Измъкна книжна кърпичка и избърса запотеното странично стъкло. Не можеше да включи парното, защото трябваше да запали мотора и да привлече вниманието към себе си. Вместо това отвори леко прозореца и в колата нахлу студен влажен въздух.
Светлината на фаровете прониза дъждовната нощ и той бързо взе бинокъла за нощно виждане. Беше синьо-зелената кола на Сузи Уокър.
Тя зави към посипания с чакъл гараж, който по-рано е бил градината на малката къща. Когато изгаси двигателя тя въздъхна облекчено. Беше един часът през нощта, а тя беше на работа от обяд. Не че се оплакваше. Това беше професията, която си беше избрала, и трябваше да бъде на разположение при спешни случаи. Но беше изтощена, полумъртва от умора. Искаше само да се добере до леглото си.
Слезе от колата, затвори вратата и я заключи, после затърси в чантата си ключовете за къщата. Не ги държеше на едно и също място с ключовете от колата, защото ставаха много и не беше удобно. Имаше ключ от предната врата, ключ от задната врата, ключ от шкафчето в гимнастическия салон и ключ от сейфа си, където държеше единствената си ценност — златен часовник, подарък от родителите й за двайсет и първия й рожден ден.
Обикновено не й беше трудно да открие ключовете дори в тъмното, тъй като бяха много, но тази вечер нещо не успяваше. Тя се намръщи и надникна в черната си кожена чанта, като прокара пръсти по дъното. Нямаше ги там.
Огледа се нервно през рамо. Не се виждаше жива душа. Всичко беше потънало в тишина, като се изключи тропането на дъждовните капки. Тя погледна съседните къщи, но никъде не светеше. Поколеба се. Не знаеше какво да прави. Нямаше представа къде може да е загубила ключовете. Вятърът разклати клоните на големия стар клен и я стресна. Страхът запълзя по гърба й. Отново погледна през рамо и кожата й настръхна, като си спомни за убийството. Човек никога не знае кой може да се крие наоколо, да дебне и да чака.
Ръцете й трепереха, докато отключваше колата. Седна на седалката, натисна ключалките и отново задиша спокойно. Искаше й се да беше послушала баща си, когато той й каза да си вземе радиотелефон за всеки случай. Запали двигателя, излезе от гаража и обърна назад по хлъзгавата, мокра улица. Мина покрай паркираните коли и пое надолу по улицата, като караше прекалено бързо.
Той наблюдаваше отпътуването й с усмивка. Свали бинокъла и облече шлифера си. Разбира се, че можеше да я вземе още тогава. Тя беше готова, узряла като плод през лятото. Само че той не действаше така. Имаше нужда да знае за нея повече, за да й се наслади както трябва.
Точно това хората не разбираха, помисли си той, докато вървеше през дъжда към вратата й. Удоволствието не беше само в последния акт. То беше в старателната подготовка, в усещането му за собствената интелигентност при намиране на начини за достъп до жилищата на момичетата, в надникването в живота им, в личните им вещи, в евтината им, женска душа.
Той се усмихна от удоволствие, когато пъхна нейния ключ в ключалката и влезе в нейния дом. Остана неподвижен в мрака, заслушан. Не се чуваше никакъв звук. Извади миниатюрно фенерче от джоба си и освети внимателно наоколо. За миг срещу него проблеснаха котешки очи, после се чу прошумоляване и котката изчезна.
Той разкопча шлифера си и си сложи съвсем спокойно тънките гумени ръкавици. Щеше да се възползва от времето и да свърши всичко както трябва. Утре първата му работа щеше да бъде да си извади ключове от нейните. После щеше да се върне в болницата и да ги пусне на паркинга, близо до мястото, където тя беше спряла колата си. Някой щеше да ги открие и да ги предаде в болницата. Тя щеше да си помисли, че ги е изтървала. А той щеше да идва и да си отива от къщата й, когато си пожелае.
Докато дойдеше нейното време, разбира се.
