Един глас каза "Това… ". Слартибартфаст издърпа едно копче и той спря.
— Ще ви ракажа за това — каза той спокойно.
Мястото беше мирно. Артър се почувствува щастлив. Дори Форд изглеждаше ободрен. Те бавно тръгнаха по посока на града, и Информационната Илюзия за трева беше приятна и пружинираше под краката им, а Информационните Илюзии за цветя миришеха приятно и благоуханно. Само Слартибартфаст изглеждаше изпълнен с опасения и без настроение.
Той спря и погледна нагоре.
Внезапно за Артър му хрумна, че идвайки откъм края, или по-скоро от началото на всичките кошмари, които те току-що бяха преживели, нещо гадно трябваше да се случи. Той беше потресен от мисълта, че нещо гадно може да се случи на такова идилично място като това. Той също погледна нагоре. На небето нямаше нищо.
— Те няма да ни нападнат тук, нали? — попита.
Той си спомни, че това, през което върви, е само запис, но не се успокои.
— Нищо няма да ни нападне тук — каза Слартибартфаст с глас, който неочаквано потрепери от емоции. — Ние сме тук, откъдето всичко започна. Това е мястото. Това е Крикит.
Той се вгледа в небето.
От единия хоризонт до другия, от изток до запад, от север до юг, небето беше напълно черно.
ГЛАВА XI
Троп троп.
Ъъъъърррр.
— Радвам се да ви услужа.
— Млъкни.
— Благодаря.
Троп троп троп троп троп.
Ъъъъъърррррр.
— Благодаря ви, че ощастливихте една най-обикновена врата.
— Да ти изгният диодите дано.
— Благодаря. Приятен ден.
Троп троп троп троп.
Ъъъъърррр.
— За мен е удоволствие да се отворя за вас…
— Изчезвай.
— …и да се затворя след вас с чувство за добре свършена работа.
— Изчезвай, казах.
— Благодаря ви, че изслушахте това съобщение.
Троп троп троп троп.
— Ууп.
Зейфод спря да тропа. Той се размотаваше из Златно сърце от много дни и никоя врата още не му беше казвала „ууп“. Това не беше от нещата, които вратите казват. Беше прекалено кратко. Освен това там нямаше толкова врати. Звучеше така, като че сто хиляди човека са казали „ууп“, което го озадачи, защото той беше единственият човек на кораба.
Беше тъмно. Повечето от несъществените системи на кораба бяха изключени. Той се носеше през един отдалечен район на Галактиката., дълбоко в мастилената чернота на космоса. Така че какви ли бяха тези сто хиляди човека, които се бяха събрали в тази точка, за да кажат едно напълно неочаквано „ууп“.
Той се огледа нагоре-надолу по коридора. Всичко беше в сянка. Само контурите на вратите изпъкваха с много мътен розов цвят, който блещукаше в тъмното и пулсираше, когато те говореха, въпреки че той беше опитал по всякакъв начин, за който можеше да се сети, да ги спре.
Светлините бяха изгасени, за да не може главите му да се гледат взаимно, защото точно сега нито една от тях нямаше привлекателен вид, нямаше оттогава, откакто той направи грешката да надзърне в душата си.
Това наистина беше грешка. И естествено закъсня с една нощ.
Беше труден ден — много ясно.
От корабната аудиосистема се носеше приятна музика много ясно.
И той, много ясно, беше леко пиян.
С други думи всички условия за душевно търсене бяха налице, но при все това си беше грешка.
Седейки сега, мълчалив и самотен в мрачния коридор, той си припомни момента и потръпна. Едната му глава погледна на една страна, другата му глава погледна на другата страна, и всяка реши, че трябва да тръгне по срещуположния път.
Той се ослуша, но не чу нищо.
Всичко, което беше там, беше това „ууп“.
Изглеждаше ужасно потискащо да докараш ужасно много хора толкова надалеч само за да кажат една дума.
Той тръгна да си търси път към мостика. Там поне щеше да се чувствува под контрол. Той спря отново. Помисли си, че не е ужасно хубаво да бъде под контрол заради това, което чувствуваше.
Той си спомни, че първият шок в този момент беше, когато откри, че наистина има душа.
Всъщност той винаги приемаше, повече или по-малко, че има едим брой душа, както си имаше пълен комплект от всичко останало, и освен това по две бройки от някои неща, но всъщност внезапното сблъскване с нещото, таящо се дълбоко в него, доста сериозно го е пораздрусало.
И после да открие (това беше втория шок), че не страшно прекрасния обект — който той, като човек в неговото положение, имаше естественото право да очаква — го беше покъртил отново.
После той обмисли в какво положение всъщност се намираше, и шокът, който отново се стовари върху него, го накара да повърне питието си. Той го направи бързо, преди нещо да може да му се случи. После бързо изпрати още едно да последва първото надолу да провери дали всичко е наред.
— Свобода — каза той на висок глас.
Трилиън се качи на мостика в този момент и каза няколко ентусиазирани неща за съшността на свободата.
— Не мога да се справя с това — каза мрачно той и изпрати надолу трето питие, за да види защо второто още не е докладвало за състоянието на първото. Той погледна несигурно двата и образа и си хареса десния.
Той изля едно питие от другото си гърло с мисълта, че то ще препречи пътя на предишното, ще събере мощта си с него и заедно ще издърпат второто. После всичките три ще отидат да търсят първото и да му говорят много, а може би и да му попеят малко.
Той не можеше да бъде уверен дали четвъртото питие е разбрало всичко това и изпрати надолу петото, за да разясни попълно плана, и шестото за морална поддръжка.
— Много си пил — каза Трилиън.
Главите му се сблъскаха, докато се опитваха да подредят четирите й образа, които сега можеше да наблюдава в цял ръст. Отказа се и погледна навигационния екран, и с голямо учудване видя на него доста феноменално количество звезди.
— Вълнение и приключения и наистина диви неща — промърмори той.
— Виж — каза тя със симпатична нотка в гласа си и приседна до него, — не разбирам защо искаш да се почувстуваш непотребен за малко.
Той се извърна към нея. Никога преди не беше виждал някой да седи в собствения си скут.
— Оу — каза той и изпи още едно питие.
— Ти завърши мисията, към която се стремеше от години.
— Не съм. Опитвах се да избягвам да се занимавам с това.
— Вече я завърши.
Той изгрухтя. Изглежда някой провеждаше отчайващо парти в стомаха му.
