спомням, вие си стояхте точно там, където сте и сега. И бяхте облечен тъкмо с тези дрехи, които носите в момента, и…
— Млъквай, Дърк — сряза го Ричард. — Остави горкия човечец да се изприказва, бива ли?
Дърк направи лек извинителен поклон.
— Точно така — кимна Рег. — Е, истината е, че вече седмици наред, дори месеци наред изобщо не съм използвал машината на времето, защото имам странното усещане, че някой или нещо се опитва да ме накара да я използвам. Започна като едва забележим подтик, а после захвана да ме облива на все по-силни и по-силни вълни. Страшно ме тревожеше. Налагаше се да се боря с него наистина много упорито, защото се опитваше да ме накара да направя нещо, което всъщност аз исках да направя. Според мене дори нямаше и да разбера, че нещо извън мене ми оказва натиск, а не просто собствените ми желания се опитват да ми се наложат, ако не беше фактът, че аз много внимавам, когато си позволявам да правя такива работи. Веднага щом започнах да се усещам, че нещо друго се опитва да ме превземе, работата тръгна наистина на зле и мебелите взеха да хвърчат из стаята. Това се отрази много зле на малкото ми джорджианско писалище — съвсем се повреди. Вижте белезите по…
— Снощи от това ли ви беше страх там, горе? — попита Ричард.
— Ох, да — почти зашушна Рег. — Ужасно, ама ужасно ме беше страх! Но беше само онзи кон, доста симпатичен впрочем, така че всичко си беше наред. Предполагам, че просто се е намъкнал там, докато съм търсел пудрата, за да прикрия загара си.
— Така ли? — обади се Дърк. — Ами нея къде ходихте да я търсите? Не се сещам за много аптеки, където да е особено вероятно да се навърта кон.
— О, има една планета, дето тука я знаят като Плеяди, и тамошният прах е тъкмо…
— Ходили сте на друга планета?! — прошепна Дърк. — За пудра?!
— О, че то не е далече — бодро отвърна Рег. — Нали разбираш, действителното разстояние между две точки в целостта на пространствено-времевия континуум е почти безкрайно по-малко от действителното разстояние между две съседни орбити на един електрон. Наистина много по-близо е от аптеката, а и не чакаш на опашки. Пък и аз все нямам дребни — ти да не би да имаш? Винаги бих предпочел квантовия прескок. Освен дето, разбира се, си навличаш после белята с телефона. Че има ли нещо по-лесно?
За миг придоби обезпокоен вид.
— Май сигурно си прав обаче, ако си мислиш онова, което смятам, че си мислиш — добави той тихо.
— А именно?
— Че съм свършил куп сложна работа, за да постигна съвсем мъничък резултат. Да развеселиш едно момиченце — колкото и сладко, прекрасно и тъжно да е то, — като че не е достатъчно, за да обясни… Е, сега, като го погледнете, то си е една доста грандиозна пространствено-времева операция. Няма съмнение, че би било много по-просто да й направиш комплимент за роклята. Може пък… призракът — ние тук говорим за призрак, нали така?
— Според мене — да, точно така — кимна бавно Дърк.
— Призрак ли?! — Възкликна Ричард. — О, хайде…
— Задръж! — прекъсна го троснато Дърк. — Моля ви, продължавайте — обърна се той към Рег.
— Възможно е… Възможно е призракът да ме е издебнал, когато не съм бил нащрек. Толкова се напрягах да не сторя определено нещо, че онзи лесно ме е вкарал в нещо друго…
— И сега какво?
— О, свърши се тя. Призракът си тръгна снощи.
— И къде ли, чудя се — Дърк се извърна и впери поглед в Ричард, — се е дянал?
— Не, моля те — изстена Ричард. — Недей. Още не съм сигурен, че съм съгласен да си говорим за машини на времето, а пък сега — те ти на призраци?!
— Значи, това било — процеди Дърк, — дето те е накарало да се изкатериш по стената?
— Е, ами че ти нали каза, че аз, под влияние на нечие постхипнотично внушение…
— Не съм! Демонстрирах ти силата на постхипнотичното внушение. Но според мен хипнозата и обсебването действат по много, много подобен начин. Могат да те накарат да вършиш какви ли не смахнати неща, а после най-бодро и весело да си измислиш най-прозрачни рационални мотиви, с които сам да си ги обясниш. Но… не могат да те накарат да извършиш нещо, което противоречи на фундаменталното зърно на твоя характер. Ще се бориш. Ще се съпротивляваш!
