И нищото зад чернотата зад Вселената изригна, и зад нищото зад чернотата зад разпръснатата Вселена накрая се видя една тъмна фигура на огромен мъж, говорещ с огромни слова.
— И това — каза фигурата, седяща на огромен стол, — бяха Крикитианските войни — най-великото опустошение, стоварвало се върху нашата Галактика. Това, което сте изпитали…
Слартибартфаст преплува покрай тях, като им помаха.
— Това е само документален филм — извика той. — Не е много хубав. Ужасно съжалявам, но се опитвам да намеря клавиша, с който да го превъртя назад.
— …е това, което билиони и билиони невинни…
— Не се — извика Слартибартфаст, като отново преплува покрай тях, яростно манипулирайки с нещото, което беше пъхнал в стената на Залата за Информационни Илюзии и което фактически още си беше пъхнато там, — съгласявайте да купувате нищо подобно.
— …хора, създания, вашите човешки същества…
Някаква музика изпълни стаята — отново, беше величествена музика с величествени акорди. Зад мъжа, от величествено въртящата се мъгла, бавно започнаха да се издигат три високи колони.
— …са изпитали, живеейки — или по-скоро правейки грешката да се родят. Помислете за това, приятели. И нека не забравяме — и точно сега ще мога да ви предложа един начин, който ще ви помогне винаги да си спомняте — че преди Крикитианските войни Галактиката беше рядко чудесна и щастлива Галактика!
Музиката зазвуча тържествено глупаво на това място.
— Щастлива Галактика, приятели, както е представена в символа на Вратата на Уикит.
Трите колони вече стояха неподвижно, три колони, над които имаше две пръчици, поставени по начин, който изглеждаше далечно познат на размътения мозък на Артър.
— Трите колони — прогърмя мъжът. — Стоманената колона, която представя Силата и Мощта на Галактиката.
Търсещи светлинки затанцуваха луди танци нагоре-надолу по най-лявата колона, която явно беше направена от стомана, или от нещо, което много приличаше на стомана. Музиката бухна и изрева.
— Кристалната колона — обяви мъжът, — представяща силите на Науката и Разума в Галактиката.
Други търсещи светлинки екзотично се разиграха нагоре-надолу по най-дясната колона, създавайки заслепяващи форми в нея, като внезапно и необяснимо предизвикаха копнеж за сладолед в стомаха на Артър Дент.
— И — продължи гръмовният глас, — Дървената колона, представяща … — и тук гласът му стана съвсем леко дрезгав от прекрасни чувства, — силите на Природното и Духовното.
Светлинките посочиха централната колона. Музиката храбро се усили до границата на пълната нетърпимост.
— Между тях се намират — продължи гласът, достигайки кулминационната точка, — Златната пръчица на Успеха и Сребърната пръчица на Мира.
Цялата композиция се беше изпълнила с блестящи светлини и сега музиката за щастие беше отвъд границите на ясното виждане. Над върховете на трите колони двете брилянтно просветващи пръчици се въртяха и заслепяваха. Имаше някакви момичета, които седяха върху тях, или може би трябваше да представляват ангели. Все пак обаче, ангелите биват изобразявани с повече облекло по себе си.
Внезапно се възцари драматична тишина в това, което трябваше да бъде Космоса, и светлините намаляха.
— Няма нито един свят — развълнува се квалифицирания глас на мъжа, — нито един цивилизован свят в Галактиката, където днес да не е почитан този символ. Дори в първобитните светове той съществува в расовата памет. Това е защото силите на Крикит бяха унищожени, и това е защото сега това заключва техния свят до последния миг на Вселената!
И със замах мъжът извади отнякъде макет на вратата на Уикит. В този мащаб беше ужасно трудно да се вмести цялото необичайно представление, но като че ли макетът беше висок около три фута.
