Именно Жан-Филип, както правилно предположи таксиджията, беше причината тя да пътува за Норвегия, но същевременно беше и причината тя да е убедена, че Норвегия изобщо не е място, където е добре да отива. Затова мисълта за Жан-Филип я хвърляше в смут и колебание и като че беше много по- добре да не мисли за него, а просто да тръгне за Норвегия така, сякаш ей тъй й беше хрумнало да отиде именно там. Щеше да е ужасно изненадана, ако се натъкнеше на него в… както и да се казваше онзи там хотел, чието име той й беше написал на картичката, пъхната в страничния джоб на багажната и чанта.
Всъщност щеше да е изненадана, ако въобще го намереше там. Струваше й се най-вероятно да намери съобщение от него, че неочаквано са го извикали в Гватемала, Сеул или Тенерифе и че ще й се обади оттам. Жан-Филип беше най-постоянно отсъствуващата личност, която някога беше срещала. В това отношение той беше връх сред себеподобните. След като бе изгубила Люк под огромния жълт шевролет, тя беше изпаднала в странна зависимост от някакви по-скоро отсъствуващи емоции, вдъхнати и от поредицата самовглъбени мъже в нейния живот.
Тя се опита да изхвърли всичко това от ума си и дори за секунда затвори очи. Искаше й се, когато отново ги отвори, да съзре пред себе си стрелка с надпис: „За Норвегия оттук“, на който тя просто щеше да се подчини, без да има нужда да мисли за това или за каквото и да било друго. Може би именно така, реши тя, наново подемайки прекъснатия поток на мисълта си, се раждат религиите и вероятно тъкмо по тази причина толкова много секти дебнеха по летищата за плячка, която да приобщят към вярата. Защото знаят, че хората там са най-уязвими и объркани и са готови да приемат да ги води кой ли не.
Кейт отново отвори очи и, разбира се, остана разочарована. Но само след секунда-две отнякъде плисна мощна вълна германци в неописуемо жълти фланели с копченца, сред които тя успя да мерне чекин-поста за Осло. Провеси на рамо багажната си чанта и си запробива път натам.
На гишето пред нея чакаше само един мъж, който, както се оказа, си имаше неприятности — или по- скоро си ги създаваше.
Той беше едър, впечатляващо едър и добре сложен — дори майсторски сложен, — но изглеждаше и определено странен, макар че Кейт не можеше да си обясни точно защо. Тя дори не можеше със сигурност да каже кое точно му беше странното, но веднага реши да не включва този мъж в списъка на нещата, за които мислеше в момента. Тя си припомни, че някъде в някаква статия беше чела, че централната действуваща единица на човешкия мозък притежава само седем регистъра за памет, което означава, че ако човек мисли едновременно за седем неща и в същото време се замисли и за още нещо, едно от първите седем веднага отпада.
В главата й припряно се заредиха мисли за това, дали има някаква вероятност да хване полета, дали само й се струва, че днешният ден е особено гаден, за персонала на авиокомпаниите, който се разтапяше в чаровни усмивки, и за потресаващо грубия персонал на фрийшоповете, които можеха да продават по цени, много по-ниски от тези в обикновените магазини, но — странно защо — не го правеха, за това, дали беше разбрала правилно онази статия в някакво списание за летища, които предлагали някакви облекчения при заплащането на билета, за това, дали багажната й чанта нямаше да й убива по-малко на другото рамо, и най-накрая, въпреки всички свои надежди, за Жан-Филип, който сам представляваше напълно самостоятелен набор от седем подтеми, имащи отношение единствено към самия него.
Спорещият пред гишето мъж съвсем й изскочи от ума.
Единствено съобщението по уредбата за последно повикване за нейния полет до Осло успя да привлече вниманието й отново към разиграващата се пред нея сцена.
Онзи, едрият, вдигаше патърдия за това, че нямал резервация за първа класа. Току-що се беше изяснила и причината — състоеше се в простия факт, че той всъщност нямаше билет за първа класа.
Духът на Кейт потъна вдън глъбините на нейното същество и се замята сред тях с глухо ръмжене.
Току-що се беше изяснило, че мъжът пред нея всъщност изобщо няма никакъв билет, и спорът бе прераснал в свободна и злобничка обмяна на реплики по някои деликатни въпроси, като например външността на момичето на гишето, нейните личностни качества, различни теории за нейните предци, разсъждения за това, какви изненади биха могли да очакват нея и авиокомпанията, за която работи, и най- накрая се спря върху безкрайно благодатната тема за кредитната карта на мъжа.
