На вратата се почука.
Когато тя се отвори, на прага й стоеше Майкъл Уентън-Уийкс.
Той каза просто:
— Моля ви, имам нужда от вашата помощ.
Рег и Ричард се втренчиха в Дърк, после — в Майкъл.
— Имате ли нещо против да оставя това някъде тук? — попита Майкъл. — Доста тежи. Цял водолазен костюм с всичките му такъми.
— О, разбирам — каза Сюзън. — О, добре, Никъла, благодаря ти, ще опитам тази пръстовка. Сигурна съм, че е сложил там това ми минор само за да ядосва хората. Да, да, цял следобед се занимавам плътно с него. Някои от тези пасажи с шестнадесетинките във второто движение са абсолютни копелдаци. Е, да, като престанах да мисля за всичко това, наистина стана по-добре. Не, няма никакви новини. Пълна мистика и абсолютен ужас. Дори не искам да… Виж, може да ти се обадя по-късно да проверя как си. Да, да, знам, знае ли човек кое е по-лошото — болестта, антибиотиците или това, как се държи с тебе докторът, докато си на легло. Грижи се за себе си или поне остави Саймън да се грижи за тебе. Кажи му да ти домъкне няколко литра горещ лимонов сок. Хубаво. Е, по-късно ще си поприказваме. Стой на топло. Чао засега.
Тя затвори телефона и се върна при виолончелото си. Едва бе започнала да обмисля отново проблема с онзи гаден ми минор, когато телефонът пак иззвъня. Цял следобед го беше държала отворен, но просто бе забравила да го остави пак така, след като се обади.
Подпря челото с въздишка, остави лъка настрани и се приближи до телефона.
— Ало? — настоятелно изрече тя в слушалката.
Отново не се обади никой — чуваше се просто далечният вой на вятъра. Тя тресна ядосано слушалката.
Изчака няколко секунди да се освободи линията и тъкмо смяташе да я остави пак отворена, когато й хрумна, че Ричард може би щеше да има нужда от нея.
Поколеба се.
Призна пред себе си, че не използваше телефонния секретар, защото го включваше обикновено само за удобство на Гордън, а тъкмо сега не искаше да й се напомня за това.
И все пак тя включи телефонния си секретар, намали звука до минимум и се върна пак към онова ми минор, което Моцарт беше турил там само за да ядосва челистите.
В мрака на офиса на Холистичната детективска агенция на Дърк Джентли Гордън Уей пусна непохватно телефонната слушалка върху вилката и се тръшна, потънал в най-дълбоко униние. Дори не се спря, а премина през креслото и леко се отпусна на пода.
Госпожица Пиърс беше офейкала от офиса още първия път, когато телефонът бе започнал да набира самичък — търпимостта й към подобни работи най-накрая отново се беше изчерпала, — и оттогава Гордън се разполагаше сам-самичък в офиса. Ала всичките му опити да се свърже с някого бяха претърпели пълен провал.
Или по-скоро пълен провал бяха претърпели опитите му да се свърже със Сюзън, а само за това го беше грижа. Когато умря, говореше тъкмо на Сюзън и знаеше, че трябва да намери начин да й поговори пак. Но през по-голямата част от следобеда телефонът й явно беше отворен и дори когато беше вдигнала слушалката, не бе успяла да го чуе.
Отказа се. Надигна се от пода, изправи се и започна да се плъзга нагоре-надолу из смрачаващите се улици. Известно време се носеше безцелно насам-натам. Разходи се покрай канала, но този номер много бързо му писна и отново взе да се мотае из улиците.
Къщите, от които струеше светлина и живот, го разстройваха — най-вече защото излъчваното от тях гостоприемство него изобщо не го засягаше. Зачуди се дали някой би имал нещо против, ако просто се промъкне в къщата му и погледа малко телевизия. Изобщо нямаше да ги притеснява.
Или може би кино?
Май че беше по-добре. Можеше да отиде на кино.
Зави с по-твърди, макар и все така нематериални стъпки по „Ноел роуд“ и продължи по нея.
„Ноел роуд“ — помисли си той. Нещо смътно се мержелееше в ума му. Имаше чувството, че неотдавна си беше имал някаква работа с някого на „Ноел роуд“. Ама с кого?!
Ужасен, пронизителен писък отекна из улицата и прекъсна мисълта му. Застина на място. Няколко секунди по-късно малко по-нататък с трясък се отвори някаква врата. От нея изскочи жена с полудял поглед и побягна с вой.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА…
Ричард и без това никога не беше харесвал Майкъл Уентън-Уийкс, а пък с този призрак вътре в него го харесваше още по-малко. Не би могъл да обясни защо — той лично нямаше нищо против призраците, нито пък смяташе, че за човек трябва да се съди превратно само защото е умрял, но… не му харесваше, и това си е.
И все пак трудничко беше да не го съжалиш.
Майкъл седеше с окаян вид върху една табуретка, облегнал лакът на голямата маса. Подпираше с длан брадичката си. Изглеждаше болнав и изтормозен. Изглеждаше направо съсипан. Изглеждаше жив да го ожалиш. Историята, която разказа, беше сърцераздирателна и завършваше с опитите му да обсеби Рег, а после и Ричард.
— Беше прав. Напълно — заключи той.
Това последното го каза на Дърк и Дърк се намръщи — все едно се мъчеше да не се усмихва триумфално прекалено много пъти за един ден.
Гласът беше на Майкъл — и все пак не беше. Какъвто и тембър да добива един глас за милиард или нещо такова години страх и самота, този глас го беше добил и въпросният тембър предизвикваше у слушателите виене на свят и ледени тръпки, подобни на онези, които обземат ума и стомаха ви, ако ви се случи да висите посред нощ над някоя стръмна урва.
Извърна очи към Рег и Ричард. Погледът му също будеше жалост и ужас.
Ричард не издържа и отмести очи.
— Дължа и на двама ви извинение — рече призракът в тялото на Майкъл — и ви го поднасям от дълбините на сърцето си. Надявам се единствено на това, че, щом разберете колко отчаяна е моята участ и каква надежда е за мене тази машина, ще разберете и защо съм действал по този начин и ще намерите сили да ми простите. И да ми помогнете. Умолявам ви.
— Сипете на човека едно уиски — пресипнало рече Дърк.
— Нямам уиски — вдигна рамене Рег. — Ъ-ъ… Портвайн? Имам тук една бутилка „Марго“ или нещо такова. Великолепен е. Трябва да стои отворена един час, но, разбира се, аз мога да го направя, много е лесно, аз…
— Ще ми помогнете ли? — прекъсна го призракът.
Рег се втурна да донесе портвайна и чашите.
— Защо си обсебил тялото на този човек? — поинтересува се Дърк.
— Нужен ми е глас, за да говоря, и тяло, чрез което да действам. Никак няма да му навредя, никак…
— Нека те попитам пак. Защо си обсебил тялото на този човек?
Призракът накара тялото на Майкъл да свие рамене.
— Той нямаше нищо против. Тези джентълмени тук — и двамата — съвсем разбираемо се противяха на това, да бъдат… да речем, хипнотизирани — много правилна аналогия. Този ли? Е, според мене чувството му за самоличност е много отслабено и той съвсем безропотно прие. Безкрайно съм му благодарен и по никакъв начин няма да му навредя.
— Чувството му за самоличност — замислено повтори Дърк — е отслабено.
— Предполагам, че вероятно е прав — тихо му подшушна Ричард. — Снощи Майкъл изглеждаше много потиснат. Единственото нещо, което имаше значение за него, му беше отнето, защото… хммм… него никак
