Това беше луда купчина от сроден боклук. Изглеждаше като да е сглобен в нечий заден двор — а точно това беше мястото, където беше сглобен. Учудващото нещо за кораба не беше, че той е хубав (не беше хубав), а това, че изобщо е направен. Периодът от време от момента, в който Крикитианците разбраха, че има такова нещо като Космоса, и пускането на първия им космически кораб, беше почти точно година.
Форд Префект беше безкрайно благодарен, завъзвайки се с колана, че това е само още една Информационна Илюзия, и че следователно е в пълна безопасност. В истинския живот това не беше кораб, на който кракът му би стъпил, дори и за всичкото оризово вино в Китай. „Безкрайно неустойчиво“ беше едната фраза, зародила се в мозъка му, и „Извинете, може ли да изляза?“ беше другата.
— И това ще лети? — попита Артър, хвърляйки мрачни погледи на завързаните една за друга тръби и кабелите, които опасваха като гирлянди тясната вътрешност на кораба.
Слартибартфаст го увери, че ще полети, че те ще бъдат в пълна безопасност, и че всичко ще бъде безкрайно поучително и не малко мъчително.
Форд и Артър решиха просто да се отпуснат и да бъдат измъчвани.
Пред тях, и разбира се без да се интересуват от присъствието им поради чудесната причина, че те всъщност не бяха там, бяха тримата пилоти. Те бяха и конструкторите на кораба. Те бяха на пътеката на хълма онази нощ, пеейки благотворни сърцераздирателни песни. Умовете им бяха леко превъртели от тогавашната катастрофа на чуждоземния космически кораб. Те прекараха седмици наред, отделяйки всяка най-малка тайна от отломките на този изгорял космически кораб, като през цялото време си пееха песнички за разглобяване на космически кораб. Те си построиха собствен космолет и това беше той. Това беше техният кораб, и те си пееха малка песен за това същото, изразявайки двойната радост от построяването и притежаването му. Хорът беше малко мъчителен и разказваше за тъгата им, че работата им ги е държала толкова дълги часове в гаража, далеч от компанията на жените и децата им, които са им липсвали ужасно, но са ги ободрявали, като са им изпращали продължителни историйки затова как кученцето расте.
Уп, и те излетяха.
Те изгърмяха в небето като кораб, който знае какво точно да прави.
— Няма начин — каза Форд малко след като се възстановиха от шока от ускорението, и вече се изкачваха извън атмосферата. — Няма начин — повтори той. — Дали някой проектира и построява космически кораб като този за една година, независимо какви мотиви има? Не го вярвам. Докажете ми го и пак няма да повярвам. Той замислено разтърси глава и се втренчи през един малък илюминатор в нищото около тях.
Пътешествието минаваше безинтересно досега и Слартибартфаст превъртя малко напред.
Следователно много бързо те стигнаха външната граница на празния сферичен Прашен облак, който обкръжаваше тяхното слънце и родната им планета, изпълващ фактически границите на системата.
Това беше нещо повече от постепенна смяна на строежа и съдържанието на космоса. Сега тъмнината като че ли се отдръпваше и се затваряше зад тях. Беше много студена тъмнина, много пуста и тежка тъмнина — това беше тъмнината на нощното небе на Крикит.
Студенината, тежестта и празнотата му бавно стиснаха сърцето на Артър, и той проницателно усети чувствата на Крикитианските пилоти, които висяха във въздуха като заряд статично електричество. Те бяха на самата граница на историческото познание на своята раса. Това беше пределът, отвъд който никой от тях никога не беше надзъртал, или никога не е знаел, че има нещо, зад което да се надзърта.
Тъмнината на облака хласна кораба. Вътре цареше историческа тишина. Тяхната историческа мисия беше да открият дали има нещо или някъде от другата страна на небето, откъдето разбитият космически кораб би могъл да дойде — друг свят може би, странен и невъзпринимаем, въпреки че имаше и такава мисъл в ограниченото съзнание на тези, които живееха под небето на Крикит.
Историята се готвеше да нанесе нов удар.
Тъмнината все още ги обгръщаше, празната обкръжаваща тъмнина. Като че ли идваше все по-близо и по-близо, ставаше все по-дебела и по-дебела, все по-тежка и по-тежка, и внезапно изчезна.
Те излетяха от облака.
Видяха изумителните скъпоценни камъни на нощта в техния безкраен прах и мозъците им запяха от страх.
За малко те си летяха, неподвижни спрямо безграничността на Галактиката, която пък беше неподвижна спрямо безграничността на Вселената. И после завиха.
— Ще трябва да отидем там — си казаха хората от Крикит, когато завиха за в къщи.
По обратния път те изпяха доста мелодични и подходящи песнички за смисъла на мира, справедливостта, морала, културата, спорта, семейния живот, и за унищожението на всички останали форми на живот.
ГЛАВА XIII
— Нали виждате? — попита Слартибартфаст, разбърквайки бавно изкуственото си кафе, и посредством това разбъркваше и водовъртежите между реални и нереални числа, между интерактивните възприятия на съзнанието и Вселената, и така генерираше реструктурирани матрици на безусловно обгръщаща субективност, които позволяваха на кораба му да преразвива концепцията за пространството и времето — това беше.
— Да — каза Артър.
— Да — каза Форд.
— Какво да правя — попита Артър, — с това парче пилешко?
Слартибартфаст го погледна сериозно.
— Играй си — каза той, — играй си.
Той му демонстрира със собственото си парче.
Артър го направи, и почувствува леко опарване от математическата функция, която се изнизваше от крака на пилето, докато се придвижваше в четири измерения през това, което Слартибартфаст ги беше уверил, че е петизмерно пространство.
— През следващата нощ — каза Слартибартфаст, — цялото население на Крикит беше превърнато от състрадателен, радостен, интелигентен…
— …дори странен… — допълни Артър.
— …обикновен народ — каза Слартибартфаст, — в състрадателни, радостни, интелигентни…
— …странни …
— …маниаци и ксенофоби. Идеята за Вселената не се вписа в картината на света им, да кажем. Те просто не можеха да се примирят с това. И така, състрадателно, радостно, интелигентно, странно, ако щеш, те решиха да унищожат… какво пък става сега?
— Виното не ми харесва много-много — каза Артър, като го помириса.
— Добре, върни го. Всичко е част от математиката.
Артър постъпи по този начин. Той не харесваше топографията на усмивката на келнера, но той изобщо никога не беше харесвал графити.
— Къде отиваме? — попита Форд.
— Обратно в Залата за Информационни Илюзии — каза Слартибартфаст, взимайки и потупвайки устата си с математическото представяне на салфетка, — за втората част.
ГЛАВА XIV
— Хората от Крикит — каза Негово Върховно Съдебно Превъзходителство Съдийство Паг, ИБМС (Изученият, Безпристрастният и Много Спокойният), Председател на Съвета на Съдиите на Процеса за Крикитианските Военни Престъпления, — са, както добре знаете, само сбирщина от истински сладки пичове, знаете ли, на които само им се е случило да искат да убият всички. По дяволите, някои сутрини се чувствувам по същия начин. Майната му!
— О’кей — продължи той, качвайки краката си на пейката пред него и спря за момент, за да вдигне някакъв конец от Церемониалните си бански гащета, — така че не ще е необходимо да желаете да делите Галактиката с тези пичове.
