яде тя. После отново изгледа Ричард и килна глава на една страна — сякаш изведнъж я беше поразила мисълта, че не точно този е идиотът, с когото би трябвало да се захване, и съответно се налага да обмисли наново стратегията си.
— Зад тебе на земята има два-три — леко подвикна Рег.
Обзет от смаян транс. Ричард се извърна неловко и съзря един-два големи ореха да се въргалят по земята. Наведе се, вдигна единия и погледна Рег, който му кимна окуражително.
Ричард плахо протегна ореха към птицата; тя се наведе напред и рязко го измъкна от пръстите му. След това, тъй като ръката на Ричард все така си стоеше протегната, птицата нацупено я бутна настрани с човката си.
След като Ричард се дръпна на почетно разстояние, птицата изпружи врат, затвори големите си жълти очи и най-безсрамно изгъргори, докато тръскаше шия, за да слезе орехът в гушата й.
Вследствие на това тя придоби поне отчасти доволен вид. Докато преди беше само едно сърдито додо, сега поне беше сърдито нахранено додо — и то вероятно не би могло да се надява на нищо повече в този живот.
Бавно, клатушкайки се, додото се врътна на място и защъпука обратно към гората, откъдето беше дошло, като че предизвикваше Ричард да сметне малката туфичка къдрави перца, боцната на трътката му, за поне мъничко смешна.
— Идвам само да гледам — рече Рег със слаб глас и щом Дърк се взря в него, му стана неудобно — от очите на стареца аха-аха щяха да потекат сълзи. Той бързо ги избърса. — Наистина не ми е работа да се меся…
Ричард притича до тях. Беше останал без дъх.
— Това ДОДО ли беше?! — възкликна той.
— Да — кимна Рег. — Едно от трите, останали живи по това време. Сега сме в 1676 година. След четири години всичките ще са измрели и после вече никой никога няма да ги види. Елате — подкани ги той. — Да вървим.
Зад здраво заключената външна врата на ъгловото стълбище във вътрешния двор на колежа „Сейнт Сед“, там, където само преди милисекунда нещичко беше проблеснало и вътрешната врата бе изчезнала, нещичко отново проблесна и вътрешната врата отново се появи.
Сред вечерния мрак отвън се приближаваше едрата фигура на Майкъл Уентън-Уийкс. Той вдигна поглед към ъгловите прозорци. И да се беше видял слабият проблясък, той щеше да се загуби сред смътните танцуващи отблясъци на огъня в камината, които се лееха от прозорците.
После фигурата впери поглед в черното небе — търсеше нещо, което знаеше, че се намира там, въпреки че нямаше ни най-малък шанс да го види дори и в ясна нощ, каквато тази не беше. Орбитите около Земята сега бяха така наблъскани с всякакви парчетии и боклуци, че още една парчетия сред тях — макар и доста големичка — постоянно би минавала незабелязана. И наистина, тъкмо така си и беше, макар че влиянието й от време на време се проявяваше. Сегиз-тогиз. Когато вълните бяха силни. От близо вече двеста години никога не се бяха усилвали толкова, колкото сега.
Най-накрая всичко беше застанало на мястото си. Бе открил съвършения изпълнител.
Съвършеният изпълнител напредваше крачка по крачка през двора.
Самият професор отначало беше изглеждал идеалният избор, но този опит бе завършил с тъга, гняв и… изведнъж — вдъхновение! Да доведе Монах на Земята! Те бяха проектирани да вярват в какво ли не, бяха като мека глина. Би могъл да бъде вербуван за начинанието без никакво усилие.
За лош късмет обаче тъкмо този се беше оказал безнадежден случай. Да го накараш да повярва в нещо — от това по-лесно нямаше. Да го накараш обаче да вярва в същото нещо по-дълго от пет минути, изведнъж се беше оказало по-непосилна задача и от това, да накараш професора да извърши онова, което той по принцип искаше да извърши, ала не би си го позволил.
