Той описваше бавни, лъкатушещи кръгове в сянката на Земята — просто една парчетия сред многото парчетии, които щяха да плават до века по висока орбита около нея. Тъмен силует, по-голям и с по- правилна форма, с по-ясни очертания от тези на останалите. И много, много по-стар.
Четири милиарда години той беше попивал данни за света под себе си — сканираше, анализираше, обработваше. От време на време изпращаше съобщения и обратно, ако сметнеше, че те биха били от помощ и че някой би могъл да ги получи. А иначе наблюдаваше, слушаше, записваше. Дори едничък плисък на вълна, едничък удар на нечие сърце не убягваше от вниманието му.
Иначе вече от четири милиарда години нищо вътре в него не беше и помръднало освен въздухът, който продължаваше да циркулира, и валмата прах из него, които танцуваха, танцуваха, танцуваха, танцуваха и… танцуваха.
Онова, което се случи току-що, беше само едно леко отклонение от хода на нещата. Тихо, без много патърдия — като капка роса, която се сгъстява във въздуха и пада върху листо — сред стената, сива и сляпа от цели четири милиарда години насам, се появи врата. Най-обикновена, проста, боядисана в бяло врата с малка, нащърбена месингова дръжка.
Това безшумно събитие също беше записано и включено в непрекъснатия поток от данни, които корабът непрекъснато обработваше. Не само възникването на вратата, но и появата на онези, които се готвеха да минат през нея — как изглеждаха, как се движеха, как се чувстваха на това място. Всичко беше обработено, записано, трансформирано.
Измина миг, два, три и вратата се отвори.
Зад нея се виждаше стая. Никак не приличаше на помещенията в кораба. Стая с дървен под, опърпани пердета и килими, стая, в която танцуваше огън. Докато огънят танцуваше, танцуваха и данните му в корабните компютри, а и валмата прах във въздуха също танцуваха с него.
На прага застана една фигура — едра, печална фигура. Странни отблясъци танцуваха в очите й. Тя пристъпи напред, влезе в кораба и по лицето й внезапно се изписа покой, за който бе копняла дълго и никога не се беше надявала да изпита отново.
След първия пристъпи един по-дребен, по-възрастен човек с бяла, щръкнала на всички страни коса. Щом излезе от пределите на стаята си и навлезе в пределите на кораба, той застина на място и примигна от почуда. Последва го трети — нервен и напрегнат, облечен в широко кожено палто, което се ветрееше около него. Той също се спря, явно объркан за миг от нещо непонятно. С крайно озадачен вид той пристъпи напред и огледа прашните, сиви стени на древния кораб.
Най-накрая през вратата мина и четвърти човек — дълъг и кльощав. Щом излезе, той се спъна и мигом застина, все едно да беше налетял на стена.
Е, един вид то така си и беше.
Вцепени се. Ако някой в този миг беше погледнал лицето му, щеше да му стане пределно ясно, че най- невероятното събитие в живота на този човек, откакто той се помнеше, му се случва точно в момента.
Когато най-после бавно тръгна напред, походката му беше твърде любопитна — все едно плуваше, но много бавно. Всяко, дори и най-дребното извъртане на главата му сякаш предизвикваше нови приливи на страхопочитание и смайване, които се изписваха моментално на лицето му. От очите му бликнаха сълзи, дъхът му секна. Ченето му увисна от почуда.
Дърк се обърна, за да го пришпори малко.
— Какво става? — Той успя да надвика шума.
— … музиката… — прошепна Ричард.
Музика изпълваше въздуха. Така го изпълваше, че сякаш не оставяше място за нищо друго. И като че ли всяка, дори най-дребната частица от въздуха притежаваше своя собствена музика, така че колчем Ричард помръднеше глава, той чуваше нова, различна музика, макар тази нова и различна музика да се съчетаваше по съвършен начин с музиката, която се рееше непосредствено до нея из въздуха.
