Хари отмести очи от гледката, но Мал беше сигурна, че той все още вижда миналото. Той повдигна рамене.
— И това беше всичко. Бях й предложил онова, което искаше, а после й го отнех. Тя обичаше празненствата, обедите, дрехите… Сега има всичко. В Грийнуич, Кънектикът. Има две деца и отделя голяма част от времето си за благотворителност.
Изразът в очите му й подсказваше, че е наранен. Тя промълви внимателно:
— Съжалявам, Хари…
— Недей. Вече го преживях. Дори й пожелавам всичко най-хубаво. Понякога си говорим. Тя е мила, посредствена жена. — Той се усмихна иронично. — Искаше адвокат, а аз исках мотоциклетистка с развяна от вятъра руса коса. Оттогава имам слабост към сервитьорките.
Той сложи ръка на раменете й и я притегли до себе си.
— Казах ти, че това е подходящо място да пречистиш душата си.
Не отмести ръката си, докато се изкачваха по широкото стълбище. Старите дървени стъпала проскърцваха шумно. Той отвори голямата врата горе и обяви:
— Цялата е твоя.
Тя огледа извития таван и големите прозорци, обърнати към същата величествена гледка. Просто дървено легло с пухени завивки, полиран под с нахвърляни множество стари копринени килимчета. Огромният гардероб сигурно беше правен на място, защото нямаше начин да бъде донесен дотук. Две удобни стари кресла, покрити с карирана червено-бяла вълнена тъкан, бяха сложени до каменната камина, а до прозореца стоеше избелял шезлонг, от който се виждаше забележителна гледка. Имаше розови лампиони, предназначени да излъчват топло сияние в студените зимни нощи, рафтовете бяха претъпкани с различни книги за страдащите от безсъние.
— Почти ми се иска да вали сняг — въздъхна доволно Мал.
— Можем да сложим пън в камината, да запалим лампите и…
— И?
Той повдигна вежди обнадеждено.
— И да похапнем — довърши тя твърдо. — Не знам ти, но аз умирам от глад.
Слязоха отново долу и отидоха в голямата кухня. Тя беше неочаквано старомодна, с плочки на мивката, обикновени дървени шкафчета и древна ресторантска печка, която заемаше половин стена. В ъгъла имаше каменна камина и до нея солидна дървена маса, която беше бърсана толкова години наред, че беше избеляла. Около нея бяха наредени дузина различни столове.
— Докато татко беше жив, вилата винаги беше пълна с хора — поде Хари. — При дядо беше същото. Беше претъпкано с лели, чичовци, братовчеди, баби, дядовци и приятели. И кучета, разбира се. На тази стара печка е приготвяна храна за много банкети. Когато бях малък, се криех под масата, докато те вечеряха, а аз би трябвало да съм в леглото. Те, разбира се, знаеха, че съм там, но ме оставяха да си мисля, че съм ги надхитрил. Виното се лееше, а с него и анекдотите, спомените, историите за рибата, която са уловили, или пък къде са карали ски, в зависимост от сезона. Най-много обичах миговете, когато през прозорците се виждаше как вали сняг, огънят бумтеше в камината, а из къщата се носеше уханието на вкусната яхния, която приготвяше майка ми, а също и на току-що изпечения хляб, който беше специалитет на татко. Той казваше, че така се отпускал. Докато месеше, налагаше тестото здравата с юмруци. Мама винаги казваше, че той сигурно си представя, че бие клиента си.
Мал завидя на усмивката, предизвикана от спомените, по лицето на Хари. Завиждаше му за тези спомени, защото тя имаше само празнота там, където трябваше да бъдат семейството, приятелите, топлотата и връзките с различни хора.
Хари потърка наболата си брада и се усмихна.
