къси панталони, избеляла фланелка, очукани ботуши и шапка. По лицето му нямаше и следа от подигравателна усмивка, но Мал знаеше, че тя е там някъде.
— Имам чувството, че отново съм объркала нещо. От шивашка гледна точка — изрече тя неуверено.
— Да кажем, че облеклото ти е малко прекалено сериозно за случая.
В магазина я бяха уверили, че това е подходящото облекло. Тя се намръщи, изгледа го от горе до долу и каза подигравателно:
— Предполагам, че трябваше да избера нещо в розово, като теб.
— Ще поема удара като мъж, Малоун. Въпреки че, за твоя информация, точно този нюанс се нарича нантъкетско розово. На този остров всички носят този цвят… когато са на яхтите си, когато са в заведения…
— Когато ходят из планините?
— Може би съм единственият, който го използва за тази дейност. И сега, когато уточнихме този въпрос, предполагам, че можем да тръгваме?
Скуийз позна последните думи и се втурна към вратата с лудешки лай. Мал се спря, за да го погледа как скача весело наоколо и лае неудържимо, опиянен от свободата. С усмивка си помисли, че много добре разбира онова, което чувства той.
Глава 27
Хари пое по една пътека през гората. Скуийз водеше, като се връщаше назад от време на време, за да провери дали го следват. Орловата папрат покрай пътеката миришеше на влага и зеленина, високо над тях птиците излитаха от гнездата си, за да обявят веднага тревога.
След половин час Мал вече се задъхваше, но Хари вървеше неотклонно напред. Тя беше решила да не се предава.
Докато стигнат едно тревисто плато, половин час по-късно, ботушите вече стягаха краката й като менгемета, твърдите къси панталони жулеха бедрата й и тя се потеше. Хвърли се на тревата, прекалено изтощена дори да говори.
— Хареса ли ти, а? — каза Хари.
Тя го изгледа и избълва задъхано:
— Садист…
Той се тръсна до нея и прокара пръсти по червената следа, където грубите панталони бяха протрили бедрата й.
— Какво имаш отдолу? — попита я.
— Това е изключително неподходящ момент за подобен разговор, детективе.
— Повярвай ми, Малоун. Не се опитвам да те свалям. Попитах те какво имаш отдолу, защото не можеш да носиш тези абсурдни панталони и по пътя надолу. Освен ако нямаш желание кожата ти да бъде одрана.
— О — проточи тя, обезоръжена. — Добре. Нося боксерки.
Той кимна.
— Тогава сваляй панталоните. Но каквото и да правиш не сваляй ботушите, защото никога няма да успееш да ги обуеш отново. Ето, чакай малко… дай на мен.
Коленичи до нея и разхлаби връзките. Кръвообращението и се възстанови и тя въздъхна облекчено.
Той се обърна с гръб, докато тя събуваше панталоните си.
— Добре, вече съм в приличен вид — избъбри тя притеснено погледна я и се разсмя.
— Охо, виж ти. Розово.
— Престани, Хари Джордан, престани — сопна се тя гневно. — Бельото ми няма нищо общо с теб.
— Точно сега има, Малоун. Твоя розов задник ще следвам по целия обратен път към къщи. — Млъкна и й подаде ръка, за да й помогне да се изправи. — Дръж се за мен — додаде след това, — може да стане хлъзгаво.
Бяха преполовили пътя надолу, когато тя забеляза, че небето се е покрило с облаци. Само за минути цветът му се промени от гълъбовосиво в стоманено и накрая в много тъмносиво. Дъждовните капки заудряха като куршуми листата, плъзнаха се през тях и скоро дъждът се изля като порой върху им.
Тя се влачеше отзад. Хари маршируваше напред, необезпокояван от внезапния потоп, а до него Скуийз размахваше опашка. Беше решена да не се оплаква. Дрехите й бяха залепнали по нея като мокро пране, краката я боляха, пътеката се беше разкаляла. Тя се подхлъзна и падна, после скочи бързо и стисна зъби.
— Няма да се оплакваш — промърмори си тихо. — В никакъв случай няма да казваш защо, по дяволите, ме доведе на тази откачена разходка. В абсолютно никакъв случай няма да плачеш.
— Само виж това.
Хари спря внезапно и тя се блъсна в него. Той я хвана, за да не падне, и прошепна:
— Виж. Горе на дървото.
Сред клоните имаше семейство миещи мечки. Те гледаха тържествено надолу, кръглите им очи бяха оградени с черно и бяло, като герои на анимационни филмчета — майка, баща и две бебета. Това беше едно от най-очарователните неща, които Мал беше виждала. Сребристите потоци дъжд правеха картината още по-магическа.
Хари забеляза сияйната усмивка, която освети лицето й. Тя беше загубила бейзболната си шапка, мократа коса беше залепнала на главата й. Полото и розовите боксерки, целите оплескани с кал, прилепваха по тялото й. Сигурно беше падала, защото коленете й бяха обелени, но не се беше оплакала.
— Да вървим — каза той.
— Още колко има?
Мал се мразеше за това, че попита, но думите някак се изплъзнаха от устата й.
Той я погледна през рамо и повдигна вежди.
— Зарязваш ли ме?
— Не.
— Добре. Щеше да ми е много неприятно, ако трябваше да те нося.
Тя го изгледа убийствено, после тръгна след него, местейки тежко крак след крак, с очи, вперени в калната земя. Стори й се, че изтече много време — мокро и болезнено, преди Хари да подвикне през рамо:
— Най-после у дома.
Бяха изправени пред стръмен склон, който водеше нагоре към вилата. Тя не отместваше поглед от склона. Струваше й се висок като Еверест. Имаше чувството, че бедрата й са от гума, глезените я боляха, стъпалата й бяха подути. Тя преглътна, чудейки се как ще успее да се справи.
— Не се каниш да се откажеш сега, нали, Малоун?
Той стоеше до нея. Устните й трепереха, но нямаше да се предаде.
— Ще се справя, дори да се наложи да се влача на колене — промърмори упорито.
Той поклати глава, възхитен.
— Няма нужда от такова покаяние.
— Мръсник — извика тя, като закуцука решително към склона.
Той я сграбчи в ръцете си. Тя се задърпа, но той й каза:
— Хайде, Малоун. Знаеш, че няма да успееш.
Така беше наистина, но го мразеше за това, че го каза. Отнесе я в къщата, мина по коридора и нагоре по стълбите. Остави я в едно кресло, сложи нов пън в камината и влезе в банята.
Когато той се върна, огънят пращеше в камината.
— Банята ви е готова, мадам — докладва й любезно.
Тя не беше помръднала, откакто Хари я остави в креслото, и той предположи, че просто не може да го
