Сега или никога

седалката си.

— Дяволски трудно е, ако се опиташ да се върнеш надолу по този склон.

— Сигурно ти е отнело много време да оттренираш това движение — изгледа го тя. — Помислих си, че е дошъл краят ми.

Той отвори вратата й с усмивка.

— Това е само начало, мадам.

Той се поклони и протегна ръка.

Тя изскочи, без да се възползва от нея.

— О! — възкликна и се усмихна. — О! — добави след това.

— Това като одобрение ли да го разбирам?

— О, абсолютно…

Вилата беше разположена на един стръмен склон. Четириъгълна, солидна, построена от кедър, с високи прозорци и наклонен покрив, пригоден да издържа натрупалия се върху него сняг. Имаше широка веранда около цялата сграда и комин, изработен от местна скала. На верандата растяха цветя в саксии, покрити с мъх. Високите двойни врати изглеждаха достатъчно здрави да задържат цяла армия нашественици.

Мал въздъхна завистливо.

— Още е какви имоти на семейство Джордан смяташ да ме изненадаш? Замък в Испания? Вила в Тоскана?

— Страхувам се, че това е всичко. Освен това, мисля, че трябва да си най-малко маркиз, за да ти се полага замък. А нас, от семейство Джордан, ни наричат просто господине.

— И детективе — напомни му тя.

— Нека поне сега да забравим за детектива.

Скуийз взе да вие и тя каза:

— О, горкичкият, забравихме го. — Хари отвори вратата на колата и кучето се разлудува около тях. — Явно, не съм единствената, на която това място се харесва — отбеляза тя.

Хари се разсмя, когато кучето хукна към гората.

— Мисля, че тук се чувства по-близо до вълците, неговите предшественици. Тук отново се превръща в диво животно.

Той взе чантите и ги понесе към къщата. Мал го последва с кошницата, която приготви готвачът в „Риц“. Хари отключи вратата и Мал пристъпи в поредното жилище, част от съвършената колекция на семейство Джордан.

Облицовката от кедър беше избледняла до един по-мек нюанс, дъските на пода се виждаха под шарени черги. По стените висяха килимчета, върху масивните масички стояха бронзови статуи на коне с ездачи. Върху рафта на камината беше поставен портретът „Ново английско семейство“ от Норман Рокуел. Самата камина беше от камък и беше достатъчно голяма да се опече вътре цял вол, ако на човек му се прииска да го направи. Огромните дивани бяха толкова меки, че можеше да потънеш в тях.

— О! — възкликна Мал отново. — О, Хари…

Той потърка наболата си брада и я изгледа развеселен.

— За репортерка си доста пестелива на думи.

— Смятам, че са достатъчни. Но ако искаш подробности… това е като в Рая. Хари, не разбираш ли, че една жена може да се омъжи за теб само заради имотите ти? На мен не ми се тръгва от всяко от местата, където си ме водил.

Тя се отпусна в ъгъла на диван с цвят на препечена филийка и му се усмихна.

— Ще го имам предвид, Малоун. Хайде, ще ти покажа и останалото.

Те отидоха до високите прозорци и Мал ахна от възторг. Склоновете на планината се спускаха стръмно надолу. Над короните на дърветата се виждаха планинските върхове и едно далечно езеро. Хари отвори стъклените врати и излязоха на верандата. Подпряха се на парапета и се отдадоха на тишината и красотата. Някъде високо пееше птичка, вятърът шумолеше в листата, а ниско долу притичваха дребни животинки. Дори слънчевата светлина сякаш беше осезаема, къпеше ги в топлина и добавяше златист отблясък на гледката.

— Думите ми се изчерпаха — отрони тя тихо.

— Всеки път, когато дойда тук, се питам какво правя по градските улици, защо трябва да гоня онези убийци — призна Хари — Лично виждам злото, което човек причинява на човека отблизо или пък по телевизията. А тук е всичко това… — Той махна с ръка към гледката. — Сякаш се обновявам, когато дойда…

— И се възроди душата ми — цитира тя и го погледна.

