доколкото ги познавам, а разбира се не ги познавам — освен в общи линии, тий като познавам всички органични форми на живот, което е много по-хубаво, отколкото бих искал. Ха, та моят живот не е нищо повече от корпус на червячна предавка.
Той отново се заклатушка в кръг около тънкия си стоманен клечкоподобен крак, който се въртеше в калта, но от друга страна изглеждаше повреден.
— Но защо само се въртиш в кръг? — попита дюшекът.
— Само заради същността — каза Марвин, като продължаваше да се върти.
— Повярвай, че си направил нещо, скъпи приятелю — изгълголи дюшекът, — повярвай, че трябва да престанеш.
— Само още милион години — каза Марвин, — само още един бърз милион години. После може да тръгна на другата посока. Само за разнообразие, нали разбираш.
Дюшекът можеше да почувствува дълбоко в най-вътрешните си джобове, че роботът искрено желае да бъде попитан от колко време се влачи с такива безсмислени и безплодни усилия, и с друго тихо изгълголване го попита.
— О, само едно-запетайка-пет-милиона отметка, само толкова — каза Марвин въодушевено. — Попитай ме дали съм се отегчил, хаиде, попитай ме.
Дюшекът го попита.
Марвин не обърна внимание на въпроса, а просто продължи, като наблягаше на всяка дума.
— Веднъж държах реч — каза той внезапно и явно несвързано. — Може да ме попиташ защо пропуснах да ти кажа пред кого, но това е защото мозъкът ми работи феноменално бързо и съм приблизително около тридесет билиона пъти по-интелигентен от теб. Нека да ти дам пример. Измисли си едно число, произволно число.
— Хм, пет — каза дюшекът.
— Не е вярно — каза Марвин, — виждаш ли?
Дюшекът беше много впечатлен от това и разбра, че се намира в присъствието на не незабележим мозък. То се изпротегна в цялата си дължина, предизвиквайки малки ромолящи вълнички в своя плитък, покрит с едноклетъчни водорасли басейн.
Той гупна.
— Разкажи ми — каза той, — за речта, която си държал. Много искам да я чуя.
— Беше възприета много зле — каза Марвин, — поради доста причини. Това се случи — прибави той, спирайки да направи несръчен изчанчен жест с не съвсем добрата си ръка — тази, която беше по-добра от другата, която пък беше обезсърчително запоена към лявата страна на тялото му, — тук някъде, на около миля.
Той посочи наоколо, доколкото можа да се справи, и очевидно искаше да покаже, че го прави по най- добрия начин, на който е способен — през мъглата, над тръстиките — към една част от блатото, която имаше същия вид като останалата част от блатото.
— Тук — повтори той, — бях нещо като знаменитост по онова време.
Вълнение обхвана дюшека. Никога не беше чувал за изнасяне на речи на Скорншелъс Зета, и то със сигурност не за изнасяни от знаменитости речи. Водата се разплиска, когато по гърба му пробяга тръпка.
Той направи нещо, което дюшеците си позволяват да правят много рядко. Събирайки всяка частица от силата си, той изви продълговатото си тяло, издигна се във въздуха и се задържа там, треперейки за няколко секунди, докато се взираше през мъглата над тръстиките към онази част от блатото, която Марвин беше посочил, забелязвайки без следа от разочарование, че тя беше същата като всяка друга част от блатото. Усилието беше прекалено голямо, и той се пльосна обратно в локвата си, окъпвайки Марвин с воняща кал, мъх и бурени.
— Бях знаменитост — избръмча роботът тъжно, — за малко, за сметка на моето чудно и горчиво обидно бягство от съдбата ми, почти толкова хубава, колкото и смъртта в сърцето на пламтящо слънце. Можеш да се досещаш по състоянието ми — прибави той, колко трудно е било бягството ми. Бях освободен от един търговец на старо желязо, представяш ли си. А сега съм тук, обмисляйки размера на… няма значение.
Той свирепо се завъртя.
— Той ми даде този крак. Отвратително, нали? След това ме продаде на Мозъчния зоопарк. Бях звезден експонат. Трябваше да седя на един сандък и да разказвам живота си, докато хората ми подвикваха да се ободря и да мисля оптимистично. „— Усмихни ни се, малко роботче — викаха те, — усмихни ни се.“ Трябваше да им обяснявам, че за да накарам лицето си да се смее, ще трябва да прекарам два часа в работилница с френски ключ в ръка, и това минаваше много добре.
— Речта — напираше дюшекът, — настоявам да чуя речта, която си изнесъл в блатата.
— Имаше един мост, построен в блатата. Киберструктурен хипермост, дълъг стотици мили и служещ да пренася йонните бъгита и корабите през блатата.
— Мост? — бълбукна дюшекът. — Тук, в блатото?
— Мост — потвърди Марвин, — тук, в блатото. Той щеше да възроди икономиката на системата Скорншелъс. Те ме помолиха за това. Бедните глупаци.
Започна малко да вали — фин спрей се изсипа през мъглата.
— Стоях на една платформа. Стотици мили пред мен и стотици мили зад мен се простираше мостът.
— Проблясваше ли? — ентусиазира се дюшекът.
— Проблясваше.
— Протягаше ли се величествено през стотиците мили?
— Протягаше се величествено през стотиците мили.
— Изгубваше ли се като сребърна нишка надалеч в невидимата мъгла?
— Да — каза Марвин, — искаш ли да чуеш тази история?
— Искам да чуя речта ти — каза дюшекът.
— Това е, което казах. Казах: „Бих искал да кажа, че е голямо удоволствие, чест и привилегия за мен да открия този мост, но не мога, защото изходните ми вериги са извън строя. Мразя ви и ви презирам всичките. Обявявам тази нещастна киберструктура за открита за немислима злоупотреба от страна на всички, които своеволно ще минат по нея.“ И се включих във веригите за откриване.
Марвин спря, припомняйки си момента.
Дюшекът се омагьоса и пробягна. След това подцопна, гупна и се изпротегна, като последното го направи по особено подпляскващ начин.
— Вуун — изпръхтя той накрая. — И това беше великолепен случай.
— Наистина великолепен. Мостът, проснал хилядомилните си арки, потъващи в блатата, и всички се носеха по него.
Получи се ужасно тъжна пауза в този момент от разговора и през нея сто хиляди човека казаха „ууп“, и отбор бели роботи слязоха от небето като семена от глухарче, носейки се по вятъра в стройна бойна формация. След кратък жесток момент те всички дойдоха там, в блатото, развинтиха счупения крак на Марвин, и после се качиха обратно в кораба си, който каза „фууп“.
— Виждаш ли тези неща, с които трябва да преживявам? каза Марвин на гърчещия се дюшек.
Изведнъж, секунда по-късно, роботите се върнаха за друго жестоко действие, и когато този път си тръгнаха, дюшекът беше останал сам в блатото. Той вече беше примрял от страх и подцопна с учудване и тревога. Повдигна се, за да погледне над тръстиката, но нямаше нищо за гледане, само още тръстика. Той се ослуша, но по вятъра не идваше никакъв шум освен познатите му звуци, издавани от полулуди етимолози, подвикващи си отдалече през намръщената кал.
ГЛАВА X
Тялото на Артър Дент се разпиля.
Вселената се разпадна на милионин проблясващи късчета около него и всяко от тях мълчаливо се завъртя из пустотата, отразявайки във сребърната си повърхност няколко единични холоизображения на огън и унищожение.
И после чернотата зад Вселената избухна, и всяко късче чернота беше яростния пушек на ада.