— Не е оригиналният ключ, разбира се. Той, както всички ние знаем, беше унищожен, разпилян във вечно подскачащите въртопи на пространствено-временния континуум и изгубен завинаги. Това е забележително копие, изработено от сръчни занаятчии, и фино сглобено чрез използуване на древни занаятчийски секрети и превърнато в спомен, с чието притежаване бихте се гордели, в памет на тези, които паднаха като жертви за Галактиката — нашата Галактика — при отбраната на която те умряха…
Слартибартфаст отново мина покрай тях в този момент.
— Намерих го — каза той. — Можем да пропуснем всичкия този боклук. Само не кимайте, това е всичко.
— А сега нека наведем глави за отплата — каза гласът и после го повтори забързано и отзад напред.
Светлините светнаха и угаснаха, колоните изчезнаха, мъжът се раздрънка обратно в нищото. Вселената бързо се сглоби около тях.
— Схванахте ли същността? — попита Слартибартфаст.
— Учуден съм — каза Артър, — и съм объркан.
— Аз пък заспах — каза Форд, който точно в този момент изплува отнякъде. — Изпуснах ли нещо?
Те още веднъж се оказаха на разходка по ръба на агонизиращо висока скала. Вятърът плющеше в лицата им и в залива, в който, горейки, се завръщаха за съществуване останките от една от най-мощните и най-велики космически флоти, събирани някога в Галактиката. Небето беше начумерено розово, потъмнявайки през доста любопитна отсянка на синьото до черно. Дим се полюшваше в него с невероятни танцови движения.
Събитията минаваха покрай тях на заден ход много бързо, за да могат да бъдат разграничени, а после, малко по-късно, един огромен космически боен кораб набираше скорост като че ли те казаха „буу“ — те едва сега разпознаха мястото, откъдето бяха започнали да гледат.
Но сега нещата бяха много бързи — видеохаоса, който ги запокитваше през векове от космическата история, се въртеше, усукваше, примигваше. Звукът представляваше просто тънко бръмчене.
Периодически през сгъстяващата се бъркотия от събития те различаваха безкрайни катастрофи, тъмни ужаси, шокиращи катаклизми, и те бяха свързани само с точно повтарящи се образи — единствените образи, които стояха някак си отделно от лавината от разбъркана история: вратичка, малка твърда червена топка, груби бели роботи, и също нещо по-неясно, нещо тъмно и облачно.
Но имаше и друга сензация, която се зароди в треперещия поток от време.
Също като при бавно серии от щракания, при които, когато се ускорят, се губи представа за всяко отделно щракване и постепенно се възприемат като обобщен усилващ се тон, така и сериите отделни впечатления тук се възприемаха като обобщено чувство, даже не и чувство. Ако това беше чувство, то беше най-безчувственото. То беше омраза, непримирима омраза. Беше студено, но не като сладолед, а като стена. Беше безлично, но не като случайно запратен юмрук в тълпа, а като квитанция от паркинг, снабден с компютър. И беше умъртвяващо — отново не като куршум или нож, а като тухлена стена насред магистрала.
И също като усилващ се тон, който се променя и става приятен като се усилва, така и това безчувствено чувство като че ли се усили до невъзпринимаем или нечуван вик и внезапно като че ли премина в крясък на вина и провал.
И внезапно спря.
Те стояха спокойно на върха на един хълм в една спокойна вечер.
Слънцето залязваше.
Навсякъде около тях се простираше в далечината мек зелен полски пейзаж. Птичките пееха какво мислят за всичко това, и общото впечатление клонеше към добро. Малко по-надалече можеше да се дочуе глъч от играещи деца, а още малко по-надалече — че явният източник на този шум се намира в мътната вечерна светлина в очертанията на малък град.
Градът като че ли се състоеше предимно от ниски сгради, направени от бял камък. Небето беше изпъстрено с приятни криви линии.
Слънцето почти беше залязло.
Като отникъде се чу музика. Слартибартфаст издърпа едно копче и тя спря.
