети я изгледа с възхищение. Тя беше млада и хубава, с буйна червена коса и големи зелени очи. От месеци се опитваше да си уреди среща с нея.