Той нямаше такава.
Последваха нови дискусии относно това, че той искаше да плати с чек, а авиокомпанията не приемаше чекове.
Кейт отправи продължителен, бавен, убийствен поглед към часовника си.
— Извинете — обади се тя, като им прекъсна раздумката, — още дълго ли смятате да спорите? Искам да хвана полета за Осло.
— В момента обслужвам господина — отговори момичето. — Ще ви обърна внимание само след секунда.
Кейт кимна учтиво и отмери точно една секунда по часовника си.
— Самолетът ми излита — каза след това тя. — Имам само една чанта, имам билет, имам резервация. Няма да ви отнеме повече от тридесет секунди. При това тридесет нормални секунди, а не тридесет „само секунди“, които сигурно ще траят цяла нощ.
Момичето от гишето я ослепи с целия блясък на гланца си за устни, но преди да заговори, едрият блондин се извърна. Изразът, изписан върху лицето му, беше донякъде обезсърчителен.
— Аз — изрече той с бавен, гневен, скандинавски глас — също искам да летя за Осло.
Кейт го изгледа. Този мъж изглеждаше поразително не на място на това летище, или по-точно летището никак не изглеждаше на място около него.
— Но ако продължавате в този дух — подхвърли тя, — едва ли някой от нас ще успее да го направи. Не може ли просто да оправим всичко набързо? Какъв е проблемът?
Момичето от гишето я дари с очарователна, смъртоносна усмивка и каза:
— Политиката на нашата авиокомпания не предвижда приемане на чекове.
— Моята предвижда — каза Кейт и плясна кредитната си карта на гишето. — Прихванете билета на господина оттук, а аз ще приема неговия чек. Става ли? — попита тя едрия мъж, който я наблюдаваше с мудно зараждаща се изненада. Очите му бяха големи, сини и внушаваха усещането, че досега пред тях са минали сума ти ледници. Бяха необичайно нахални и същевременно объркани.
— Става ли? — повтори подканващо тя. — Името ми е Кейт Шехтър. Пише се с две „c“, две „h“, две „e“ и още „t“, „r“ и „s“1. Ако всичките ги има вътре, в банката няма да се притеснят много от това, в какъв точно ред са изписани. Изглежда, и самите те не са много наясно.
Мъжът много бавно склони глава напред в недодялан поклон на признателност. Той й благодари за милото отношение, за добрината й и за още някаква норвежка дума, която тя не схвана, каза още, че отдавна не бил се натъквал на нищо подобно и че тя е жена с дух и с някаква друга норвежка дума и че й бил много задължен. И някак си между другото добави и че нямал чекова книжка.
— Добре! — каза Кейт, твърдо решена да не допуска вече нищо да препречи пътя й.
Тя се разрови в дамската си чанта, напипа някакво листче, грабна химикалката от гишето, нахвърля няколко думи върху листчето и го подаде на мъжа.
— Това е адресът ми — каза тя. — Изпратете ми парите. Ако трябва, заловете кожуха си. Само ми ги изпратете. Става ли? Влизам с двата крака вътре, като ви се доверявам.
Едрият мъж взе листчето и прочете няколкото думи мъчително мудно, след това старателно го сгъна и го постави в джоба на кожуха си. Отново й се поклони — много леко.
Внезапно Кейт осъзна, че момичето от гишето чакаше да получи обратно химикалката си, за да попълни формуляра за кредитната карта. Тя раздразнено я бутна обратно към момичето, подаде билета си и си наложи маската на ледено спокойствие.
По уредбата съобщиха, че самолетът е готов за излитане.
— Бихте ли ми дали паспортите си? — произнесе момичето, без да бърза.
Кейт подаде своя, но едрият мъж нямаше паспорт.
— Какво нямате?! — възкликна Кейт.
Момичето от авиолиниите просто замря неподвижно и мълчаливо впери поглед в някаква случайна точка от плота на гишето в очакване някой друг да направи нещо. Проблемът не беше неин.
Мъжът повтори гневно, че няма паспорт. Той го изкрещя и стовари юмрука си върху плота с такава сила, че плотът се килна.
