разположение.
Хората в групата явно бяха извънземни, дали само защото бяха малко височки, слаби, скулести, и почти толкова бледи, като че ли бяха бели, но от друга страна изглеждаха приятно, може би малко капризни, но не беше необходимо да искаш да изкараш дълго пътуване в едно купе с тях, но въпросът беше, че ако се отклоняваха по някакъв начин от добротата и честността, това щеше да бъде може би много хубаво, отколкото недостатъчно хубаво. Така че защо ли беше всичката тази стържеща работа от страна на белите дробове на Слартибартфаст, който явно беше по-подходящ за радиокоментатор на един от тези гадни филми за оператори на моторни триони, носещи инструмента си в къщи?
После, Крикит, погледната под този ъгъл, беше също така груба. Той дори не можеше да си представи взаимовръзката между това, което знаеше като крикет, и …
В този момент Слартибартфаст прекъсна този влак от мисли, като че ли чувствуваше какво става в съзнанието му.
— Играта, която познавате като крикет — каза той, и гласът му като че ли все още се луташе изгубен в подземни коридори, — е само една от тези любопитни прищявки на расова памет, които могат да поддържат образите живи в мозъка еони след като истинското им значение е било изгубено в мъглите на времето. От всички раси в Галактиката явно само англичаните са способни да съживят паметта за най-ужасните войни, които някога са раздирали Вселената и са я превърнали в нещо, което, се страхувам, е разглеждано от всички като неразбираемо тъпа и безсмислена игра.
— Доста ми харесва — каза той, — но в очите на повечето хора сте неумишлено виновни за най- гротексния лош вкус, по-точно моментът, в който малката червена топка удря вратичката — това е много гадно.
— Ъм — каза Артър с подходяща гримаса, за да отбележи, че познавателните му рецептори се справят с това по най-добрия начин, — ъм.
— И тези — показа Слартибартфаст, връщайки се обратно към гробовния гърлен тон и сочейки към групата Крикитиански мъже, които вече ги подминаваха, — са тези, които започнаха всичко, и то ще почне тази нощ. Елате да ги последваме и да видим защо.
Те се изнизаха изпод дървото и последваха веселото парти по тъмната пътека през хълма. Природният им инстинкт им подсказваше тихо и неумолимо да следват жертвите си, въпреки че тъй като просто ходеха през записана Информационна Илюзия, лесно можеха да траят приятните звуци и трябваше да носят индиго за цялото внимание, която тяхната плячка можеше да им обърне.
Артър забеляза, че двама от членовете на процесията сега пееха друга песен. Тя се носеше към тях през меката нощ и представляваше нежна романтична балада, която би дала на Маккартни Кент и Съсекс и би му позволила да предложи цена за Хемпшир.
— Сигурно трябва да знаеш — каза Слартибартфаст на Форд, — какво ще се случи сега.
— Аз ли? — учуди се Форд. — Не.
— Не си ли учил древна Галактическа история като малък?
— Бях в киберкабинката зад Зейфод — каза Форд. — Беше много разсейващо. Но не може да се каже, че не съм научил някои доста зашеметяващи неща.
В този момент Артър забеляза една любопитна подробност от песента, която всички пееха. „Средният Осми Мост“, който здраво щеше да свърже Маккартни с Уинчестър и да му позволи да се вгледа настойчиво в Долината на изпитанието до богатите върхове на Новата гора отвъд нея, имаше любопитен текст. Композиторът се беше срещал с момиче не „под луната“ или „сред звездите“, а на „над тревата“, което направи Артър малко прозаичен.
После той отново погледна в обърканото нощно небе и усети смътно, че там има важна точка, само че не можеше да знае как да я визира. Той получи чувството, че е самотен във Вселената, и го каза.
— Не — каза Слартибартфаст с леко оживление в крачките си, — хората от Крикит никога не са мислили за себе си „Ние сме самотни във Вселената“. Те са заобиколени от огромен Прашен облак — само тяхният свят и тяхното слънце — и те са точно в най-външния източен край на Галактиката. Поради Прашния облак на небето никога не може да се види нищо. През цялата нощ то е напълно празно. През деня на него е слънцето, но не можете да погледнете право в него, така че те не го правят. Те доста се страхуват от небето. То е като че ли съществува мъртво петно, което обхваща 180 градуса от хоризонт до хоризонт.