— Който и да е писал този псалм, казал го е много вярно. Въпреки че има хора, които съм водил тук, и те не биха се съгласили с това.

Тя знаеше кого има предвид той.

— Жена ти ли?

Той кимна.

— Джили мразеше това място. Веднъж дойде и й беше достатъчно. Каза, че точно от такива места се опитвала да избяга цял живот. — Той направи физиономия. — По онова време тя беше на двайсет и една.

— Мила, добре възпитана млада дебютантка, която си придружавал по разни празненства и която ти е разрешавала да си пъхнеш ръката под роклята й в колата.

— Наистина ли мислиш така?

Тя повдигна рамене.

— За кого иначе би се оженил?

Той се бе облегнал на парапета и се взираше в гледката, но Мал имаше чувството, че не я вижда.

— Джили беше на деветнайсет, когато я срещнах — поде той тихо. — Беше сервитьорка. Работеше в едно крайпътно заведение извън града. Казваше се „Братовчедите от провинцията“. Беше от един малък град в Алабама и говореше с онзи мек акцент, който размекваше костите ми само като я чуех да заговори. Имаше дълга, руса коса и очи с цвят на уиски. Когато минаваше през залата, всички мъже я гледаха. Беше дива и дръзка. Караше стар „Харли Дейвидсън“. Чакал съм я да свърши смяната й само за да я видя как отлита с мотора по магистралата, а русата й коса се вее след нея. Когато я поканих да излезем, тя ме отряза. „Върви си вкъщи при татко, синко, каза ми тя с надменна мъдрост на зряла жена, говореща на неук ученик. Дори и поршето не успя да я накара да излезе с мен. Тук идват момчета с ферарита. Е, кажи, защо си ми ти?“ ми каза тя. Месеци наред я гоних, но тя въобще не ми обръщаше внимание. Казваше, че не сме на една и съща вълна. Знаех, че взема наркотици. Дори знаех кой я снабдява. — Той погледна Мал. — Трябва да ме разбереш… Джили изглеждаше точно като модел за ролята на мис Здраве и Чистота. Висока, руса… типично американско момиче. Мразех наркотиците, мразех и онзи човек, мразех го още повече за това, че й ги дава. Един ден я поканих на завършването си в Харвард. Удивих се, когато прие.

„Какво се облича за тези засукани празненства?“ попита тя и аз за пръв път я видях притеснена.

„Каквото и да е, й отговорих. Само да е по-простичко“. Хари замълча, заслушан в спомена, и продължи:

— Появи се с комплект плетена блуза и жилетка, с перли и дълга до коляното плетена пола. Косата й беше прибрана назад с панделка. Смятах, че изглежда чудесно, като момиче от петдесетте, вместо с обичайните тесни черни кожени дрехи. Това тържество промени живота й. Тя седеше до майка ми и баща ми, държеше се като дама и казваше точно каквото трябва с бавния си, протяжен южняшки говор. На тържествената вечеря ме накара да й разкажа защо картината на легнала гола жена над бара се покрива с черно всеки път, когато „Харвард“ загуби от „Йейл“. Внезапно беше омаяна от традицията, която вървеше с учението и парите. „Това е то, Хари, каза ми тя по-късно, зарязвам сервитьорството, зарязвам наркотиците, зарязвам мотора. Ще стана дама“. И го направи. Без никакво усилие… подходяща прическа, подходящи дрехи, подходящи маниери. Тя беше самото очарование, когато се оженихме. А после аз отидох и измъкнах всичко това изпод краката й. „Омъжих се за адвокат, не за полицай“ бяха думите й, когато ме напусна. Бяхме женени от две години, но втората година беше доста самотна за нея. Тя вече си имаше някой, който я чакаше.