не го биваше. Макар че си има гордост, според мене той вероятно е бил доста склонен на драго сърце да приеме идеята, че е нужен някому за нещо.
— Хммм… — проточи Дърк; повтори го пак. Повтори го и още веднъж — с чувство. После се врътна и кресна срещу тялото, седнало на табуретката: — Майкъл Уентън-Уийкс!
Главата на Майкъл отскочи назад. Той примигна.
— Да? — рече той с обичайния си кахърен глас.
Изгледа Дърк от глава до пети.
— Чуваш ме — рече Дърк — и можеш да ми отговаряш от свое име, така ли?
— О, да — отвърна Майкъл. — Повече от сигурен съм.
— Това… същество, този дух. Знаеш ли, че е в тебе? Приемаш ли присъствието му? По собствено желание ли участваш в онова, което той смята да прави?
— Точно така. Неговият разказ дълбоко ме трогна и аз много искам да му помогна. Всъщност мисля, че това е тъкмо за мен.
— Добре. — Дърк щракна с пръсти. — Можеш да си тръгваш.
Главата на Майкъл изведнъж клюмна напред, а след секунда-две бавно се изправи отново, като че ли някой я помпаше с помпа за гуми.
Призракът отново го беше обсебил.
Дърк сграбчи един стол, завъртя го и се тръшна с лице срещу него. Взря се напрегнато в очите му.
— Пак — рече той. — Я ми разкажи всичко отначало. В резюме. Накратко.
Тялото на Майкъл се напрегна леко. То протегна ръка към рамото на Дърк.
— Не… не ме пипай! — сряза го Дърк. — Само ми разкажи фактите. А си се опитал да ме накараш да ми дожалее за тебе обаче, а съм ти бръкнал в окото. Или поне в окото, дето си го взел на заем. Така че зарежи всички онези приказки, дето звучаха също като… ъ-ъ…
— Коулридж — изведнъж се намеси Ричард. — Също като Коулридж беше. Звучеше съвсем като „Балада за Стария моряк“. Е, поне тук-таме.
Дърк се намръщи.
— Коулридж ли?
— И на него се опитах да му разкажа историята си — призна си призракът. — Аз…
— Извинявай — прекъсна го Дърк. — Налага се да ме извиниш. Никога преди не съм подлагал призрак на четири милиарда години на кръстосан разпит. За Самюъл Тейлър ли си говорим? Да не искаш да ми кажеш, че си разказвал историята си на Самюъл Тейлър Коулридж?
— Можех да влизам в съзнанието му… в определени моменти. Когато беше в състояние да възприема.
— Искаш да кажеш, когато е бил друсан с лауданум? — обади се Ричард.
— Точно така. Тогава беше по-разслабен.
— Така, така — намеси се Рег. — Понякога съм го виждал направо поразително разслабен. Вижте, аз отивам да сложа кафе. — Той хлътна в кухнята и го чуха, че си се смее самичък.
— А бе, аз на кой свят съм! — измърмори Ричард под носа си, седна и поклати глава.
— Но за лош късмет, когато той разполагаше напълно със себе си, аз, така да се каже, не разполагах — отвърна призракът. — Така че всичко се провали. А онова, дето го написа, беше много изопачено и е изпуснал сума ти неща.
— Обясни — измърмори под носа си Ричард и вдигна вежди.
— Професоре — провикна се Дърк, — това може би ще ви прозвучи абсурдно, но… Опитвал ли е някога Коулридж… ъ-ъ… да използва вашата машина на времето? Чувствайте се свободен да отговорите на въпроса както ви харесва.
— Е, ами знаеш ли — Рег надникна от вратата, — дойде един път, взе да ме подпитва и да си пъха гагата насам-натам, но според мене беше прекалено разслабен, за да направи каквото и да било.
— Разбрах — кимна Дърк. — Но защо — добави той и отново се обърна към странната фигура на Майкъл, прегърбена върху табуретката, — защо да намериш някого, ти отне толкова много време?
— Има дълги-дълги периоди, през които съм много слаб, почти съвсем несъществуващ и на нищичко не мога да влияя. А и, разбира се, предишния път тук нямаше машина на времето, нито пък… капчица надежда за мене…
— Може би призраците съществуват под формата на вълнови образци — предположи Ричард. — Като интерференция на вълни между действителното и възможното. Тогава се появяват неравни височини и падове — също като при музикална вълнова форма.
Призракът стрелна Ричард с очите на Майкъл.
— Ти… — обади се той. — Ти си писал оная статия…
— Ъ-ъ… да…
— Страшно ме трогна — рече призракът.
Гласът му изведнъж се беше изпълнил с такъв копнеж и разкаяние, че май и самият той се изненада почти колкото и слушателите.
— О, разбирам — отвърна Ричард. — Ами благодаря. Последния път, когато я спомена, май не ти харесваше чак толкова много. Е, знам, че всъщност не беше ти де, но…
Ричард седна и набърчи чело.
— Та, значи — намеси се Дърк, — да се върнем към началото…
Призракът пое Майкъловия дъх и отново започна:
— Пътувахме с един кораб…
— Космически кораб.
— Да. От Салаксала, един свят в… е, много далече оттук място, където цареше насилие и тревога. Е, ние, една група — бяхме някъде около деветдесет дузини, — поехме, както често се случва, да търсим нов свят за себе си. Всички планети в тази система изобщо не ставаха за нашата цел, но спряхме тук, за да попълним някои необходими за нас запаси от минерали. За лош късмет ракетата ни се повреди, когато навлезе в тукашната атмосфера. Доста лошо се повреди, но все пак можеше да се поправи. Аз бях бордови инженер и на мене се падна да се погрижа ракетата да бъде поправена и подготвена да се върне на главния кораб. А сега, за да разберете какво стана по-нататък, трябва да поназнайвате нещичко за природата на високотехнологичните автоматизирани общества. Не съществува задача, която да не може да бъде изпълнена много по-лесно с помощта на новостите в компютризацията. Освен това съществуват някои специфични проблеми, свързани с едно пътуване с цел като нашата…
— Която беше? — прекъсна го рязко Дърк.
Призракът вътре в Майкъл примигна, сякаш отговорът беше повече от очевиден.
— Ами да намерим нов, по-добър свят, в който всички да заживеем свободно, мирно и хармонично за вечни времена, разбира се — отвърна той.
Дърк вдигна вежди.
— Ох, това ли било… Предполагам, че сте го обмислили много внимателно.
— Обмислиха го вместо нас. Разполагахме с някои тясно специализирани приспособления, които ни помагаха да продължаваме да вярваме в нашата цел дори когато положението стана твърде мъчно. Общо взето, много добре си вършеха работата, но май бяхме започнали да им се предоверяваме.
— Но какво, за Бога, представляваха те?!
— Вероятно за вас е трудно да разберете каква увереност ни вдъхваха. И тъкмо затова допуснах фатална грешка. Когато исках да разбера дали е безопасно корабът да излети, не ми се щеше да узная, че не е. Исках просто да се уверя, че е. Така че вместо сам да проверя, разбираш ли, пратих един Електрически монах да го свърши.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА…
Месинговата табела върху червената врата на „Пекъндър стрийт“ блестеше на жълтата светлина на уличната лампа. За миг тя просветна ослепително, щом в нея се отрази яростно мигащата лампа на полицейската кола, профучала по улицата.
Табелата помръкна леко — едно бледно-бледно привидение се наниза тихичко вътре през нея. Щом
