хлебче. Почуди се колко ли цигарен дим изгълтва заедно със закуската си. А също и с междинното хапване, с бирата, която изпиваше понякога след работа, и с вечерята. После си каза, че това е безсмислено, защото нямаше намерение да се откаже от този ресторант.
Не си спомняше да е ял предния ден и сега умираше от глад.
Дорис не беше на смяна тази сутрин, така че кучето остана без вкусното си угощение. То се сви в краката на Хари и зачака.
Хари изгълта кафето си, поиска да му налеят ново, после отиде до телефона на изхода. Отново набра номера на Мал и отново му отговори телефонният секретар.
Той се усмихна. Тя винаги звучеше така, сякаш се надяваше, че някой ще се обади… моля, оставете ми съобщение, дори и да е съвсем кратко. Беше ужасно неуверена, въпреки че никога не би се досетил по вида й. Това беше нейната добре пазена тайна, която тя беше споделила само с него и с никой друг.
— Вече е седем и трийсет, ранобудна птичко — каза той. — Май ми липсваш. Надявам се, че си оцеляла след вчерашния ураган. Ще ти се обадя по-късно на работа.
Докато доизяждаше яйцата и картофите, той се замисли колко по-щастлива можеше да бъде тя само ако пожелаеше да сподели и останалите си тайни. Той със сигурност щеше да се чувства по-щастлив.
През този ден се обади няколко пъти и остави няколко съобщения. Не можа да я открие на работа. Казаха му, че е излязла. Не, не може да се свърже с нея по никакъв начин. Обади й се отново вечерта и отново му отговори секретарят:
— Слушай — поде той с раздразнение, — дяволски неуловима си. Вече ми свършват монетите за телефон. Исках да те питам за онази среща. Сещаш ли се, онази, за която говорихме? Знам, че може да ти се стори малко неочаквано, но майка ми има рожден ден в петък и е организирала тържество. Аз, разбира се, трябва да отида, но се чудех дали не би дошла с мен. Малко е рано да ти стоваря цялото си семейство, но ти вече се запозна с кучето ми, така че би могла да продължиш с останалите и тогава вече наистина ще знаеш всичко за мен. Мислех, че може да те заведа в един малък клуб и на още някои места. А на следващия ден да се разходим с колата из Върмонт. Там, в планините, имам вила. Може да походим малко и да прекараме нощта там. Никакво обвързване. Честно — добави той с усмивка. — Обади ми се дали ще приемеш. Моля те! Ще си бъда у дома след девет. Ако имам късмет. О, между другото, видя ли портрета по телевизията? Копелето все пак се оказа сериен убиец.
През този ден Хари получи още новини от лабораторията. Пуловерът беше шотландски, „Прингъл“, и е бил купен от магазина „Нийман-Маркъс“ в Бостън. Моделът беше черно кашмирено поло от еднокатна прежда и струваше триста шейсет и пет долара. Пуловерите се продавали добре и никога не са намалявали цената им. За съжаление, от две години не са имали такива. Не можеха да направят справка кой си е купил такъв модел.
— Нашият човек определено е паралия, Росети — каза Хари, докато пиеха бира в „Севънс“ на „Чарлс стрийт“.
Всъщност бира пиеше Хари. Росети си беше поръчал водка мартини с лук, вместо с маслина. Хари го изгледа.
— Тази вечер да не се мислиш за Джеймс Бонд, а?
— Изостанал си, Професоре. Умните хора вече пият мартини. Жените харесват това, да знаеш. Смятат те за очарователен.
— Какво стана с чашата бяло вино?
Росети се разсмя.
— Точно това имах предвид. Изостанал си от времето. Дори до маргарита не си стигнал. Какво ще предложиш на Малоун, ако въобще се съгласи на онази среща?
— Шампанско — каза той. — Това устройва и двама ни.
Замисли се дали тя му се е обадила и дали не са обречени да пропускат обажданията си. Имаше намерение да се прибере вкъщи и да си легне рано, но Росети искаше да го запознае с новата си приятелка.
— Моята нова жена — поправи го Росети. — А ето я и нея. Той оправи възела на жълтата си копринена вратовръзка и приглади назад косата си с две ръце.
Жената, която си пробиваше път към бара, беше дребничка, тъмнокоса, много млада и много симпатична. Росети я сграбчи собственически за ръката, сложи една целувка върху устните й, после преметна ръка през раменете й и я придърпа напред.
— Ванеса — поде той гордо, — да ти представя моя партньор. Името му е Хари и обикновено се появява с другар на име Скуийз, само че тук не пускат кучета. А и Скуийз заслужава нещо по-добро от тази дупка.
Тя се разсмя.
— Ами аз?
— За теб е достоен единствено Раят — каза той, като я гледаше възхитено.
— Приятно ми е да се запознаем, Хари — подаде тя ръка. — Жалко, че го няма Скуийз.
Хари си помисли, че е не само симпатична, но и мила.
— Това е кучешкият живот, нали така — каза той, взе ръката й и я поднесе към устните си.
Росети подсвирна удивено.
— Хей, хей, аз съм латинският любовник, не помниш ли? Добре, Ванеса. Какво ще поръчаш?
— Перие с лимон, ако обичаш.
Росети повдигна вежди и погледна въпросително към мартинито.
Тя поясни:
— Само си помисли как ще изглежда, ако хванат полицай да купува алкохол на непълнолетна.
Той плесна с ръка по челото си.
— Забравих! Не, не съм. Не знаех. Откога се срещаме?
— От две седмици.
— А ти на колко години си… точно?
— На двайсет и една… от следващия месец.
— Чудесно — отдъхна си той. — Ще го отпразнуваме. Можеш да поканиш и Хари. Малко социален живот няма да му се отрази зле.
Тя изгледа Хари преценяващо.
— Мисля, че Хари може сам да уреди социалния си живот. Но ако има тържество, ще е добре дошъл.
Хари допи бирата си.
— Благодаря за доверието, Ванеса. Ще ви оставя да уточнявате подробностите по тържеството. Радвам се, че се запознахме.
Той пожела лека нощ, излезе на улицата и тръгна към мястото, където беше паркиран „Ягуарът“. Скуийз подаде обнадеждено нос през прозореца и Хари го пусна навън за бърза разходка. Забеляза металносивото „Волво“ и веднага разпозна номера на колата от паркинга на болницата. Бостън наистина е малък град, си помисли и отбеляза ресторанта, пред който беше паркирано „Волвото“. Човек се натъкваше на познати на всеки ъгъл.
Отби се в един магазин и си купи пуйка и хляб, припомняйки си сандвича, който му беше приготвила Мал. Подкара колата бързо към къщи, а когато пристигна, провери телефонния секретар. Лампичката мигаше и той натисна нетърпеливо бутона. Усмихна се, щом чу гласа й.
— Благодаря за поканата, детективе — започна тя с глас, мразовит като лед. — За съжаление, смятам да бъда изключително заета в края на седмицата. И още нещо… портрета, който си оставил у дома. С него се опитваше да се добереш до предаването ми, нали? Предполагам, че сега, когато успя да го покажеш по всички телевизионни мрежи, въпросът е безсмислен. Добра работа, детективе…
Той простена тежко.
— О, Хари, виж само какво направи…
Прослуша отново съобщението, за да е сигурен, че е чул правилно. Прозвуча му по-непреклонно и от първия път.
Отиде намръщен в кухнята и си наля „Джим Бийм“ на воля. Пусна няколко бучки лед и закрачи из