— Едно време са знаели как да се веселят. Тук са разрешавали много малко нововъведения за забавление. Никаква телевизия, никакво радио. Все пак на майка ми било разрешено да донесе стария си грамофон. Все още е там, на рафта в дневната, заедно с колекцията й от дългосвирещи плочи… включително и „Димът влиза в очите ти“. Освен това тук беше и старото пиано, на което всички се изреждахме, дори и аз, въпреки че никой не свиреше особено добре. Играехме разни игри или пък покер през онези следобеди, когато прекалено силно валеше сняг и не смеехме да излезем навън. След вечеря играехме на шаради. После някой подрънкваше нещо на пианото или мама пускаше плоча, докато пиеха последна чашка бренди преди лягане, а кучетата се изтягаха пред огъня. Все още ги виждам под светлината на лампата, точно такива, каквито бяха, въпреки че много от тях са вече призраци. Щастливи призраци, надявам се. Понякога, когато съм тук, си представям, че мога да ги почувствам около себе си. Приятно ми е, уютно, сякаш съм със стари приятели.
Мал го гледаше напрегнато, като дете, на което разказват приказка. Той повдигна рамене и завърши:
— Сега знаеш защо обичам това място. Пълно е със спомени. Спомени, които бих искал да предам на децата си.
Отиде до кошницата с храна и я отвори.
— Мислех, че умираш от глад.
Той отново беше в шеговито настроение, но Мал все още мислеше за картината на онзи непознат свят, който й бе описал. Изпитваше глад за онзи живот, не за храна.
Хари сложи в една метална паничка храна за Скуийз и кучето дотича изпод един шкаф, където душеше за всеки случай, ако има зайци.
Мал извади храната, докато Хари приготвяше чинии и прибори.
Той изгледа развеселен печеното пиле, пресните картофи в сос с копър и свеж аспарагус. Имаше опаковка френско сирене, пресен хляб и круши в червено вино.
— Очаквах нещо от типа на сандвичите на Матис — пошегува се той.
Мал изстена.
— Аз ти нося храна за боговете, а ти искаш сандвич.
— Само се шегувам. Всъщност тази храна иска хубаво червено вино.
Той тръгна за вино, но тя го спря.
— Водата е достатъчна. Имам нужда от трезва глава за разходката, на която ще ме водиш после.
— После? Аз сигурно ще имам нужда да си почина.
Тя се разсмя.
— Слушай, Хари Джордан, купила съм си специални дрехи за този случай и имам намерение да ги използвам.
Светлосините очи на кучето, изпълнени с копнеж, бяха приковани в храната. Хари му хвърли парче месо.
— Кучето трябва да събере сили за този маратон, на който ще го водим — поясни той.
Тя се усмихна. Дъвчеше доволно аспарагуса, отпивайки ледена планинска вода и поглъщаше гледката.
Те похапнаха, после Хари обяви с много официален глас:
— Добре, имаш пет минути да се преоблечеш, после тръгваме. Преди времето да се е развалило.
Тя видя безоблачното небе и изгледа Хари недоверчиво, после изтича по стълбите.
— Между другото — подвикна тя от горе, — ти къде ще спиш?
Хари й се усмихна широко.
— Мислех, че никога няма да попиташ. Ще ти покажа, когато се върнем. Не се тревожи. В къщата има достатъчно спални за теб, за Скуийз и за мен, плюс още няколко, ако някой намине. Не че има такава вероятност, Малоун.
— Малъри — поправи го тя през рамо, докато отиваше към прекрасната стая.
Можеше да си мисли, че е нейна, поне през тази единствена съвършена вечер.
Тя се преоблече в спортни къси панталони от здрав плат, които имаха повече от достатъчно джобове, бяло поло, дебели сиви чорапи и здрави ботуши с дебели подметки, които й отнеха часове, докато завърже връзките им. Сложи си червило и бейзболна шапка и затропа надолу по стълбите.
Той я наблюдаваше със скръстени ръце, до него беше застанал Скуийз. Хари беше облечен с торбести
