помръкна, през нея затанцуваха искри — защото призракът трепереше от ужасна, трескава възбуда.
В тъмното антре призракът на Гордън Уей спря за миг. Имаше нужда да се подпре на нещо и, разбира се, там нямаше нищо. Опита се да се вкопчи в нещо, но нямаше в какво. Видяното от него беше толкова ужасно, че му се гадеше, но, естествено, в стомаха му нямаше нищо. Наполовина се запрепъва, наполовина заплува нагоре по стълбите — като удавник, който цапа из водата и търси нещо, за да се залови за него.
Залитна през стената, пред преддверието, през вратата и се опита да се стегне и да се настани зад бюрото в офиса на Дърк.
Ако някой бе надникнал в офиса няколко минути по-късно — например нощна чистачка, ако някога Дърк Джентли изобщо наемеше подобна, което той не искаше да прави на основание, че те искат да им се плаща, а той нямаше подобно желание, или пък може би крадец, ако в офиса изобщо имаше нещо, което да си струва да се краде, а то нямаше — той щеше да бъде свидетел на следната поразителна за него гледка:
Слушалката на големия червен телефон върху бюрото изведнъж се разклати и тупна от билката си върху плота.
Чу се сигнал „свободно“. После, един по един, седем от големите, меко потъващи бутони хлътнаха навътре самички и след много дълга пауза, по време на която британската телефонна система ви дава възможност да си съберете мислите и да забравите кого търсите, от другия край на линията се разнесе звук на телефон, който звънеше.
След като иззвъня един-два пъти, се чу изщракване, бръмчене и един особен звук — като че някаква машина си поемаше дъх. После един глас каза:
— Здравейте, Сюзън е. В момента не мога да се обадя, защото се боря с един ми минор, но ако искате, оставете името си…
— Та, значи, някакъв си… аз самият едвам се насилвам да го изговоря — Електрически монах ти казва нещо си там… гласът на Дърк кънтеше от негодувание, — ти се опитваш да изстреляш ракетата и за най- голямо твое учудване тя експлодира?! И оттогава…
— И оттогава — жално промълви призракът — съм сам на тази планета. Сам с мисълта какво съм сторил на другарите си от кораба. Сам, съвсем самичък…
— Да де, да де, това го пропусни — сопна му се Дърк — Ами главният кораб? Онзи, дето се предполага, че е продължил нататък в търсене на…
— Не е.
— Ами какво е станало с него тогава?
— Нищо. Седи си там.
— Седи си там?!
Дърк скочи на крака. Врътна се и закрачи из стаята яростно навъсен.
— Да. — Главата на Майкъл леко клюмна. Призракът обърна жален поглед към Рег и Ричард. — Всички ние бяхме на борда на товарния кораб. Отначало като че ме преследваха призраците на другите, но това си беше само моето въображение. Милиони, а после и милиарди години аз газех калта съвсем, съвсем сам. За вас е невъзможно да си представите какво мъчение е дори най-дребната частичка от подобна вечност. После — добави той, — съвсем неотдавна, на планетата възникна живот. Живот. Растения, подводна гад, та накрая и вие. Разумен живот. Призовавам ви да ме освободите от тежките изпитания, които съм понесъл.
Брадичката на Майкъл тупна разкаяно върху гърдите му и там си и остана няколко секунди. След това бавно, като че се тресеше, главата му се вдигна и той отново се втренчи в тях — с още по-тъмни огньове в очите.
— Върнете ме — рече той. — Умолявам ви, върнете ме там, при ракетата. Нека да поправя стореното. Една дума да кажа — и то може да бъде поправено, ремонтът ще се извърши както трябва и тогава ракетата ще може да се върне на главния кораб, ние ще можем да си тръгнем по пътя, мъченията ми ще свършат и аз вече няма да съм бреме за вас. Умолявам ви.
Молбата му увисна във въздуха. Последва кратко мълчание.
— Но това не може да стане, нали? — обади се Ричард. — Ако го направим, то това, което става в момента, няма да се е случило! Не генерираме ли така какви ли не парадокси?
Рег се размърда.
— Не по-страшни от всички онези, които вече съществуват — рече той. — Ако всеки път, когато се появяваше някаква несигурност в това, какво точно е станало във Вселената, идваше и краят й, тя едва щеше да изтрае и една пикосекунда. А, естествено, така не става. Разбирате ли, то е като човешкото тяло. По някоя рана или синина тук-таме не може да го унищожи. Дори и една тежка операция не може, ако се направи както трябва. Парадоксите оставят само белези. Времето и пространството около тях зарастват, а после хората си спомнят просто някаква версия на събитията, която е толкова смислена, колкото на тях им се иска да бъде!
С това не искам да кажа, че ако се забъркаш в парадокс, някои неща не биха те шашнали, защото ти се виждат твърде странни, но ако досега животът ти си е текъл, без да ти се е случвало подобно нещо, то не знам в коя точно вселена си живял, но в тази не е.
— Е, щом случаят е такъв — сви рамене Ричард, — защо толкова яростно отказваше да направиш каквото и да било, за да спасиш птицата додо?
Рег вдигна рамене.
— Изобщо не разбираш. Додото нямаше да умре, ако не се бях старал толкова да спася киткоперестата риба.
— Киткоперестата риба ли? Праисторическата? Но как може едното да влияе на другото?
— А, ето на, попита ме най-после. Връзката между причина и следствие е толкова сложна, че се противи на всякакъв анализ. Пространствено-времевият континуум прилича не само на човешко тяло, но много прилича и на лошо залепен тапет. Натиснеш мехурче някъде и хоп! — другаде цъфне друго. Додото измря като вид, защото се намесих аз. И в крайна сметка си наложих онова правило, защото повече не издържах. Единственото нещо, което нараняваш, щом се опиташ да промениш времето — това си самият ти. — Рег се усмихна тъжно и отмести поглед встрани.
После — след дълга замислена пауза — добави:
— Не, може да стане. Говоря цинично, защото толкова пъти всичко е тръгвало по кривия път. Историята на този окаяник е много жална и ако сложим край на нещастието му, това няма да навреди на нищо и на никого. Това се е случило толкова, толкова отдавна на една мъртва планета… Ако го направим, всеки от нас ще си спомня сам какво точно е станало. Е, ако останалият свят много-много не е съгласен, чудо голямо. Едва ли ще е за първи път.
Главата на Майкъл се отпусна надолу.
— Много се умълча, Дърк — обади се Ричард.
Дърк го изгледа на кръв.
— Ще ми се да го видя този кораб! — тросна се той.
В мрака червената телефонна слушалка се плъзна и заподскача на пресекулки върху бюрото. Ако някой я гледаше, би могъл да различи и силуета, който я побутваше.
Сияеше съвсем леко — по-слабо от флуоресциращите стрелки на часовник. По-скоро мракът около него беше по-гъст и призрачната сянка се открояваше сред него като загрубял белег под повърхността на нощта.
Гордън се хвърли за последен път към непокорната слушалка. Най-накрая успя да я стисне и я приплъзна върху вилката.
Вилката изщрака и връзката прекъсна. В същия миг призракът на Гордън Уей, успял най-накрая да довърши обаждането си, политна назад и изчезна.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА…
