доставка на пица в един чужд, враждебен и непицодоставящ свят. „Благородство“ е само една от думите за оцветяване на баналните неизбежности в живота, но има и други.
Почувствува внезапен пристъп на страх и самота, но той отмина бързо и я остави с чувство за много по-пълна телесна наличност, спокойствие и нетърпение да притича до тоалетната.
Ако се съдеше по часовника й, изглежда, беше малко след три часа, а ако се съдеше по всичко останало, си беше жива нощ. Вероятно щеше да е най-добре да извика сестрата и да възвести на света, че е дошла в съзнание. На страничната стена на стаята имаше прозорец, през който се виждаше мрачен коридор, съвсем пуст, ако не се брояха спряната до стената носилка количка и високата черна бутилка за кислород. Навън всичко беше замряло.
Кейт се огледа из малката стаичка и видя два спотайващи се в полумрака тръбни стола от стомана и пластмаса и боядисано в бяло нощно шкафче от талашит, върху, което се мъдреше купичка с един- единствен банан. От другата страна на леглото беше разположена стойката на системата й. В стената от същата страна беше вградена метална пластина с два черни бутона и чифт окачени стари бакелитови слушалки, а около металната тръба на привъзглавието й беше увит кабел, завършващ със звънчев бутон, който Кейт напипа, но след това реши да не натиска.
Чувствуваше се добре. Можеше да се оправи и сама.
Бавно и малко замаяно тя се изтласка на лакти, измъкна краката си изпод завивките и стъпи на пода, който се оказа прекалено студен за ходилата й. Почти веднага усети в себе си увереност, че щеше да е по- добре, ако не го беше правила, тъй като стъпалата й започнаха да изпращат поток от обратна информация за релефа дори и на най-дребните частици под тях, сякаш ставаше въпрос за нещо странно и тревожно, с което никога досега не бяха се сблъсквали. Въпреки това Кейт седна на ръба на леглото и принуди ходилата си да приемат пода като нещо, към което просто ще им се наложи да привикнат.
В болницата я бяха облекли в нещо огромно и торбесто, на райе. То не беше просто торбесто, заключи тя, след като го огледа по-внимателно, то си беше торба. Торба от свободно разкроен памучен плат на синьо-бяло райе. Тя се отваряше на гърба и осигуряваше свободен достъп на ледения нощен въздух.
Символични ръкави провисваха до свивката на лакътя. Кейт повъртя ръце на светлината, като изучаваше, потриваше и пощипваше кожата си особено около лепенката, която придържаше иглата на системата. Обикновено ръцете й бяха гъвкави, а кожата — твърда и еластична. Тази нощ обаче изглеждаха като замразено пилешко. Кейт разтри всяка от тях с другата и след това отново се огледа решително.
Пресегна се, сграбчи стойката на системата и тъй като съоръжението се клатеше все пак по-слабо от самата Кейт, успя да го използува за опора, за да се придърпа до изправено положение. Удържа се въпреки треперенето на слабото си тяло и след няколко секунди вече стискаше стойката с прегъната в лакътя ръка, както овчар стиска гега.
Не беше стигнала до Норвегия, но поне се беше изправила.
Стойката на системата се крепеше върху четири разкривени в различни посоки колелца, които пищяха като четири деца в супермаркет, но въпреки това Кейт успя да я избута до вратата. Раздвижването усили усещането за гадене, но също така и нейната решимост да не му се поддава. Докопа дръжката на вратата, отвори я и излезе в коридора, като буташе стойката на системата пред себе си.
Наляво коридорът свършваше с две летящи врати с кръгли прозорци, които, изглежда, водеха към някакво по-голямо помещение, може би общо отделение. Вдясно от нея имаше няколко по-малки врати, наблъскани в късото разстояние, преди коридорът да направи чупка под остър ъгъл. Зад някоя от тези врати вероятно щеше да е тоалетната. А зад другите? Ами щеше да открие, докато търсеше тоалетната.
Зад първите две врати откри два вградени шкафа. Третият беше малко по-широк и в него беше сложен стол — следователно може би трябваше да минава за стая, тъй като повечето хора не обичат да седят в шкафове, дори и медицинските сестри, на които се налага да вършат много от нещата, които повечето хора не обичат да вършат. Вътре се бяха струпали и пластмасови чашки, впечатляващ брой канички за сметана и кафеварка на преклонна възраст, като всички те се бяха сместили върху една малка масичка и мрачно се оцеждаха над брой от „Ивнинг стандарт“.
