Косата й беше права и гъста. Преди време беше руса, а след това, с годините, придоби онзи платинен цвят, за който жените плащаха цели състояния на фризьорите. Косата й стигаше точно под ушите и тя я носеше назад, опъната в малко кокче.
Обличаше се елегантно и консервативно, в прилични дрехи, както ги наричаше тя. Купуваше ги от скъпи магазини и бутици, където персоналът я познаваше добре и знаеше какво точно й подхожда. Ежедневните й бижута бяха наниз огромни матови перли с подходящи обици, халка с диаманти и златният часовник от „Картие“, подарен от съпруга й преди трийсет години.
Всъщност Мифи Джордан изглеждаше точно според общоприетите условности, но в действителност беше толкова далече от тях, колкото и синът си. Пътуваше сама по света — катереше се из Хималаите; караше четиритонен камион през Сахара, където се беше загубила безнадеждно; състезаваше се с ферарита в Монте Карло; греба по Амазонка от Бразилия до Колумбия. По пътя едва успя да избегне смъртта от отровни стрели, както и една бомба, предназначена за член на наркокартела в Богота.
— Аз не съм от типа жени с внимателно прибрани коси. Не мога да прекарвам дните си в игри на бридж, докато отпивам от чая си — каза тя на Хари, когато той й предложи да поуспокои топката, защото годините все пак си вървяха и тя не се подмладяваше. — Не ми е писано да си умра в леглото. Никой Пийскът не го е правил.
Хари предположи, че е права, когато си припомни семейната история, пълна както с капитани на китоловни кораби, изследователи и мореплаватели, така и с банкери и стълбове на обществото.
— Е, щом това те прави щастлива — бе промърморил той — Само внимавай, за Бога.
Сините й очи, същите като неговите, го изгледаха изпепеляващо.
— Остави ме на мира, Хари, моля те. Стигнала съм до тази възраст без големи неприятности и е по- вероятно да ме нападнат в Бостън, отколкото в Сахара.
Въпреки всичко, тя беше на шейсет и пет. Връстниците й отдавна бяха заобиколени от снахи и бебета. Искаше й се Хари да се ожени отново и да й даде внуци.
Първата съпруга на Хари й беше допаднала, въпреки че не беше точно тази жена, която тя би избрала за него. Но Хари си беше независим човек — такъв беше и такъв щеше да си остане. Затова изненадата беше много приятна, когато той й се обади и й каза, че ще доведе приятелка на празненството.
— Познавам ли я? — попита тя.
Все още си мислеше с надежда за очарователната дъщеря на своите приятели, която Хари беше извел няколко пъти, преди работата му да се превърне в пречка, както обикновено.
— Може би я познаваш, но не много добре — беше загадъчният му отговор, който я накара веднага да започне да размишлява за дъщерите на всички свои познати.
И така, докато се подготвяше за празненството си, тя очакваше и нещо повече от това да духне свещите, да види приятелите си отново събрани под нейния покрив и да получи подаръците си.
Тържеството щеше да се проведе във вилата й, на час път от града. Тя представляваше просторна стара къща — на семейство Джордан, не на Пийскът — която предизвикваше спомени за покойния й съпруг. Много жалко, че Харълд не беше с нея сега, за да се весели, помисли си тя, както всяка година по това време. Но когато се ожениха, и двамата очакваха, че няма да доживеят заедно до старини — тогава той беше минал четирийсет, а тя беше на двайсет и една. Все пак си заслужаваше, защото бракът й беше донесъл толкова много любов и задоволство. Духът на Харълд щеше да бъде там, за да й пожелае честит рожден ден, беше сигурна в това.
През ранните години на осемнайсети век бялата централна сграда е била извънградска къща. През следващите десетилетия безразборно били добавяни крила и пристройки и се получила бъркотия от стаи с необичайна форма. Странни стълбища, които понякога водеха само до площадка с прозорец, от който се разкриваше красива гледка; огромен брой удобни спални и добре обзаведени бани.
Къщата беше на върха на малък хълм, а по пасищата на склоновете му се виждаха коне и стада овце. Дългата дървена веранда, обърната към залеза, гледаше към забързан малък поток, където децата обичаха да седят с въдички, надявайки се да уловят пъстърва.
