стаята, като отпиваше от време на време и се питаше как ли ще успее да се измъкне от тази каша.
— Какво й има все пак, а, Скуийз? — попита тихо. В отговор кучето го погледна напрегнато със светлосините си очи.
— Тя е луда — изръмжа Хари, като продължи да обикаля из кухнята. — Съвсем е полудяла. Първо я моля за помощ и тя ми отказва без обяснение. После я каня на среща, а тя се държи така, сякаш съм някой безочлив келеш само защото съм споменал, че искам да я видя.
Пламтящ от гняв, той взе телефона и набра домашния й номер.
— Ало? — обади се Мал.
Цели два дни беше разговарял с телефонния секретар и сега занемя от изненада.
— Ало? — повтори тя.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, като ми оставяш такова съобщение? — развика се Хари. — „За съжаление, смятам да бъда изключително заета в края на седмицата“. Какво означава това, госпожице Знаменитост Малоун? Че си ми бясна, защото ти оставих портрета? Защо тогава просто не си го кажеш?
— Казвам си го — развика му се и тя. — Сега вече си го казвам!
— Защо не ми кажеш какво толкова му има на проклетия портрет? Просто изплюй камъчето.
Тя стисна по-здраво телефонната слушалка и процеди през зъби:
— Нищо му няма. А и това няма нищо общо с теб.
Той крачеше из стаята с телефон, долепен до ухото си.
— Значи цялата тази патърдия е за нищо, а? Е, вече съвсем ми писна от твоите няма нищо, Малоун. Поканих те на среща и ти прие. Обадих се малко по-късно, признавам, но обстоятелствата бяха против мен. Но се обадих. И те поканих на среща. А сега ми кажи ще дойдеш ли на тази среща, или не?
Мал се беше свила в любимия си стол пред огъня. Тя се вгледа в мястото, където предната вечер седеше Хари. Спомни си колко приятно им беше.
— Да — промълви тихо.
— Да… какво?
Хари прокара пръсти през косата си намръщен. Не разбираше дали тя приема поканата му.
— Да, ако обичаш, Хари.
Той отдръпна телефона и се вгледа в него, после в Скуийз. Не можеше да повярва на ушите си. Каза си удивен тя е луда, прав бях. А на нея додаде:
— Наистина ли? Наистина ли ще дойдеш в петък?
— Бих искала да дойда, Хари — отвърна тя тихо. — Знам, че ме мислиш за луда, но нещо ми стана, когато видях портрета и разбрах, че е сериен убиец. Просто не можах да го направя. Както и да е, сега вече нямаш нужда от мен.
— Така ли смяташ? Че исках да те използвам!
— А не искаше ли?
— Може би в началото беше така. Но не и след това. Не и сега.
— Вярвам ти — отрони Мал.
В себе си тя знаеше, че този път това е истина.
Хари спря да обикаля. Отпусна се в креслото и Скуийз се намести облекчено до него. Гласът на Хари отново прозвуча весело:
— Малоун, защо непрекъснато се караме?
— Заради теб. Изглежда, просто не успяваш да ме подхванеш както трябва.
— Аз пък мислех, че това се отнася за теб.
Мал се облегна в креслото с дамаска на розови цветове. Усети, че напрежението в тила й започва да изчезва.
— Смяташ ли, че ще се караме и през почивните дни?
— Не, и ако зависи от мен. Одобряваш ли програмата?
Тя се замисли.
— Тържество, нощни клубове, вила в планината? Почивни дни, изпълнени с толкова приключения — отдавна не съм имала.
Тя сви крака под себе си и се сгуши още повече в креслото.
— Е, нека не правим голям въпрос от това. Тържествата на майка ми са много официални… гостите са все старите твърдоглавци от Ню Инглънд… надути, колкото си искаш. Нощните клубове не са кой знае колко стилни, по-скоро са местни кръчми. А вилата в планината си е точно обикновена вила в планината. Така че си вземи дебела пижама и ботуши за дълго ходене.
— Няма да забравя.
Хари се поколеба, несигурен как точно да й обясни. Не искаше тя да смята, че е задължена с нещо само защото щяха да прекарат заедно почивните дни. У нея все още имаше нещо непознато, което той не разбираше, и не искаше да я изплаши.
— И като казах никакво обвързване, Мал, точно това имах предвид. Просто гостуване при приятел.
— Добре — съгласи се тя.
По гласа й познаваше, че тя се смее.
— Между другото, от колко часа е празненството?
— Осем, вечерята ще бъде в осем и трийсет. И както ми каза майка ми, това означава точно осем и точно осем и трийсет. Тя държи много на точността.
— Жена, която ще ми бъде по сърце.
— На мен също, предполагам, въпреки че нямам предвид точността.
— Ще бъда в „Риц — Карлтън“ — съобщи Мал. — Ще се срещнем в бара. Само кажи по кое време.
Всякакви мисли, че тя може да пожелае да сподели леглото му, изчезнаха бързо и той изрече с нотка на съжаление:
— Тогава в седем.
— Хари…
В гласа й отново се усещаше онзи трепет и той се усмихна.
— Кажи, Малоун?
— Нямам търпение.
Мал затвори телефона усмихната. Имаше чувството, че са вдигнали товар от плещите й. Не това си представяше тя. Всъщност смяташе въобще да не вдига телефона. Но ръката й сама се протегна и го направи. Това нямаше нищо общо с нея. А и добре си повика и това я облекчи.
Тя се разсмя, като си спомни. Славеше се като жена с железен самоконтрол, но Хари Джордан някак все успяваше да я накара да го изгуби. Наистина нямаше търпение да види какво й носят почивните дни.
Глава 20
Мифи Джордан не беше нито жена с посредствена външност, нито пък изглеждаше като другите майки. Беше висока, с хубави, дълги крака и с изящно тяло, което почти не беше се променило от времето, когато тя беше стегнатата, атлетична, двайсет и една годишна жена, омъжила се за бащата на Хари. Поддържаше форма без усилие, като правеше онова, което винаги е било начин на живот за нея — яхти, тенис, дълги разходки и занимания с градината.
— Аз съм жена, която се поддържа лесно — казваше тя накратко, когато приятелките й я питаха завистливо как успява. — Майка ми беше същата, баба ми също. Гените на Пийскът са такива.
Гените на Пийскът идваха от първите заселници в Бостън, но тя не се хвалеше с това. Просто беше факт. Но когато Мифи погледнеше сутрин в огледалото, благодареше на Бога за доброто телосложение на Пийскът.
Скоро щеше да навърши шейсет и пет, но все още нямаше нужда от пластична операция. Управляваше яхта още от дете — баща й я беше научил — и бръчиците около очите й от примигването срещу слънцето бяха част от спомените за щастливия й живот. Скулите все още опъваха гладката кожа, благодаря на Бога.