Кейт взе в ръце тъмния, подгизнал вестник и се опита да възстанови някои от губещите й се дни. Въпреки замаяното си състояние, което затрудняваше четенето, и въпреки плътно слепналото състояние на вестника тя все пак успя да схване съществения факт, че всъщност никой не можеше да обясни какво точно се беше случило. Изглежда, нямаше сериозно пострадали — само една служителка на някаква авиокомпания беше все още в неизвестност. Инцидентът понастоящем беше класифициран като „Божие дело“.
„Чуден Бог, няма що!“ — помисли си Кейт.
Тя върна на място останките от вестника и затвори вратата зад гърба си.
Зад следващата врата откри стаичка, която по размери беше не по-голяма от нейната. Вътре имаше нощно шкафче и един-единствен банан в поставената върху него купичка.
Леглото беше недвусмислено заето. Тя дръпна вратата към себе си светкавично, но не достатъчно светкавично. За нещастие нещо странно беше привлякло нейното внимание и макар и да го беше забелязала, тя все още не можеше да назове какво точно беше то. Остана да стои на прага зад полузатворената врата с впити в пода очи и със съзнанието, че не трябва да вдига поглед, като много добре знаеше, че ще го вдигне.
Предпазливо отвори вратата за втори път.
Стаята беше тъмна и леденостудена. Студът не я настрои особено оптимистично по отношение на човешкото тяло в леглото. Ослуша се. И плътната тишина не й звучеше особено насърчително. Това не беше тишината на здравия, дълбок сън, това беше тишината на небитието, ако не се броеше далечният шум на рехавото улично движение.
Поколеба се известно време — очертан в рамката на вратата, озъртащ се и ослушващ се силует. Зачуди се колко едър само беше този в леглото и колко ли е студено само с едно тънко одеяло в ледената стая. До леглото имаше малка пластмасова табуретка с овални крачета, почти изцяло затрупана от преметнатия върху нея огромен кожух, и Кейт си помисли, че този кожух щеше да е по на мястото си, ако бяха завили с него леглото и вледененото човешко тяло там.
Най-накрая, като се стараеше да пристъпва възможно най-тихо и предпазливо, тя влезе в стаята и се склони над леглото.
Замръзна в тази поза, загледана в лицето на едрия скандинавец. Макар вледенен и със склопени очи, мъжът беше леко смръщен, сякаш все още се тревожеше за нещо. Изблик на безпределна тъга стисна гърлото на Кейт. Приживе той й се беше сторил човек, налегнат от огромни, донякъде загадъчни грижи, а явно и нещата, които беше открил непосредствено отвъд този живот, му се бяха видели не по-малко гадни. Това я натъжи.
Беше изумена от факта, че той изглеждаше толкова добре. По кожата му нямаше и следа от наранявания. Лицето му изглеждаше сурово и здраво — или по-скоро като на човек, който до съвсем скоро е бил здрав. По-близкият оглед разкри мрежица от ситни бръчици, което сочеше, че е бил на повече от тридесет и пет-шест, колкото му беше дала при първата им среща. Можеше дори да е много запазен и здрав мъж, подгонил петдесетака.
Плътно до стената, встрани от вратата, забеляза нещо съвсем неочаквано. Това нещо беше голям автомат за продажба на кока-кола. Не изглеждаше да е включен: нямаше кабел, който да бъде вкаран в контакт, а върху него беше лепнат малък стикер с надпис, че временно е извън употреба. Изглеждаше като случайно набутан тук от някого, който сега бродеше по коридорите и се чудеше в коя ли от стаите го е бутнал. Голямата му червено-бяла предна витрина беше изцъклила стъклен поглед към стаята и не даваше никакви обяснения. Единствената връзка на машината с външния свят бяха процепът, в който трябваше да се пъхат монетите с различна стойност, и отворът, в който да падат кутийките с различен обем, ако автоматът работеше, с което обаче той не се занимаваше. До автомата беше подпрян стар ковашки чук и това по свой начин бе не по-малко странно.
Някаква отмала постепенно изпълваше тялото на Кейт. Стаята започна плавно да се върти около нея, а откъм сандъците и сандъчетата в ума й се разнесе подозрително пърхане.
След това тя осъзна, че пърхането не беше само плод на въображението й. В стаята се чуваха отчетливо някакви шумове — тежки удари и драскане, приглушен плясък на криле. Шумът прииждаше и притихваше като вятър, но поради това, че беше толкова замаяна, Кейт не успя да определи веднага посоката, от която се разнасяше той. Най-накрая очите й се приковаха върху завесите. Погледна ги и се
