предишната.
Той вдигна чантата и тръгна.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА…
Дълбоко навътре в дъждовната гора ставаше онова, което обикновено става в дъждовните гори: валеше дъжд. Оттук идва и името им.
Беше лек, настоятелен дъждец — не буйният порой, който щеше да се излее по-късно през годината, през горещия сезон, Падаше като фина мъгла; някое острие на слънчев лъч я пробиваше от време на време; тя омекваше и продължаваше по пътя си към мократа кора на някое кръстово дърво, кротваше се върху нея и започваше да блести. Понякога се случваше да се кротне току до някоя пеперуда или мъничък, непомръдващ, искрящ гущер и тогава ефектът беше почти непоносим.
Високо горе сред балдахина на дърветата на някоя от птиците току й щукваше по някоя съвсем необичайна мисъл, тя хвръкваше, пляскайки с криле, сред клоните и най-накрая кацаше на някое друго и, общо взето, по-хубаво дърво, където си седеше и обмисляше нещата на спокойствие, докато изневиделица не й щукваше пак същата мисъл, или пък не дойдеше време за ядене.
Въздухът беше пълен с миризми — лекия аромат на цветята, тежкия мирис на клисавия тор, покрил земята като килим.
През тора се провираха плетеници от корени, по тях растеше мъх, пълзяха буболечки. Сред една полянка в гората — празно мокро място сред кръг от дървета, проточили вратове нагоре — изведнъж, тихо и без да вдига шум, изникна най-обикновена бяла врата. След няколко секунди тя се пооткрехна с леко скърцане. Иззад нея надникна висок, мършав човек, примигна от изненада и тихо я притвори отново.
Няколко секунди по-късно вратата пак се отвори и иззад нея надникна Рег.
— Истинско е — заяви той, — кълна ви се. Излезте и проверете сами. — Той навлезе в гората, извърна се и кимна на другите двама да го последват.
Дърк пристъпи храбро навън. Известно време — колкото човек да примигне два пъти — той изглеждаше доста объркан, а после обяви, че е разбрал точно как става, че цялата работа очевидно е свързана с нереалните числа, които се намират между минималните квантови дистанции и определят фракталния контур на нагънатата Вселена, и че сам на себе си се чуди, че не се е сетил по-рано.
— Също като пльокалото за котки — обади се Ричард зад него.
Беше застанал на прага.
— Ъ-ъ… да, де, горе-долу така. — Дърк махна очилата си, облегна се на едно дърво и ги избърса. — Забелязал си, разбира се, че лъжа. Напълно естествен рефлекс при тези обстоятелства, както ми се струва, че би се съгласил. Съвсем естествен. — Той леко присви очи и пак си сложи очилата. Те почти веднага започнаха отново да се замъгляват. — Изумително — призна си той.
Ричард пристъпи навън доста по-колебливо и миг стоя, олюлявайки се, с единия крак в стаята на Рег, а с другия — върху мократа земя в гората. После пристъпи напред и се предаде напълно.
Упоителните изпарения моментално изпълниха дробовете му, а почудата при вида на това място — ума му. Извърна се и погледна вратата, през която беше минал. Продължаваше да си е най-обикновена каса с прикрепена към нея най-обикновена малка бяла врата, която се люшкаше отворена насам-натам. Само дето стърчеше сред открита гора и през нея ясно се виждаше стаята, от която току-що беше излязъл.
Заобиколи вратата, като че ли се чудеше, и всеки път, преди да пристъпи напред, опипваше с крак калната земя — не толкова от страх да не се подхлъзне, колкото от страх, че може да се окаже, че няма къде да стъпи. Погледната отзад, изглеждаше като най-обикновена каса на най-обикновена отворена врата, каквато трудничко бихте намерили сред една най-обикновена дъждовна гора. Той мина през нея изотзад, огледа се и отново видя — все едно че току-що пак беше излязъл оттам — квартирата на професор Урбан Хронотис от колежа „Сейнт Сед“ в Кеймбридж, която би трябвало да се намира на хиляди километри оттук. Хиляди ли? Ама къде изобщо се намираха те?