Глава 18
Същата сутрин, когато Хари си тръгна за Бостън — като й остави портрета по описание — Малъри отиде в гимнастическия салон, за да уталожи гнева си, доколкото може, борейки се за онези успокояващи ендорфини, които би трябвало да нахлуят в тялото ти и да изпълнят главата ти с положителни усещания, ако се потруди човек достатъчно упорито. Не се получи. Когато пое към кабинета си, тя все още кипеше от гняв и разочарование.
Аромат на кафе забави стъпките й. Тя се поколеба. Повдигна рамене, влезе в задименото малко заведение и си поръча препечена кифла със сусам и голямо кафе. После зачака, като потропваше с пръсти по плота и си мислеше каква глупачка беше да довери на Хари спомените си, страховете си.
Когато донесоха кифлата й, тя я изяде без капка чувство за вина, после продължи по пътя си, обвинявайки Хари за слабостта си.
През целия ден настроението й се колебаеше между гняв и мъка. От двете за предпочитане беше гневът. Но въобще не беше лесно на екипа й, защото те понасяха последствията.
— Не сте виновни вие — не преставаше да се извинява тя. — Това е просто един от онези дни…
— Сутринта след предната вечер — каза Бет, като поклати многозначително пръст.
Мал беше в тъмнозелен пуловер, пола и черни ботуши с висок ток. Изглеждаше добре, ако човек не обърнеше внимание на напрегнатостта и на сенките под очите й.
— И така, той в колко часа си тръгна?
— Кой? — попита Мал прекалено невинно и Бет се разсмя.
— Не играеш добре ролята си. Но ако не искаш да ми кажеш, добре, недей. Мога да почакам. — Тя нареди книжата по бюрото си. — Но така не може, скъпа. Имаме да вършим работа и аз трябва да те помоля да престанеш да мислиш за онова, което се е случило… или не се е случило… снощи и да се заемеш със записа за вторник. Готова ли си вече?
Мал кимна и каза натъжено:
— Такъв късмет имате с Роб. Толкова добре си подхождате, толкова сте мили един с друг.
— Ами! Не си ни виждала, когато се караме. Например за това, кой е обещал да купи вечерята, а пък никой не го е направил, когато и двамата сме уморени след дългия ден, а вкъщи няма нищо за ядене. Аз съм прекалено изтощена, за да се замъкна в посредствения ресторант да поръчам нещо и да чакам да го приготвят. И накрая вечерята не е приятна на никого. В такива моменти бракът става трудна работа. Повярвай ми.
Мал се разсмя.
— Радвам се, че не съм ви виждала в такъв момент.
— Права си. Гледката не е приятна. — Бет я погледна изпитателно и потупа ръката й. — Сигурна ли си, че не искаш да ми разкажеш?
Мал поклати глава.
— Знам, че Хари беше все още там, когато си тръгвахме — упорстваше Бет. — А ние с Роб бяхме едни от последните.
— Той остана през нощта — призна си Мал.
— Ау. — Бет я погледна удивено. — Чак толкова лошо ли беше?
— Разбира се, че не. Нищо не е станало. Просто не ми се оставаше сама. Но не, не беше лошо. Той ми донесе виолетки.
— Видях ги, бяха достатъчни да се зареди цял магазин.
— Той не е човек, който мисли на дребно.
— Това е хубаво. Кое е лошото?
Мал повдигна рамене.
— Той не се интересува от мен, Бет. Интересува се от онова, което мога да направя за него. Така че, щом се обади днес, би ли му казала, че съм излязла, че съм прекалено заета и не мога да се обадя или някакво подобно извинение?
— О, хайде, Мал, не бъди толкова сигурна. Искам да кажа, че мъж, който ти купува цяла кошница виолетки, не може да е чак толкова лош.
— Ами ако е оставил портрета на серийния убиец до виолетките… за да го открия, след като си е тръгнал?
— Наистина ли го направи? Горкият дявол! — Бет поклати съчувствено глава. — Наистина те е ядосал.