Ричард си спомни чувството на облекчение, което го беше обзело снощи, след като бе поставил обратно касетата в телефонния секретар на Сюзън. Това беше краят на една борба, в която внезапно бе победил. С усещането, че сега пък губи някаква друга борба, той въздъхна и им разказа случая.
— Тъкмо, де! — възкликна Дърк. — Няма да го направиш! Ето, вече стигнахме донякъде! Нали разбираш, хипнозата хваща най-добре, когато обектът храни някаква фундаментална симпатия към онова, което той или тя са подтиквани да направят. Намери точния обект за задачата и можеш да го хипнотизираш наистина, ама наистина дълбоко. А според мене същото важи и за обсебването. Та значи… Какво имаме налице? Имаме призрак, който иска нещо да стане и търси нужния човек, когото да обсеби, за да го стори онзи вместо него. Професоре…
— Рег — поправи го Рег.
— Рег… Може ли да ви попитам за нещо, което би могло да се окаже ужасно лично? Ако не поискате да отговорите, чудесно ще ви разбера, но ще продължа да ви додявам, докато най-накрая ми отговорите. Такива са ми методите, разбирате ли. Казахте, че имало нещо, което било ужасно голямо изкушение за вас. Нещо, което искате да направите, но не бихте си позволили, и което призракът се е опитвал да ви накара да направите. Моля ви. Сигурно ви е трудно, но мисля, че ако ни кажете какво е то, това ще ни помогне много.
— Няма да ви кажа…
— Трябва да разберете колко е важно…
— … ще ви го покажа — довърши Рег.
Срещу портата на „Сейнт Сед“ се очертаваше едър силует, помъкнал голяма, тежка черна найлонова торба. Силуетът беше на Майкъл Уентън-Уийкс, гласът, който попита портиера дали професор Хронотис е в стаята си, беше на Майкъл Уентън-Уийкс, ушите, които чуха отговора на портиера, че мътните да го вземат, ако знае, защото явно телефонът пак се е прецакал, също бяха на Майкъл Уентън-Уийкс, но духът, който гледаше през неговите очи, вече не беше на Майкъл Уентън-Уийкс.
Беше се предал напълно. Всички съмнения, несъответствия, обърканост бяха стихнали.
Едно ново съзнание изцяло го бе завладяло.
Духът, който не беше на Майкъл Уентън-Уийкс, огледа колежа, издигащ се пред него — с който беше така свикнал през последните няколко потискащи, вбесяващи седмици.
Седмици ли! Проблясъци от микросекундата, нищо повече!
Макар че духът — призракът, който обитаваше в момента тялото на Майкъл Уентън-Уийкс — познаваше и периоди на почти пълна забрава, понякога дори от по няколко века наведнъж, изминалото време, откакто се скиташе по земята немил-недраг, беше толкова дълго, та му се струваше, че създанията, издигнали тези стени, бяха се появили на нея едва вчера. Беше прекарал по-голямата част от персоналната си вечност — всъщност не беше точно вечност, но няколко милиарда години спокойно могат да минат за нещо от сорта — в скитане из неописуема кал, газене из безкрайни, бездънни морета и, скован от ужас, беше наблюдавал как лигавите същества с крачка изведнъж бяха започнали да изпълзяват от тези прогнили морета — и ей ги на, разхождаха се тук, като че ли мястото си беше тяхно, и се оплакваха, че телефоните тук хич не ги бивало.
Нейде дълбоко в една тъмна и скришна част на душата си той осъзнаваше, че е луд, че — защото знаеше какво е направил и срещу какво се е изправил — е полудял почти веднага след катастрофата заради спомените за умрелите си другари, които известно време го бяха преследвали — дори и след като той се беше изнесъл на Земята.
Знаеше, че онова, към което нещо сега го тласкаше неумолимо, сигурно би отвратило онова „аз“, от което вече имаше само безкрайно малък спомен, но това беше единственият начин да прекрати безкрайния кошмар, в който — вече в продължение на милиарди години — всяка секунда беше неизразимо по-гадна от
