Това беше вярно.
Крикитианската атака срещу Галактиката беше зашеметяваща. Хиляди и хиляди огромни Крикитиански бойни кораби бяха изскочили внезапно от хиперпространството и едновременно бяха атакували хиляди и хиляди светове, като първо се запасяваха с жизненоважни материали и провизии, а после спокойно лишаваха тези светове от съществуване.
Галактиката, която се радваше на период на небивал мир и преуспяване, залитна като човек, затънал в кална ливада.
— Мисля — продължи Съдийство Паг, разглеждайки ултрамодерната (това беше преди десет билиона години, когато "ултрамодерен означаваше много неръждаема стомана и натрупан бетон) и обширна съдебна зала, — тези момчета просто са били завладяни.
Това също беше вярно и беше единственото обяснение, което някой е успял да измисли, за непредвидимата скорост, с която хората от Крикит преследваха своята нова и единствена цел — унищожението на всичко, което не е Крикит.
Това е също единственото обяснение за объркващо внезапното схващане на цялата хипертехнология, използувана при строежа на техните хиляди космически кораби и милионите им смъртоносни роботи.
Те предизвикаха истински ужас в сърцето на всеки, който се изправяше срещу тях — в повечето случаи обаче ужасът живееше прекалено кратко, тъй като съществото биваше унищожено малко след това. Те бяха свирепи плиткоумни летящи бойни машини. Боравеха с изключителни многофункционални бойни тояги, които, нагласени по един начин, можеха да рушат здания, а нагласени по друг начин, изстрелваха изприщващи Омни-Деструкторазбиващи лъчи, и нагласени по трети начин, изсипваха страховит арсенал от гранати, вариращи от малки запалителни устройства до Макси-Елорта хиперядрени устройства, които можеха да изпарят голямо слънце. Просто удряйки гранатите с бойните тояги, като с това едновременно ги зареждаха, те ги изхвърляха с феноменална точност на разстояния от няколко ярда до стотици хиляди мили.
— О’кей — каза отново Съдийство Паг, — така че ние спечелихме. — Той спря и лапна малка дъвка. — Ние спечелихме — повтори той, — но това не е много. Искам да кажа, средна по размери Галактика срещу един мъничък свят. И колко време ще ни отмене? Писар?
— В’лост? — каза, ставайки, малък сериозен мъж, облечен в черно.
— Колко дълго, детко?
— Малко е трудно, в’лост, да бъда точен по този въпрос. — Времето и разстоянието…
— Отпусни се, момче. Бъди неясен.
— Доста се опитвам да бъда неясен, в’лост, само около…
— Стисни зъби и бъди.
Съдебният писар примигна към него. Беше ясно, че като повечето от хората с легални галактически професии той намираше Съдийство Паг (или Зино Биброк 5/108, както беше известно истинското му име, необяснимо защо) за доста потискаща личност. Той явно беше простак и грубиян. Изглежда той си мислеше, че факта, че той беше притежател на най-финия легален разум, откриван някога, му дава право да се държи точно както си иска, и за нещастие може би си вярваше.
— Хм, да, в’лост, много приблизително, две хиляди години — измърмори писарят нещастно.
— И колко хора издухани?
— Два грилиона, в’лост. — Писарят седна. Хидроспектрална снимка, направена му в този момент, би разкрила, че той леко дими.
Съдийство Паг огледа още веднъж залата, където се бяха събрали няколко стотици най-високопоставени официални представители от администрацията на цялата Галактика, всички в церемониални облекла или тела, в зависимост от метаболизма или обичая. Зад стена от Зап-защитен кристал седеше представителна група от Крикитианци, които гледаха всички чуждоземни, събрали се да ги съдят, със спокойна учтива погнуса. Това беше най-вълнуващият случай в легалната история и Съдийство Паг го знаеше.
Той изплю дъвката си и я залепи под стола.
— Всичко това е глупост — спокойно каза той.
Мрачната тишина в залата като че ли се съгласяваше с тази гледна точка.
— Така че както казах, тези са сбирщина от наистина сладки пичове, но вие не бихте искали да делите Галактиката с тях, дори не ако я запазят и дори не ако се научат да се отпускат по малко. Това би било само нервно време, нали? Поу поу поу, кога след това те ще дойдат при нас? Мирно съвместно съществуване е точно невъзможно, нали? Някой да ми даде вода. Благодаря.
Той седна и отпи рефлекторно.
— О’кей — каза той, — чуйте ме, чуйте ме. Това е зашото тези приятелчета, знаете ли, имат право на собствено виждане за Вселената. И опирайки се на това, което Вселената им отговаря, те са прави. Звучи лудо, но мисля, че ще се съгласите. Те вярват в…
Той се консултира с лист хартия, който откри в задния джоб на съдийствените си дънкови бански гащета.
— Те вярват в „мир, справедливост, морал, култура, спорт, семеен живот и унищожение на останалите форми на живот“.
Той сви рамене.
— Чувал съм и по-лоши неща — каза той.
Той се почеса по чатала.
— Фррроуу — каза той. Отпи още една глътка вода, после вдигна чашата срещу светлината и и се намръщи. Той я завъртя наоколо.
— Хей, има ли нещо в тази вода? — попита той.
— Хм, не, в’лост — каза доста нервно Съдебният разпоредител, който му я беше донесъл.
— Тогава я махни оттук — щракна Съдийство Паг, — и сложи нещо в нея. Имам идея.
Той бутна стъклото и скочи напред.
— Чуйте ме, чуйте ме — каза той.
Решението беше брилянтно и звучеше така:
Планетата Крикит трябва да бъде затворена навеки в плик от Бав-време, като в него животът трябва да продължава с почти неопределена бавност. Бягството от плика ще бъде невъзможно, докато не бъде отключен отвън.
Когато останалата част от Галактиката дойде до финала на съществуването си, когато всички създания пропаднат в обятията на смъртта (това беше всичко, разбира се, в дните преди да се знае, че краят на Вселената щеше да бъде рискуващо обслужван спектакъл), и животът и съзнанието престанеха да съществуват, после планетата Крикит и нейното слънце ще бъдат освободени от своя Бав-временен плик и ще продължат самотното си съществуване, също както те искаха, в сумрака на Вселенската пустота.
Ключалката ще бъде на един астероид, който бавно ще обикаля в орбита около плика.
Ключът ще бъде символът на Галактиката — Портата на Уикит.
По времето, когато аплодисментите в залата замираха, Съдийство Паг вече беше под Сенс-О-Душа с една доста красива съдебна заседателка, на която беше изпратил бележка половин час по-рано.
ГЛАВА XV
Два месеца по-късно, Зипо Биброк 5/108 беше отрязал крачолите на своите Галактощатски дънки, и харчеше част от ненормално високите хонорари, които му донасяше съдийството му, лежейки на обсипан със скъпоценни камъни плаж, с Куалактинаска есенция, намазана по гърба му от същата доста красива съдебна заседателка. Тя беше Суулфинианско момиче от отвъдните облачни светове на Яга. Имаше кожа като лимонена коприна и много се интересуваше от легални тела.
— Чу ли новините? — попита тя.
— Уииииилаааааах! — каза Зипо Биброк 5/108 и вие трябваше да сте там, за да узнаете защо точно го е казал, защото това не беше Информационна Илюзия, а беше базирано на слухове.
— Не — прибави той, когато нещото, накарало го да каже „Уииииилаааааах!“ спря да се случва. Той леко търкулна тялото си, за да улови първите лъчи на третото и най-голямо от трите първобитни слънца на Вод, което сега бавно пълзеше над смешно красивия хоризонт, и небето блесна с някакви от най-великите
