като чужда страна. Нещата там се правят точно по същия начин.“
ГЛАВА XVIII
Артър се материализира. Направи го с обичайното клатушкане и свиване на гърлото, сърцето и различните крайници, на което все още се поддаваше, когато се подлагаше на тези омразни и болезнени материализации, към които все още не се беше решил да привикне.
Той се огледа наоколо за другите.
Те не бяха там.
Той отново се огледа наоколо за другите.
Те още не бяха там.
Той затвори очи.
Той отвори очи.
Той се огледа наоколо за другите.
Те бяха упорито настоятелни в отсъствието си.
Той отново затвори очи, готвейки се да направи това напълно безполезно упражнение още веднъж, но както само в моментите, когато очите му бяха затворени, мозъкът му започна да регистрира това, което бяха видяли, докато са били отворени. Озадачена гримаса мина по лицето му.
Така че той отвори очи да провери фактите, но гримасата му остана.
Ако това беше нещо, то се усилваше и имаше хубав и здрав грип. Ако това беше парти, то беше много мизерно. Всъщност толкова мизерно, че всеки друг би напуснал. Той изостави тази линия на мислене като безполезна. Очевидно не беше парти. Това беше пещера, или лабиринт, или тунел от нещо — имаше недостатъчно светлина, за да може да се каже. Всичко беше тъмнина, влажна лъскава тъмнина. Единственият звук беше ехото от собственото му дишане, което звучеше тревожно. Той се изкашля много слабо и после трябваше да слуша как тънкото призрачно ехо от кашлицата му пътува из виещите се коридори и невидимите килии, като в някой огромен лабиринт, и после евентуално да се върне при него през същия невидим коридор, като че ли казва … „Да?“
Това се случваше с всеки най-лек шум, който той издаваше, и това го изнерви.
Той се опита да избръмчи весела песничка, но с времето тя се завърна при него като приглушен погребален химн, и той спря.
Мозъкът му внезапно се изпълни с образите от историята, която Слартибартфаст му беше разказал. Той полуочакваше да види белите смъртоносни роботи да пристъпят мълчаливо от сянката и да го убият. Те не дойдоха. Той си го помисли отново. Вече не знаеше какво да очаква.
Някой или нещо обаче като че ли го очакваше, защото внезапнов този момент в тъмната далечина се запали един мистериозен неонов надпис.
Той мълчаливо гласеше:
Отклонен сте.
Знакът леко примигна и изгасна по начин, за който Артър изобщо не беше сигурен дали му харесва. Изгасна с някакво презрително движение. Артър се опита да се самоувери, че това е само нелеп номер на въображението му. Неоновият знак е включен или изключен в зависимост от това дали през него минава или не електрически ток. Нямаше начин, си каза той, да е възможно преминаването от едното състояние към другото с презрително движение. Той здраво се загърна в шлифера си, но при все това трепереше.
Неоновият знак в дълбините внезапно светна объркващо, показвайки само три точки и една запетайка. Ето така:
, …
Само в зелен неон.
Опитваше се, разбра Артър, вглеждайки се за секунда-две в това смущение, да покаже, че идва още нещо, че изречението не е завършено. Опитвайки се, той изрази това с почти суперхуманна педантичност. Или поне с нехуманна.
После изречението се допълни с тези две думи:
Артър Дент.
Той залитна. Приготви се да му хвърли друг бърз поглед. Все още си беше изписано „Артър Дент“, така че той залитна отново.
Знакът изчезна още веднъж, и го остави да примигва в тъмнината само с мътночервеното изображение на собственото му име което подскачаше в ретината му.
Добре дошъл, каза внезапно знакът.
След момент прибави.
АЗ НЕ МИСЛЯ.
Каменностуденият страх, който се въртеше около Артър през цялото това време, чакайки своя час, реши, че моментът е дошъл сега и се стовари върху него. Той се опита да се бори с него. Той се хвърли в някакъв тревожен спазъм, както беше виждал да прави някакъв по телевизията, но трябва да е имал по- силни колене. Той се взря очакващо в тъмнината.
— Хм, здравейте? — каза той.
Той прочисти гърлото си и го каза отново, този път без „хм“. На някакво разстояние надолу по коридора някой внезапно като че ли започна да бие по бас-барабан.
Той се вслуша в него за няколко секунди и проумя, че това е само собственото му сърцебиене.
Той се вслуша за още няколко секунди и проумя, че това не е собственото му сърцебиене. Това беше някой надолу по коридора, който биеше бас-барабан.
Мехурчета пот се появиха на челото му и потичаха напрегнато надолу. Той постави ръка на пода, за да излезе от позата си за тревога, с която не се справяше много добре. Знакът се промени отново. Сега казваше:
Не се тревожи.
След малка пауза прибави:
БЪДИ МНОГО, МНОГО УПЛАШЕН, АРТЪР ДЕНТ!!!
Още веднъж угасна. Още веднъж го остави в тъмнина. Очите му като че ли щяха да изскочат от орбитите си. Той не беше сигурен дали това беше защото се опитваха да видят повече неща, или просто в този момент искаха да напуснат.
— Здравейте — каза той отново, като този път се опита да внесе нотка на сурова и агресивна самоувереност. — Има ли някой тук?
Нямаше отговор, нищо.
Това изнерви Артър Дент дори повече, отколкото ако имаше отговор, и той започна да се оттегля от плашещото нещо. И колкото повече се оттегляше, толкова повече се уплашваше. След малко той разбра, че причината за това е, че във всички филми, които беше гледал, главният герой отстъпваше все повече и повече от някакво въображаемо зло, идващо отпред, само за да се сблъска с него, като стигне зад него.
Точно тогава му хрумна доста бързо да се обърне.
Там нямаше нищо.
Само чернота.
Това наистина го изнерви и той започна да се връща назад, обратно към мястото, откъдето беше дошъл.
Малко след като направи това внезапно му хрумна, че сега се отдръпва към нещото, от което бягаше преди това.
Това — не можеше да не си го помисли — трябваше да бъде глупаво нещо. Той реши, че ще е по- хубаво да тръгне обратно по пътя, по който се беше връщал първия път, и отново се завъртя.
Този път стана ясно, че правилен се е оказал вторият му импулс, защото имаше едно неописуемо отвратително чудовище, което тихичко седеше зад него. Артър диво се завъртя, като кожата му се опита да скочи на едната страна, а скелетът му на другата, докато мозъкът му се опитваше да реши през кое ухо ще е по-добре да излезе.
— Сигурен съм, че не си очаквал да ме видиш отново — каза чудовището, като Артър не можеше да не
