е…
Те не чуха какво каза, защото в този момент корабът около тях прекрати съществуването си и един боен кораб с размерите на малък индустриален град в Мидландс изскочи от разцепващата се нощ пред тях и лазерните му оръдия припламваха.
Те зейнаха, облещиха се, но не можаха да изкрещят.
ГЛАВА IX
Друг свят, друг ден, друга зора.
Най-тънкият лъч ранна сутришна светлина тихичко се появи.
Няколко билиона трилиона тона супергорещи експлодиращи водородни ядра бавно се показаха на хоризонта, като успяваха да си придават вид на малко, студено и леко влажно нещо.
Магия може да се осъществи само в един момент от всеки изгрев, когато светлината се лее щедро. Сътворението затаи дъх.
Моментът премина без инциденти, както това обикновено става на Скорншелъс Зета.
Мъглата се залепи за повърхността на блатата. Блатните дървета изглеждаха сиви, високата тръстика — настръхнала. Увисна като задържан дъх.
Нищо не се движеше.
Тишина.
Слънцето немощно се бореше с мъглата, опитвайки се да вкара в нея малко топлина и да разпръсне малко светлина, но очевидно и днес щеше отново да бъде само една светло петно в небето.
Нишо не се движеше.
Отново тишина.
Нишо не се движеше.
Тишина.
Много често на Скорншелъс Зета дните преминаваха по този начин и този сигурно щеше да бъде напълно нормален ден.
Четиринадесет часа по-късно слънцето безнадеждно потъна зад противоположния хоризонт с усещане за напразно положени усилия. След няколко часа то пак се появи, разкърши рамене и отново тръгна по небето.
Този път обаче нещо се случваше. Един дюшек току-що беше срещнал един робот.
— Здравей, робот — каза дюшекът.
— Бла — каза роботът и продължи да се занимава с това, което правеше — с други думи да обикаля много бавно в много малък кръг.
— Щастлив ли си? — попита дюшекът.
Роботът спря и го погледна. Погледна го насмешливо. Явно това беше много глупав дюшек. Дюшекът го погледна отново с разширени очи.
След като изчисли с точност до десетия десетичен знак точната дължина на паузата, която беже най- подходяща за прехвърляне на повсеместна омраза върху всички дюшекоподобни неща, роботът продължи да обикаля в кръг.
— Можехме да поговорим — каза дюшекът, — би ли харесал това?
Това беше голям дюшек и може би доста висококачествен. Всъщност в наши дни се произвеждат много малко неща, защото в безкрайно голяма Вселена — като например тази, в която живеем — повечето от нещата, които всеки може да си представи, и много от нещата, които не може да си представи, растат някъде. Наскоро била открита гора, в която на всички дървета вместо плодове растяли автоматични отвертки. Веднъж откъснати, на тях им трябва тъмно прашно чекмедже, в което могат да лежат недокосвани с години. После една нощ отвертката внезапно се излюпва, изхвърля външната си обвивка, която се разпада на прах, и излиза като напълно неидентифицирано парче метал с фланец от двата края, някакъв ръб и някаква дупка за болт. Щом някой намери това нещо, просто го изхвърля, защото никой не знае каква полза ще има от него.
Никой също така не знае какво трябва да постигнат дюшеците в своя живот. Те са големи дружелюбни създания с много пружиниращи джобове, които спокойно си живеят живота из блатата на Скорншелъс Зета. Много от тях биват уловени, заколени, изсушени, превозени с кораб, за да може върху тях да се спи. Изглежда това изобщо не засяга нито един от тях и те всички се казват Зем.
— Не — каза Марвин.
— Казвам се — каза дюшекът, — Зем. Може малко да обсъдим времето.
Марвин отново преустанови своето отегчително циркулиращо разтакаване.
— Росата — забеляза той, — явно тази сутрин е паднала с точен болезнен тъп звук.
Той продължи да ходи, като че ли беше вдъхновен от този изблик да освежи изражението си с освеженост и отпадналост. Той креташе упорито. Ако имаше зъби, то би изскърцал в този момент. Нямаше. Не можеше. Всичко това личеше от походката му.
Дюшекът подцопна. Това е действие, което могат да извършват само живи дюшеци в блатата на Скорншелъс Зета, и затова тази дума не е толкова разпространена. Той подцопна някак си симпатично, мърдайки доста хубавото си тяло във водата както си го правеше. Той ангажиращо издуха няколко дреболии под водата. Неговите бели и сини райета кратко просветнаха под един внезапен слаб слънчев лъч, който неочаквано проби мъглата, карайки света наоколо моментално да се огрее на него.
Марвин си креташе.
— Мисля, че имаш нещо наум — каза дюшекът подпляскващо.
— Повече, отколкото вероятно можеш да си представиш — каза Марвин. — Способностите на умствения ми капацитет са безгранични, също както са безгранични космическите простори. Освен, разбира се, способността ми да се радвам.
Той лека-полека си обикаляше.
— Обемът на способността ми да се радвам — прибави той, — е равен на обема на въздуха, който остава над клечките в кибритена кутийка.
Дюшекът гълброкна. Това е шум, издаван от жив блатообитаващ дюшек, който е дълбоко покъртен от историята за нечия лична трагедия, която току-що е чул. Думата също така, според Ултрапълния Максимегалонски Речник на Всеки Език, Съществувал Някога, може да означава „шум, издаден от Господаря Възвишен Санвалвуаг от Холлоп, когато открил, че втора поредна година забравя за рождения ден на жена си“. Но тъй като е съществувал само един Господар Възвишен Санвалвуаг от Холлоп и той никога не се оженил, думата се употребява само в отрицателен или спекулативен смисъл, и има още едно вечно надигащо се мнение, което гласи, че Ултрапълният Максимегалонски Речник не заслужава кервана от камиони, които са необходими за превозването на микросбитото му издание до потребителя. Странно, но в Речникът не се споменава думата „подпляскващо“, което означава „по образец на някой, който подплясква“
Дюшекът гълброкна отново.
— Усещам дълбока отпадналост в диодите ти — издклаза се то (за значението на думата „издклазвам се“ си купете екземпляр от Блатен Разговорник за Скорншелъс Зета" от някоя оцеляла книжарница, или алтернативно си купете Ултрапълния Максимегалонски речник, като Университета, който го притежава сега, ще бъде много радостен да се отърве от него и да си освободи още малко място за паркиране), — и това ме опечелява. Трябва да приличаш повече на дюшек. Живеем си спокойно в блатото, където доволно гълброкаме и си издклазваме, и гледаме на влагата по честен подпляскващ начин. Някои от нас ги убиват, но всички се казваме Зем, така че никога не знаем кои точно и гълброкането поддържа минимален брой. Защо ходиш в кръг?
— Защото кракът ми е повреден — каза простичко Марвин.
— Мисля — каза дюшекът, хвърляйки му един състрадателен поглед, — че това е много лош крак.
— Прав си — каза Марвин, — така си е.
— Вуун — каза дюшекът.
— Очаквах това — каза Марвин, — както и очаквам, че ще намериш за забавна идеята за робот с изкуствен крак. Трябва да кажеш на приятелите си Зем и Зем, когато ги видиш — те ще се смеят на това,