— Виждате ли причината, заради която те никога не са си помислили „Ние сме сами във Вселената“. До тази нощ те не са знаели нищо за нея. До тази нощ.
Той помръдна, оставяйки думите да звънят във въздуха зад него.
— Представете си — каза той, — никога дори да не си помислиш „Ние сме самотни“, просто защото никога не ти е идвало наум да мислиш, че съществува някакво друго битие.
Той се придвижи отново.
— Страхувам се, че това ще бъде малко обезсилващо — прибави той.
Докато той говореше, те усетиха много тънък виещ звук, който идваше високо от невидимото небе над тях, но за секунда-две не можеха да видят нищо.
После Артър забеляза, че хората от процесията пред тях също чуха звука, но явно никой от тях не знаеше какво да го прави. Те се оглеждаха около себе си, вцепенени от ужас — наляво, надясно, напред, назад, дори към земята. На никого не му дойде наум да погледне нагоре.
Дълбочината на шока и ужаса долетя при тях няколко секунди по-късно, когато горящи останки от космически кораб паднаха, фучейки и пищейки от небето, и се разбиха на половин миля от мястото, където те стояха. Това беше нещо, което можеш да усетиш само ако присъствуваш.
Някои говореха за Златно сърце, други за космолета Бистромат.
Много говореха за легендарния и гигантски космически кораб Титаник, величествен и луксозен лайнер, построен от големите корабостроителни астероидни комплекси в Артифактовол преди няколкостотин години с добри намерения.
Беше сензационно красив, изумително огромен и по-приятно оборудван от всеки космически кораб в това, което сега е останало от историята (виж забележката по-надолу за Кампанията за реално време), но имаше злата съдба да бъде построен в най-ранните дни на Невероятностната физика, много преди този труден и перверзен отрасъл на познанието да бъде пълен, или изобшо разбираем.
Дизайнерите и инженерите решиха, за своя сигурност, да построят прототип на Невероятностно поле в него, което значеше да се осигурят с определена невероятност, че никога нищо няма да се повреди в която и да е част на кораба.
Те не разбраха, че поради квазиреципрочността и цикличния характер на всички невероятностни изчисления всичко, което не беше Неопределена невероятност, беше всъщност много подходящо да се случва почти веднага.
Космическият кораб Титаник беше чудовищно хубава гледка, когато лежеше като Сребърен Арктуриански Мегабезкраен Кит с лазерно осветената фигура на ажурната му конструкция — брилянтен облак от карфици и игли от светлина срещу тъмната междузвездна чернота; но когато беше пуснат в Космоса, даже не успя да завърши първото си радиосъобщение — а то беше SOS — преди да премине във внезапна и безпричинна загуба на съществуване.
Както и да е, същото събитие, което видя бедственото изчезване на една наука в нейното зараждане, също беше свидетел на апотеоза на друга. Беше окончателно доказано, че триизмерното предаване на церемонията по пускането е наблюдавано от повече хора, отколкото всъщност са съществували по това време, и това сега е известно като най-великото постижение в цялата история на аудиоизследванията.
Друго грандиозно събитие от медиите беше суперновата, в която се превърна звездата Ислодинс няколко часа по-късно. Ислодинс е звездата, около която живеят — или по-скоро живееха — най-могъщите Галактически застрахователни агенти.
Но докато за тези космически кораби, големи кораби, за които се говори — като бойните кораби от Галактическата флота Галактическият космически кораб „Предизвикателство“, Галактическият космически кораб „Дръзки“ и Галактическият космически кораб „Самоубийствена Лудост“ — се говореше с благоговение, гордост, ентусиазъм, възхищение, разкаяние, ревност, негодувание — всъщност повечето от добре известните чувства — този, който обикновено засягаше безкрайното удивление, беше „Крикит Едно“, първият космически кораб, построен изобщо от хората на Крикит. Това не беше, защото той е бил чудесен кораб. Не беше.
