тенообразуващи сили, познати на света.
Благоуханен ветрец подухна от спокойното море. Провлачи се по плажа и отново се понесе към морето, чудейки се къде да отиде след това. В луд изблик той се върна към плажа. Понесе се обратно в морето.
— Надявам се, че не са хубави новини — измърмори Зипо Биброк 5/108, — щото не мисля, че ще мога да ги понеса.
— Твоето Крикитианско решение беше приложено днес — каза момичето пищно. Нямаше нужда да казва такова важно нещо пищно, но тя продължи и го направи някак си, защото беше такъв ден. — Чух го по радиото — каза тя, — когато се върнах в кораба за маслото.
— Ъх ъх — промърмори Зипо и положи глава обратно на скъпоценния пясък.
— Нещо се е случило — каза тя.
— Мммм?
— Точно след като Бав-временният плик е бил заключен каза тя и спря за момент, за да си втрие малко Куалактинска есенция, — Крикитиански боен кораб, който смятали за унищожен, показал, че в края на краищата се бил изгубил. Появил се и се опитал да открадне Ключа.
Зипо бързо седна.
— Хей, какво? — попита той.
— Всичко е наред — каза тя с глас, който би свалил Биг Бен, — очевидно е била кратка схватка. Ключът и бойният кораб са били дезинтегрирани и разпиляни в пространствено-временния континуум. Явно са загубени завинаги.
Тя се засмя и сложи още малко Куалактинска есенция на връхчетата на пръстите си. Отпусна се и легна назад.
— Направи това, което направи преди секунда-две — промърмори той.
— Това ли? — попита тя.
— Не, не — каза той, — това.
Тя опита отново.
— Това ли? — попита отново.
— Уиииииилаааааах!
Отново трябваше да сте там.
Благоуханният ветрец отново се понесе от морето.
Един магьосник се разхождаше по плажа, но не беше потребен никому.
ГЛАВА XVI
— Нищо не е изгубено завинаги — каза Слартибартфаст, лицето му примигваше, червеникаво на светлината на свещта, която келнерът-робот се опитваше да отнесе, — освен катедралата в Халезм.
— Какво? — попита стреснато Артър.
— Катедралата в Халезм — повтори Слартибартфаст. — Беше по времето, когато правех проучвания във връзка с Кампанията за реално време, която…
— Какво? — отново попита Артър.
Старият мъж замълча и събра мислите си, защото се надяваше, че това ще бъде последната яростна атака в неговата история. Келнерът-робот се премести през пространствено-временните матрици по начин, който очевидно свързваше начумереното с раболепното, посегна за свещта и я сграбчи. Те бяха получили сметката си, бяха се карали ожесточено за това кой е поръчал спагети и колко вино са изпили, и посредством това бяха, както Артър смътно почувствува, успешно маневрирали с кораба извън субективното пространство в паркираща орбита над някаква странна планета. Келнерът сега беше нетърпелив да свърши своята част от шарадата и да почисти бистрото.
— Всичко ще стане ясно — каза Слартибартфаст.
— Кога?
— След минутка. Слушайте. Потоците от време са много замърсени. Много фъшкии плуват в тях, отломки от катастрофи и все повече и повече от тях сега потичат обратно във физическия свят. Въртопите в пространствено-временния континуум. Нали ги видяхте?
— И аз чух такива неща — каза Артър.
— Вижте, къде отиваме? — попита Форд, отблъсквайки нетърпеливо стола си от масата. — Защото нямам търпение да стигнем там.
— Ние отиваме — каза Слартибартфаст с бавен премерен глас, — да се опитаме да попречим на бойните роботи на Крикит да съберат целия ключ, от който се нуждаят, за да освободят планетата Крикит от Бав-временния плик, и да пуснат остатъка от армията си и лудите си Господари.
— Ти току-що — каза Форд, — спомена за нещо като парти.
— Наистина — каза Слартибартфаст и увеси глава.
Стана му ясно, че е направил грешка, защото тази идея като че ли упражняваше странна и нездравословна притегателна сила в мозъка на Форд Префект. Колкото повече Слартибартфаст разплиташе тъмната и трагична история на Крикит и нейния народ, толкова повече Форд Префект искаше да пие много и да танцува с момичета.
Старият мъж почувствува, че не трябва да го споменава преди да е абсолютно наложително. Но това си беше, фактът беше станал обществено достояние и Форд Префект се беше хванал за него по начина, по който Арктуриански Мегананос се прикрепва към жертвата си, преди да й разбие главата и да продължи нататък с космическия й кораб.
— Кога — попита Форд нетърпеливо, — ще стигнем там?
— Когато завърша разказа за това защо трябва да отидем там.
— Знам защо отивам — каза Форд и се облегна, подпъхвайки ръце зад главата си. Той се усмихна по един свой си начин, който караше хората да потръпват.
Слартибартфаст очакваше по-лесни забавления.
Той беше планирал да учи октравентралния хийбифон да лети — една приятно безсмислена задача, защото това животно имаше грешен брой усти.
Той също беше планирал да напише ексцентрична и безпощадно неакуратна монография за ползата от екваториалните фиорди, като с това да остави грешна информация за един-два въпроса, които бяха важни за него.
Вместо това, той някак си трябваше да говори за вършене на някаква непълноценна работа, за Кампанията за реално време, и започна да се занимава с всичко това сериозно за първи път през живота си. Като резултат се намери прекарващ своите бързо превалящи се години в борба срещу злото, опитвайки се да спаси Галактиката.
Той намери това за изтощаващо и тежко въздъхна.
— Чуйте — каза той, — в Камвре…
— Какво? — попита Артър.
— Кампанията за реално време, за която ще ви разкажа по-късно. Забелязах, че пет парчета от останки, които се появиха в относително скорошни времена в реалността, като че ли отговарят на петте парчета от изгубения Ключ. Можах да проследя с точност само две — Дървената колона, която се появи на вашата планета, и Сребърната пръчица. Като че ли се намира на някакво парти. Трябва да отидем там и да я вземем, преди роботите от Крикит да са я намерили, или кой знае какво може да се случи!
— Не — каза Форд твърдо. — Трябва да отидем на партито, за да пием много и да танцуваме с момичета.
— Но не разбра ли всичко, което аз…?
— Да — каза Форд с внезапна и неочаквана сърдитост, много добре разбрах всичко. И затова искам да изпия много пиене и танцувам с толкова момичета, с колкото ще е възможно, докато все още са останали някакви. Ако всичко, което ни показа, е вярно…
— Вярно? Разбира се, че е вярно.
— …тогава няма да имаме шанса на мида в супернова.
— Какво? — каза отново Артър.
Той упорито следеше разговора до този момент и не искаше сега да изгуби нишката.