От всичките си къщи, а Мифи имаше три — освен тази, грамадната стара къща на Пийскът в Бостън на „Върнън стрийт“ и една крайбрежна вила в Кейп Код — тя предпочиташе вилата на Джордан.
В задния двор беше опънат огромен навес, обточен с жълто. На кръглите маси имаше подходящи бледожълти покриви, а върху тях беше пръснат тъмнозелен бръшлян и разцъфнали бели рози. По масите бяха сложени сребърни свещници и съдове от кристал и изящен порцелан, въпреки че от фирмата, която организираше тържеството, я предупредиха, че със сигурност ще има счупени неща.
— Нека — каза тя също толкова безгрижно, колкото и синът й, когато кучето дъвчеше кокала си върху античното килимче. — Това са само съдове. Единственото им предназначение е да доставят удоволствие. Просто се подсигурете с достатъчно персонал, който да измие на ръка онова, което е останало, само това искам.
Всички, заети с организирането на тържеството — и сервитьорите за виното и храната, — непрекъснато тичаха между кухнята и навеса. Шампанското се изстудяваше в лед в стари дървени ведра. Стаите в къщата бяха пълни с гости. Още гости пристигаха с автобусите, наети от Мифи, за да ги докарат до вилата.
В залата репетираше струнен квартет от Музикалното училище в Бостън. На сребърни подноси бяха подредени сандвичи.
По-късно една група щеше да свири носталгичните мелодии, които Мифи толкова обичаше, за да потанцуват гостите. Вечерта обещаваше да бъде страхотна и тя вече нямаше търпение.
Единственото, което й оставаше да направи, беше да облече морскозелената рокля от „Валентино“, избрана в Рим преди два месеца, когато тя се връщаше от Турция. И след това да чака, за да види с кого точно ще я изненада Хари.
Хари беше в бара на „Риц“ точно десет минути преди седем. Седна на една ъглова маса, откъдето можеше да вижда вратата. Спомни си как беше направил същото преди време в „При Руби“ и как Мал беше пристигнала изпод дъжда. Изглеждаше като тропическо цвете сред плевели.
Той оправи черната си вратовръзка и прокара пръсти през косата си. Все още беше мокра от душа и се позачуди дали я беше сресал. Поне се беше сетил да се обръсне.
Спомни си за думите на Росети и поръча на бармана два пъти водка мартини — с маслини, не с лук, както предпочиташе приятелят му.
Сервитьорът донесе питиетата на масата, заедно с чиния с гевречета и ядки.
Когато Хари вдигна поглед, Мал стоеше на входа и гледаше към него. Беше облечена в дълга рокля от някаква естествена материя, посипана с миниатюрни златни мъниста и с много дълбоко деколте. Прилепваше по нея точно където трябваше, за да изглежда така, сякаш беше създадена специално да подчертае грациозното й тяло. Роклята се придържаше от две почти невидими презрамки. Хари предположи, че сигурно струва цяло състояние.
Той прекоси залата, взе ръката й и се поклони леко пред нея.
— Изглеждаш знаменито — каза той очаровано. — Какво носи човек под такава рокля?
Тя му хвърли шеговит поглед, докато вървяха към масата.
— Въобще не питай.
Гърбът на роклята беше по-дълбоко изрязан и от деколтето. Роклята се плъзгаше по хубавия й задник като сметана по праскови. Хари си пое дълбоко дъх и прокара пръсти през косата си, докато сядаха.
Тя го изгледа сурово.
— Не бива да правиш така. Сега изгледаш, сякаш си забравил да се срешеш. — После се разсмя. — Като се замисля, все още е пред мен мигът, когато ще те видя със сресана коса.
Тя го изгледа замислена. Беше красив и се чувстваше съвсем естествено в добре скроеното официално сако. Всъщност приличаше на мъж от реклама на Ралф Лорън — от онзи тип, който кара сърцата на жените да се разтуптяват.
— Смятах, че си роден облечен в джинси и черна кожа. Радвам се да видя, че съм сгрешила.
— Страшна работа, а? — Той попипа реверите от сатен, усмихнат самоуверено. — Между другото, поръчах питиета.
Тя изгледа учудено двете мартинита.
— Бях осведомен от заслужаващ доверие източник, че мартинито е питието последна мода. И че жените