Вгледа се сред дърветата и му се стори, че съзира леко блещукане далече нататък.
— Това морето ли е? — попита той.
— Оттук се вижда малко по-ясно — извика му Рег, който донякъде беше изкачил един хлъзгав склон и сега пухтеше, облегнат на едно дърво.
Посочи с пръст.
Останалите двама го последваха — запромъкваха се с трясък сред клонките и предизвикаха порой от грак и недоволство сред невидимите птици горе.
— Тихият океан ли е? — попита Дърк.
— Индийският — отвърна Рег.
Дърк отново избърса очилата си и се втренчи през стъклата.
— О, да, разбира се.
— Да не сме на Мадагаскар? — обади се Ричард. — Бил съм там…
— Така ли? — вдигна вежди Рег. — Да, Мадагаскар е едно от най-красивите и поразяващи места на Земята и освен това е пълно с най-противни… изкушения за мене. Не, не сме там.
Гласът му леко потрепна. Той прочисти гърло.
— Не — продължи той. — Мадагаскар се пада… Чакай да видя ние къде сме… Къде е слънцето? А, да. Ей натам. Малко по на запад. Мадагаскар е на горе-долу осемстотин километра западно оттук. Остров Реюнион се пада горе-долу по средата.
— Ъ-ъ… Как се нарича това място? — внезапно се обади Дърк. Тропна с юмрук по дървото и уплаши едно гущерче. — Да не е онова, откъдето идва марката? Мавриций?
— Марка ли? — учуди се Рег.
— Да, би трябвало да сте чували — отвърна Дърк. — Много известна марка. Не си спомням нищо за нея, но идва оттук. Мавриций. Известен със забележителната си марка. Цялата кафява, зацапана, пък с нея можеш да си купиш двореца „Бленхайм“. Или пък го бъркам с Британска Гвиана?
— Само ти си знаеш за какво си мислиш — подметна Ричард.
— На Мавриций ли сме?
— Да — кимна Рег. — На Мавриций сме.
— Само че вие не събирате марки?
— Не, не събирам.
— Какво, да му се не види, е това? — внезапно възкликна Ричард, но Дърк продължи мисълта си.
— Жалко. Можехте да се сдобиете с някои прекрасни първи отпечатъци, нали така?
Рег сви рамене.
— Ами не ме интересува и това си е.
Ричард се хлъзна надолу по склона.
— Та, значи, кое тогава е голямата атракция? — попита Дърк. — Да си призная, не е онова, което очаквах. Разбира се, тук е много приятно, в известен смисъл — така де, всичката тази природа, — но се боя, че съм си градско чедо и това си е. — Той отново си избърса очилата и ги намести на носа си.
И щом видя онова, което видя, заотстъпва назад. Рег се изкикоти лукаво. Току пред прага на стаята на Рег в момента се осъществяваше извънредно необичайно противопоставяне.
Една огромна, навъсена птица се беше вторачила В Ричард, а Ричард се беше вторачил в огромната навъсена птица. Ричард гледаше птицата, като че виждаше най-необикновеното нещо в живота си, а птицата гледаше Ричард, сякаш го предизвикваше да сметне човката й за поне мъничко смешна.
След като най-после остана доволна от това, че Ричард явно нямаше намерение да се смее, птицата го загледа с нещо като мрачна, раздразнителна търпимост и се зачуди дали той смята просто да си кибичи там, или ще вземе да свърши нещо полезно и да й даде нещо за ядене. Отстъпи крачка-две назад, пристъпи крачка-две встрани, след това — една-единствена крачка напред на дългите си жълти крака, които се кандилкаха насам-натам. После пак го погледна нетърпеливо и от гърлото й излезе нетърпелив звук.
След това птицата се наведе напред и драсна с нелепата си, огромна червена човка по земята, като че искаше да подскаже на Ричард, че би било добра идея да потърси там нещо за ядене.
— Яде орехите на кръстовото дърво — подвикна му Рег.
Огромната птица изгледа Рег с досада, като че искаше да му каже, че на всеки идиот му е ясно какво
