Мал се усмихна.
— Благодаря. Приятно ми е да се запознаем.
— На мен също — стисна ръката й Росети. — Вие двамата да не сте забягнали от „Риц“? — попита, като оглеждаше елегантното им облекло.
Мал се разсмя.
— Оставихме лимузината на ъгъла. Не искахме да изглеждаме като филмови звездички.
— Няма шанс — изрече Росети галантно. — Ти си истинска звезда. Не мога, разбира се, да кажа същото за Професора.
— Защо те нарича Професора? — попита Мал.
— Заради завършеното в Харвард право — поясни Росети. — Разбираш ли?
Тя кимна и се засмя.
— Ако искаш да знаеш, Росети, тъкмо се връщаме от празненството за рождения ден на майка ми — каза Хари.
— Вече си я водил вкъщи, за да я запознаеш с майка си? Бързо действаш, Професоре.
Хари изохка. Той притисна Мал до себе си.
— Приятна вечер, детективе!
— Приятна вечер, Професоре! — Росети се разсмя и завъртя Ванеса.
— Ще се видим на моето празненство — извика Ванеса през рамо.
— Хайде — каза Хари на Мал и я поведе към вратата.
— Къде отиваме?
— Продължаваме към следващото заведение. Не си забравила програмата ни, нали?
Влязоха в лимузината и Хари даде адреса на шофьора.
— Друг клуб?
Мал извади кутийка от златистата си чантичка и напудри носа си.
— Почакай и ще видиш.
Той я наблюдаваше очарован, докато тя си слагаше червилото. Устните й изглеждаха червени и сочни. Сякаш му изпращаха съобщение: Целуни ме… Със съжаление той се задоволи само да държи ръката й, докато след десет минути спряха пред един клуб с по-дискретен вид.
— Можеш ли да играеш билярд? — попита Хари, докато отваряше.
— Малко.
Той се усмихна.
— Е, тази нощ е посветена на учение. Хайде, ще ти покажа.
Обзавеждането вътре беше като в английска библиотека. Имаше бар, маси за билярд, ниско, над които висяха лампи. Както и в „Салса Ани“, беше претъпкано.
Тук познаваха Хари. Той взе една маса, после намаза с тебешир щеката й.
— Добре, гледай сега — започна, като й показа как да държи щеката, как да я плъзга между пръстите си, как да се прицелва.
— Добре.
Той нагласи топките и й каза къде да застане.
— Хайде — подкани я и отстъпи, като я наблюдаваше.
Мал се наведе над масата и се прицели внимателно. Роклята подчертаваше тялото й при всяко движение. Хари със съжаление отмести очи от изкушението.
Отблъсната от бялата топка, червената се плъзна плавно в страничния джоб. Тя погледна към Хари и му намигна.
— Проста работа, Професоре.
Той въздъхна.
— По времето на майка ми жената би оставила мъжа да спечели, за да се почувства той добре, за да погъделичка мъжкото му самочувствие.
Тя се усмихна.
— Аз съм по-скоро от типа сол в раната. Подреди ги, Професоре.
Той я погледна подозрително.
— Защо имам чувството, че и преди си играла тази игра.
— Сигурно защото съм работила в подобно заведение. Едно време. Преди много години. Въпреки че не изглеждаше съвсем същото — добави тя.
Потръпна, като си припомни неуютната малка зала за билярд с флуоресцентни лампи и с мъжете с празен поглед, които кашляха цигарен дим в бирата си.
Тя повдигна вежди и го погледна предизвикателно.
— Залагам петдесетачка, че ще те бия.
— Готово. Но имам чувството, че ще съжалявам за това.
Оказа се, че е бил прав. Половин час по-късно той й подаде петдесет долара.
— Бих си ги пъхнала в деколтето на роклята, в истински баров стил — поясни тя, — но както може би си забелязал, деколтето е прекалено голямо, за да го направя.
— Наистина забелязах и бих добавил, че си заслужаваше петдесетачката, само за да гледам как се навеждаш над масата в тази рокля.
— Мръсник — изсъска тя и го хвана под ръка. — Какво следва, Професоре?
— Може би едно питие за лека нощ.
Лимузината ги остави на площад „Луисбърг“. Мал се загледа удивена във великолепната стара къща.
— Тук ли живееш?
— Само на първия етаж. Другите са дадени под наем.
Той отвори вратата и тя влезе в преддверието. Велосипедът беше подпрян на стената, каската беше сложена върху красива масичка от осемнайсети век. Долу имаше чифт ролери, а върху тъмнозеленото персийско килимче лежеше кокал играчка за кучето.
— Има вид на дом — кимна тя одобрително, когато той я заведе в дневната. — Съвсем сериозно, Хари, много е красиво. Дори и с този уред с тежестите, в стаята пак се усеща елегантността на отминалата ера.
— Благодаря, Малоун. Чувствай се като у дома си. Какво да ти предложа?
— Кафе, ако обичаш.
Тя погледна с любопитство в спалнята му. Беше в бронзови тонове, имаше твърдо на вид легло, две нощни масички, старо кресло, надъвкано килимче и почти нищо друго.
— Скуийз изяде килимчето, когато беше малък — извика Хари от кухнята. — След това боледува цяла седмица. И никога повече не сдъвка нещо, което не съм му дал специално за него.
Банята сякаш беше в някакво изкривяване на времето.
— Как се оправяш тук? — попита тя, като продължаваше да се оглежда за някакъв рафт.
— Много добре, благодаря.
Той включи кафе машината.
— Ммм. — Тя влезе в кухнята. — Само виж това. — Загледа се с възхищение в стоманата и гранита. — Никога не си ми казвал, че можеш да готвиш.
— Не мога. Само се преструвам. Все се каня да се науча. Някой ден ще отида в онова готварско училище в Таскъни, за да видя какво ще мога да направя като готвач.
— Нищо. Мога да се хвана на бас още сега.
Тя се подпря на стената, скръсти ръце и го погледна.
— Днес прекарах чудесно, Хари. Благодаря ти.
— Удоволствието беше мое, мадам. — Той се поклони леко.
— Мал — поправи го тя.
— И нито ден над трийсет и пет.
Тя се разсмя и го заудря по гърдите.
— О, Боже, ужасен си, Хари Джордан. Говорех сериозно.
— Знам.