Модулациите от една към друга мелодия бяха съвършени — смайващи скокове към далечни тоналности, които се осъществяваха без всякакво усилие, само с едно помръдване на главата. Нови теми, нови мелодични нишки — всичките до една съвършено, поразително пропорционални — постоянно се вплитаха в безкрайната звукова паяжина. Огромни, бавно прииждащи вълни, по-бързи танци, които се промъкваха през тях, ситни, искрящи лудории, които танцуваха върху танците, дълги, заплетени мелодии, чиито краища така приличаха на началото, че се увиваха около самите себе си, обръщаха се отвътре навън, правеха кълбета напред и назад, а после пак връхлитаха върху гърба на някоя нова танцова мелодия в по-далечния край на кораба.
Ричард залитна към стената.
Дърк притича да го подхване.
— Хайде, бе, какво става? — сопна му се той. — Не можеш да понасяш музиката ли? Малко е силничка, нали? За Бога, я се стегни. Тук все още има нещо, което не разбирам. Нещо не е в ред. Е, хайде де…
Той помъкна Ричард със себе си. Наложи се да го подпира, тъй като умът на Ричард затъваше все по- надълбоко и по-надълбоко под съкрушителния натиск на музиката. Виденията, които милионите тръпнещи нишки, пронизващи съзнанието му, изтъкаваха вътре в главата му, се превръщаха в хаотична каша, но колкото повече се разрастваше хаосът, толкова по-здраво се свързваше с другия хаос и със следващия още по-голям хаос, докато най-накрая хаосът се превърна в огромно кълбо от хармонии, то избухна в ума му и започна да се разширява толкова бързо, че никой ум не би могъл да го побере.
А после всичко стана къде-къде по-просто.
В ума му затанцува една-единствена мелодия и цялото му внимание беше притеглено от нея. Тази мелодия закипя сред вълшебния порой, започна да му придава форма и посока, тя живееше в него, обхващаше го целия, събираше се в най-мъничката му частица; тя беше самата му същност. Подскачаше и трептеше сред вълните му — отначало беше мъничка, скоклива мелодийка, после забави темпото, а след това отново затанцува, но вече с усилие — сякаш се уплете в мънички въртопи от съмнения и обърканост, — а после изведнъж откри, че тези въртопчета са просто първите плисъци на огромна, нова вълна от енергия, която радостно се надигаше от бездната.
Ричард бавно, много, много бавно започна да припада.
Лежеше съвсем неподвижен.
Чувстваше се като стар сюнгер, топнат в парафин и оставен да съхне на слънце.
Чувстваше се като гърба на стара кранта, който лениво изгаря под палещите слънчеви лъчи. Сънуваше масло, леко и благовонно, тъмни развълнувани морета. Намираше се на един бял плаж, пиян от риби, замаян от пясък, изцеден, задрямал. Светлината го бъхтеше, той затъваше, усещаше плътността на облаците от изпарения сред далечни мъглявини, въртеше се в смъртна наслада. Той беше помпа, от която напролет бликаше свежа вода и възторжено се изливаше върху купа уханно, току-що окосено сено. Звуци, почти недоловими, догаряха нейде като далечен сън.
Тичаше; падна. Светлините на някакво пристанище се завихриха сред мрака. Морето, като черен дух, незабележимо пляскаше пясъка, блещукаше, неосъзнаващо себе си. Навътре — в по-студеното, в по- дълбокото — той без усилие потъна в плътните води, а те се заиздуваха като масло покрай ушите му. Стресна го единствено някакво далечно „бррр, бррр“ — като че звънеше телефон.
Знаеше, че току-що е чул музиката на самия живот. Музиката на светлината, танцуваща по водите, набраздени от вятъра и приливите, на живота, който мърдаше сред тези води, на живота, изпълзял на сушата, сгрян от светлината.
Продължи да лежи неподвижно. Далечното „бррр, бррр“, прилично на телефонен звън, продължи да го стряска.
Постепенно осъзна, че далечното „бррр, бррр“, прилично на телефонен звън, беше телефонен звън.
Подскочи и седна.
Лежеше на малко, разхвърляно легло в малка, разхвърляна стаичка, облицована с дървена ламперия, която му се стори позната, но не се сещаше откъде. До тавана беше претъпкана с книги и обуща. Примигна, примигна и съвсем се сащиса.
Телефонът до леглото звънеше. Вдигна го.
— Ало?
