силно в нещастната машина, и резултатът беше: (а) че Зейфод никога не се приближи до нея, и (б) че пропусна един период от древната история, който можеше да има много голямо значение в този момент.
Той шокирано се взря в тях.
Беше невъзможно да се обясни защо, но техните гладки и мазно бели тела бяха предназначени за външна обвивка на чисто, клинично зло. От техните ужасно мъртви очи до мощните им безжизнени крака те бяха точно изчислен продукт на съзнанието който искаше просто да убива. Зейфод преглътна с хладен страх.
Те бяха демонтирали част от задната стена на мостика и си бяха проправили път сред няколко от жизненоважните вътрешности на кораба. През заплетените отломки Зейфод можеше да види с все по-силно и по-лошо шокиращо чувство, че тунелът се провираше към самото сърце на кораба, към сърцето на Невероятностния двигател който беше толкова мистериозно създаден от нищото — самото Златно сърце.
Най-близкият до него робот го погледна по начин, който трябваше да предположи, че оценява всяка малка частичка от тялото, мозъка и способностите му. И когато проговори, като че ли изрази това чувство. Преди да продължи това, което всъщност казваше, си заслужаваше да се запише някъде, че Зейфод беше първото органично същество, чуло едно от тези същества да говори с някого от около десет билиона години. Ако той беше обръщал повече внимание на уроците си по древна история, а не на плътските си желания, може би щеше да бъде впечатлен от оказаната му чест.
Гласът на робота беше като тялото му — студен, мазен и безжизнен. В него се различаваше доста културно стържене. Звучеше като да е древен, какъвто си и беше.
Той каза:
— Наистина имаш Смърт-О-Запен пистолет в ръката си.
Зейфод за момент не знаеше какво да си помисли, но после погледна надолу към собствената си ръка и с облекчение видя, че това, което беше намерил в една прикрепена към стената конзола, наистина беше такова нещо, за каквото той си го беше помислил.
— Да — каза той с някаква въздишка на облекчение, което беше доста хитро, — добре. Няма да искам да претоварвам представите ти, роботе. — За малко никой не каза нищо, и Зейфод схвана, че роботите очевидно не бяха тук, за да разговарят, и очевидно можеха да се справят с него.
— Не мога да не забележа, че сте паркирали кораба си — каза той, като кимна с едната си глава в подходящата посока, — през моя.
Нямаше съмнение в това. Без да спазва никакво пространствено благоприличие, те просто бяха материализирали кораба си точно там, където искаха да бъде, а това означаваше, че той просто беше паркиран през Златно сърце, като че ли не бяха нищо повече от два гребена.
Те отново не му дадоха отговор, и Зейфод се зачуди дали няма да е по-добре, ако превърне своята част от него във въпросителна форма.
— …нали? — добави той.
— Да — отговори роботът.
— Хм, о’кей — каза Зейфод, — какво правите тук, роботи?
Тишина.
— Роботи — каза Зейфод, — какво правите тук, роботи?
— Дошли сме — изскърца роботът, — за Златото на пръчицата.
Зейфод кимна. Той разклати пистолета си, за да предизвика по-голямо желание за отговор. Роботът като че ли разбра това.
— Златната пръчица е част от Ключа, който търсим — продължи роботът, — за да осводим нашите Господари от Крикит.
Зейфод отново кимна и отново разклати пистолета си.
— Ключът — продължи простичко роботът, — беше разпилян в пространството и времето. Златната пръчица е прикрепена към усстройството, което движи вашия кораб. Тя ще бъде част от Ключа. Господарите ни ще бъдат освободени. Пренареждането на Вселената ще продължи.
Зейфод отново кимна.
— За какво говорите? — попита той.
Леко измъчено изражение като че ли мина по напълно безизразното лице на робота. Той като че ли се потискаше от разговора.
— Унищожение — каза той. — Ние търсим Ключа — повтори той, — вече имаме Дървената колона, Стоманената колона, Кристалната колона. След момент ще имаме и Златната пръчица.
— Не, няма.
— Ще я вземем — заяви роботът.
— Не, няма. Тя кара моя кораб да се движи.
— След момент — повтори спокойно роботът, — ще имаме и Златната пръчица.
— Няма — каза Зейфод.
— И после ще трябва да отидем — каза сериозно роботът, — на едно парти.
— О — каза сепнато Зейфод. — Може ли да дойда?
— Не — каза роботът. — Ще те застреляме.
— О, да? — каза Зейфод, размахвайки пистолета си.
— Да — каза роботът и го застреля.
Зейфод беше толкова изненадан, че трябваше да го застрелят повторно, преди да падне.
ГЛАВА XII
— Шшт — каза Слартибартфаст. — Гледайте.
Нощта вече беше паднала над древния Крикит. Небето беше тъмно и празно. Единствената светлина идваше от близкия град, откъдето по вятъра спокойно се носеха приятни празнични звуци. Те стояха зад дървото, от което над тях се спускаха тежки благовония. Артър клекна и почувствува Информационните Илюзии на тревата и почвата. Той прекара пръстите си през тях. Беше трудно да потиснеш впечатлението, че това беше напълно очарователно място във всички отношения.
Небето обаче беше напълно празно и на Артър му се струваше, че то държи голям студ на иначе идиличния, макар и да не се виждаше сега, пейзаж.
Той почувствува потупване по рамото и погледна нагоре. Слартибартфаст беше насочил вниманието си към другата страна на хълма. Той погледна и можа да види само няколко бледи светлинки, които танцуваха и се развяваха, като се движеха бавно в тяхната посока.
Когато приближиха, звуците също започнаха да се чуват, и скоро неясните светлини и звуци им разкриха малка групичка хора, които се прибираха през хълмовете в къщи, към града.
Те минаха доста близо до наблюдателите зад дървото, люлеейки фенери, които караха меките и луди светлини да танцуват между дърветата и тревата, беседвайки доволно, и си пееха песен за това колко ужасно хубаво е всичко и колко щастливи са те, колко се радват да работят във фермата и колко им е приятно да се върнат в къщи, за да видят жените и децата си, с отривист хоров фон за ефект, че цветята миришат много хубаво по това време на годината и че съжаляват за кучето, което е умряло, когато ги е видяло, защото ги е обичало прекалено много. Артър вече можеше да си представи Пол Маккартни, седящ привечер с крака пред камината, мърморейки на Линда и чудейки се какво да купи с доходите си, мислейки, че вероятно ще е Есекс.
— Господарите на Крикит — въздъхна Слартибартфаст с гробовен тон.
Настигайки почти петите, както си беше, на сегашните му мисли за Есекс, тази забележка накара Артър за момент да се сконфузи. После логиката на ситуацията се наложи над разпръснатото му съзнание и откри, че все още не разбира какво иска да каже стария човек.
— Какво? — попита той.
— Господарите на Крикит — отново каза Слартибартфаст и ако преди малко въздишката му беше гробовна, то сега звучеше като да е изпусната от някой бронхитясал в Хадес.
Артър се вгледа в групичката и се опита да събере на едно място малкото информация, която имаше на