Още един провал — и после, като по чудо, най-накрая се беше появил съвършеният изпълнител.
Съвършеният изпълнител вече бе доказал, че би извършил необходимото, без да му мигне окото.
В един ъгъл на небето, цялата облечена в мъгла, луната немощно се мъчеше да изгрее. Някаква сянка се размърда зад прозореца.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА…
Дърк наблюдаваше луната през прозореца, който гледаше към вътрешния двор.
— Няма да чакаме дълго — прошепна той.
— Какво да чакаме? — обади се Ричард.
Дърк се извърна.
— Призрака — обясни той. — Ще се върне при нас. Професоре… — обърна се той към Рег, седнал като на тръни до камината, — да ви се намират в квартирата френски цигари, някакво бренди или синци против уроки?
— Не — отвърна Рег.
— Тогава ще ми се наложи да се помъча да го надвия с голи ръце — въздъхна Дърк и пак се втренчи през прозореца.
— Все още имам нужда да се убедя — обади се Ричард, — че няма никакво друго обяснение освен… призраци или там…
— Тъкмо както поиска да видиш и машината на времето в действие, преди да приемеш, че съществува — прекъсна го Дърк.
— Ричард, твоят скептицизъм е похвален, но дори и скептичният ум трябва да бъде подготвен да приеме неприемливото, когато не му остава нищо друго. Щом изглежда като патка и кряка като патка, трябва поне да се замислим над възможността, че държиш в ръцете си дребна водоплаваща птица от семейство Anatidae.
— Но какво тогава е призрак?
— Според мене призрак… — замисли се Дърк — е някой, който е умрял или от насилствена, или от неочаквана смърт, без да си е свършил докрай работата. И който не може да се успокои, докато не си я свърши или не оправи нещата по някакъв начин.
Той отново се обърна с лице към тях.
— Ето защо — продължи — една машина на времето би притежавала безкрайна привлекателност за всеки призрак, след като веднъж научи за съществуването й. Машината на времето му дава възможност да оправи онова, което според призрака се е объркало в миналото. Да го освободи. И тъкмо затова той ще се върне тук. Отначало се е опитал да обсеби самия Рег, но той му е устоял. После се е случил онзи инцидент с фокуса, пудрата и коня в банята, които из… — той млъкна за миг, — който дори аз не проумявам, макар да имам намерение да го проумея, ако започне да ми додява до смърт. А след това на сцената се появяваш ти, Ричард. Призракът изоставя Рег и вместо това се съсредоточава върху тебе. И почти веднага изниква странен, ала много важен инцидент. Вършиш нещо, което после ти се ще да не си вършил. Разбира се, говоря за съобщението, което си оставил на телефонния секретар на Сюзън. Призракът се вкопчва за този шанс и се опитва да ти внуши да поправиш стореното. Тоест да се върнеш в миналото и да изтриеш съобщението, да ликвидираш сторената грешка. Просто да те види дали ще го направиш. Ей така, да провери дали такива неща са ти в характера. Ако беше така, щеше да изпаднеш изцяло под негова власт. Но в най-последния миг природата ти се е разбунтувала и ти си се отказал. И призракът се отказва, защото вижда, че не ставаш, и зарязва и тебе на свой ред. Налага му се да си намери някой друг. Откога ли го прави? Не знам. Всичко това говори ли ви нещо? Разбирате ли истината за онова, което ви казвам?
Студ обля Ричард.
— Да — кимна той. — Според мене ти си абсолютно прав.
— Тогава — попита го Дърк — точно в кой момент те напусна призракът?
Ричард преглътна.
— Когато Майкъл Уентън-Уийкс излезе от стаята…
— Та, значи, чудя се — продължи тихо Дърк — що за възможности е открил призракът в него. Чудя се дали този път си е намерил каквото си е търсел. Вярвам, че няма да чакаме дълго.
