Под тях се простираше сребърнобялата красота на Алосиманиус Синека.
Зейфод лежеше в леглото, като едната му глава беше завряна под възглавницата, докато другата решаваше кръстословици до късно през нощта.
Трилиън кимна търпеливо, преброи до достатъчно голямо число, и си каза, че най-важното нещо сега е да накара Зейфод да проговори.
Тя приготви, посредством изключване на всички кухненски роботи-синтоматици, най-баснословно изтънченото ястие, което можа да измисли — фино изпържено месо, уханни плодове, миришещи сирена и деликатесни Алдебарански вина.
Тя му го занесе и го попита дали се чувствува способен да говори.
— Изчезвай — каза Зейфод.
Трилиън кимна търпеливо, преброи до доста по-голямо число, леко отмести подноса настрана, отиде в залата за пренасяне и просто се телепортира извън неговия живот.
Тя даже не програмира координати, нямаше никаква представа къде отива, тя просто си отиде — случаина поредица от точки, летящи през Вселената.
— Всичко друго — си каза тя като тръгваше, — е по-добро от това.
— Хубава работа — си промърмори Зейфод, обърна се и направи грешката да заспи.
На следващия ден той крачеше из пустите коридори на кораба, като претендираше, че не я търси, въпреки че знаеше, че я няма. Той игнорира дразнещите опити на компютъра да разбере какво по дяволите става тук, като тикна малка електронна тапа между два от терминалите му.
След известно време той започна да гаси лампите. Нямаше нищо за гледане. Нищо нямаше да се случи.
Лягайки в леглото си една вечер — а нощите сега на кораба травха безкрайно дълго, той реши да дойде на себе си, да даде на нещата някаква насока. Той бързо седна и започна да се облича. Реши, че все трябва да има някой във Вселената, който да се чувствува по-окаян, по-страдащ и по-отхвърлен от самия него, и реши да отиде да го открие.
На половината път за мостика му дойде наум, че това може би е Марвин, и се върна в леглото си.
Няколко часа по-късно той се размотаваше неутешимо по тъмните коридори, проклинайки веселите врати, когато чу „ууп“ и това го направи много нервен.
Той напрегнато се облегна на стената на коридора и се намръщи като човек, опитващ се да извади коркова тапа посредством телекинеза. Той докосна стената с връхчетата на пръстите си и почувствува лека необичайна вибрация. Сега можеше да чуе и доста странни тихи шумове, можеше да чуе откъде идват — идваха от мостика.
— Компютър — изсъска той.
— Мммм? — каза доста тихо най-близкия компютърен терминал.
— Има ли някой на този кораб?
— Мммм — каза компютърът.
— А кой е?
— Мммм ммм ммммм — каза компютърът.
— Какво?
— Ммммм мммм мм ммммммм.
Зейфод зарови едното си лице в двете си ръце.
— О, ЗАРКУОН — измърмори той. После се вгледа в коридора, водещ към входа за мостика, от чиято неясна далечина се чуваха странните целеустремени звуци, и където бяха затъкнатите терминали.
— Компютър — изсъска той още веднъж.
— Ммммм?
— Когато те отпуша…
— Ммммм.
— …ми напомни да се ударя с юмрук в устата.
— Ммммм ммм?
— И още нещо. Сега само ми кажи това. Един път за „да“, два пъти за „не“. Опасно ли е?
— Ммммм.
— НАИСТИНА?
— МММММ.
— Ти не каза „МММММ“ два пъти, нали?
— Мммм мммм.
— Хмммм
Той продължи инч по инч напред, макар че би предпочел да върви ярд по ярд назад, което наистина беше вярно.
Той беше на около два ярда от вратата на мостика, когато внезапно с ужас се сети, че ще стане лошо за него, и спря напълно. Нямаше да може да изключи гласовите схеми на вратата.
Тази врата беше скрита от чужди погледи, поради вълнообразния ръбест стил, в който беше конструиран мостика, и той се надяваше да влезе незабелязан.
Той отново се облегна обезсърчен на стената и каза няколко думи, които другата му глава беше шокирана да чуе.
Той се вгледа в мътнорозовите контури на вратата и откри, че в тъмнината на коридора можеше да се различи сензорното поле, което обхващаше част от коридора и казваше на вратата кога идва някой, за когото тя трябва да се отвори и на кого да направи ободряваща и приятна забележка.
Той здраво се прилепи към стената и бавно тръгна към вратата, сплесквайки гръдния си кош, доколкото можеше да си го позволи, към много много неясните граници на полето. Той затаи дъх и се поздрави за това, че през последните няколко дни е лежал нацупен в леглото, вместо да изблъска чувствата си посредством уредите в гимнастическата зала на кораба.
После разбра какво трябва да говори в момента.
Той издиша на няколко кратки серии и после прошепна възможно най-бързо и най-спокойно:
— Врата, ако ме чуваш, кажи ми го много, ама много тихо.
Много, ама много тихо вратата измърмори:
— Мога да те чуя.
— Добре. Сега след момент ще ти кажа да се отвориш. Когато се отвориш, не искам да ми казваш, че се радваш.
— О’кей.
— И не искам да ми казваш, че съм ощастливил една най-обикновена врата, която се е отворила за мен, и че не съм ти доставил удоволствие, когато си се затворила зад мен с чувство за добре свършена работа. О’кей?
— О’кей.
— И не искам да ми пожелаваш приятен ден, разбра ли?
— Разбрах.
— О’кей — каза Зейфод, — отвори се сега.
Вратата тихо се плъзна встрани. Зейфод тихо се промъкна през нея. Вратата тихо се затвори след него.
— Така хареса ли ви, мистър Бийблброкс? — гръмко попита тя.
— Искам да си представите — каза Зейфод на групата бели роботи, които се събираха да го видят в този момент, — че имам един изключително мощен Смърт-О-Запен пистолет в ръката си.
Възцари се много студена и много свирепа тишина. Роботите го погледнаха с ужасно мъртвите си очи. Те стояха много неподвижно. Имаше нещо напрегнато страховито, свързано с тяхното присъствие, особено за Зейфод, който никога не беше виждал подобно нещо преди, нито пък знаеше нещо за него. Крикитианските войни принадлежаха на далечното минало на Галактиката, а Зейфод беше прекарал повечето от уроците си по ранна история в кроежи как може да прави секс с момичето, седящо в киберкабинката до него, и тъй като неговият учебен компютър беше съществена част от тези кроежи, всичките му исторически схеми бяха изтрити и презаписани с напълно различна база данни, в резултат на което беше бракуван и изпратен в дом за дегенерирали кибери, където беше последван от момичето, което пък необмислено се беше влюбило
