— Ричард! — Беше гласът на Сюзън, съвсем обезумял.
Разтърси глава, но не успя да му щукне нищо полезно.
— Ало? — повтори пак той.
— Ричард, ти ли си?! Къде си?!
— Ъ-ъ… Задръж, чакай да проверя.
Той остави слушалката върху изпомачканите чаршафи; тя продължи да си вряска. Надигна се със залитане от леглото, затътри се до вратата и я отвори.
Оттатък имаше баня. Огледа я подозрително. Отново я позна, но усещаше, че нещо в нея липсва. О, да, бе. Трябваше да има и кон. Или поне последния път, когато беше виждал тази баня, там имаше и кон. Прекоси я и излезе през другата врата. Слезе разтреперан по стълбите и влезе във всекидневната на Рег.
Онова, което видя там, безкрайно го изненада.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА…
Бурите от предния ден, че и от по-предния, и пороите от миналата седмица вече бяха стихнали. Небесата все още тегнеха от дъжд, но онова, което падаше от тях в гъстеещия мрак, бяха само досадни ситни капчици.
Из потъващата в мрак равнина се изви вятър, залута се сред ниските хълмове и профуча през плитка долина, сред която се издигаше сграда — нещо като кула, сам-самичка сред калния кошмар, и килната настрани.
Кулата беше почерняла и приличаше на чукан. Възправяше се над земята като стълб от магма, изригнал от някоя от най-гибелните адови ями, и беше изкривена под много особен ъгъл, сякаш я притискаше нещо, общо взето, доста по-ужасно от собственото й — доста значително — тегло. Изглеждаше мъртва — и то от векове.
Единственото нещо, което се движеше, беше реката от кал, влачеща се като охлюв по дъното на долината и покрай кулата. Миля — миля и нещо по-надолу тя хлътваше в една клисура и изчезваше под земята.
Но когато мракът се посгъсти, стана ясно, че кулата не е чак толкова безжизнена. Дълбоко вътре в нея замъждука самотна, слаба червена светлинка.
Тъкмо тази сцена изненада Ричард. Наблюдаваше я през една малка бяла врата, изникнала на средата на склона в долината на няколко стотици метри от кулата.
— Не излизай навън! — Дърк вдигна предупредително ръка. — Атмосферата е отровна. Не знам с какво точно е наситена, но сигурно е с нещо, което може така да ти почисти килимите, че да светнат.
Беше застанал до вратата и оглеждаше долината с най-дълбоко недоверие.
— Къде сме? — попита Ричард.
— На Бермудските острови — отвърна Дърк. — Малко е сложно…
— Благодаря — прекъсна го Ричард и се помъкна обратно през стаята. — Извинявайте — обърна се той към Рег, който щъкаше оживено около Майкъл Уентън-Уийкс — проверяваше дали водолазният му костюм му прилепва добре навсякъде, дали маската е стабилно закрепена и дали регулаторът на снабдяването с въздух работи нормално. — Извинявайте, може ли да мина? — повтори Ричард. — Мерси.
Той се изкачи отново по стълбите, върна се в спалнята на Рег, отпусна се разтреперан на ръба на леглото и пак вдигна слушалката.
— На Бермудските острови — рече той в нея. — Малко е сложно…
Долу Рег привърши със смазването с вазелин на всички сглобки по костюма и на няколкото късчета гола кожа около маската и обяви, че всичко е готово.
Дърк се дръпна от вратата с величайша неохота.
— Е — рече той, — хайде, чупка. Прав ти път. Измивам си ръцете. Предполагам, че трябва да те изчакаме тук да си пратиш обратно опаковката, колкото и да не си струва. — Той махна ядосано с ръка и взе да обикаля наперено около канапето. Тази работа хич не му харесваше. Открай докрай не му харесваше. Особено не му харесваше това, че Рег разбира повече от него от време и пространство. А освен това се и ядосваше, че не знае защо всичкото това не му харесва.
— Драги ми друже — обади се Рег с примирителен тон, — помисли си само колко дребно усилие ни струва да помогнем на тази бедна душица. Съжалявам, ако това ти прилича на антиклимакс след всичките ти необикновени подвизи на дедукцията. Знам, че една най-обикновена милосърдна услуга далече не ти стига, но трябва да бъдеш по-великодушен.
— Великодушие! — тросна се Дърк. — Ба! Плащам си данъците — какво още искате?
Метна се на канапето, прокара длани през косата си и се навъси…
Обладаното от призрака тяло на Майкъл се ръкува с Рег и избърбори няколко благодарствени слова. После пое с вдървена походка към вратата, спря, обърна се и се поклони и на двамата.
Дърк врътна рязко глава и му метна кръвнишки поглед. Очите му мятаха светкавици зад стъклата на очилата, косите му диво се ветрееха. Призракът погледна Дърк и сърцето му се сви от страх. Някакъв подмолен инстинкт го накара да махне с ръка. Вдигна Майкъловата ръка, махна три пъти с длан в кръг и произнесе една-единствена дума:
— Сбогом.
После отново се обърна, вкопчи се в рамката на вратата и пристъпи решително отвъд, сред калта и бурния отровен вятър.
Спря за миг, за да се увери, че стои здраво и читаво на крака, а после, без да поглежда назад, пое нататък, към кораба си, където лигавите същества с краченцата вече не можеха да го настигнат.
— Ама какво пък беше това, мътните да го вземат? — възкликна Дърк и нервно повтори странния троен замах.
По стълбите се разнесе тропот, вратата се отвори с трясък и в стаята влетя Ричард. Огледа се с див поглед.
— Рос е убит! — изрева той.
— Кой е Рос, по дяволите?! — кресна му Дърк.
— А бе, Рос, как му беше името, Рос, за Бога! — възкликна Ричард. — Новият главен редактор на „Фатом“!
— К’во е т’ва „Фатом“? — отново кресна Дърк.
— Проклетото списание на Майкъл, бе, Дърк! Сещаш ли се? Гордън изрита Майкъл от списанието и го бутна в ръцете на тоя Рос. И Майкъл го намрази и в червата си. Е, снощи Майкъл, гаднярът му с гадняр, отишъл и пречукал Рос.
Млъкна. Беше се задъхал.
— Или поне — довърши той — някой го е пречукал. А Майкъл е единственият, който е имал някакъв мотив.
Изтича към вратата, погледна отдалечаващата се фигура, която се стапяше в мрака, и отново се врътна на пети.
— Ще се връща ли тук?
Дърк скочи изведнъж на крака; известно време само стоеше и мигаше на парцали.
— Значи, това било… — прошепна той. — Значи ето защо Майкъл е бил съвършеният обект. Ето кое трябваше да търся! Онова, което призракът го е накарал да извърши, за да го постави в своя власт, онова, което той дълбоко вътре в себе си е искал да извърши, онова, което идеално е пасвало на собствената цел на призрака. Ох, олеле, майчице! Той си мисли, че ние сме ги изтикали, и тъкмо това иска да обърне! Той си мисли, че този свят е техен, а не наш! Тъкмо това са искали те да оправят и после да построят тук тъпия си рай! Как само се връзва с всичко станало досега! Съзнавате ли — обърна се той към Рег — какво направихме?! Хич няма да се изненадам, ако случайно науча, че нещастният случай, който вашата горкичка измъчена душица се опитва да оправи, е тъкмо онова, от което е възникнал животът на тази планета!
Изведнъж извърна очи от Рег, пребледнял като чаршаф и разтреперан като лист, и отново ги обърна към Ричард.
— Кога го разбра? — озадачено попита той.
