Кейт взе билета си, паспорта и кредитната си карта и отново окачи багажната чанта на рамо.

— Това вече ме довърши — каза тя и просто си тръгна.

Чувствуваше, че е положила всички усилия, на които е способно едно човешко същество, за да хване полета си. Щеше да прати съобщение на Жан-Филип, че не може да отиде при него, а то най-вероятно щеше да се намери до неговото съобщение, че вече го няма там. Поне веднъж и двамата щяха да отбележат еднакво отсъствие.

А засега щеше просто да се махне и да се успокои. Кейт се впусна в търсене на място, откъдето да си купи вестник, а после и чашка кафе, ала следването на указателните табели не доведе до никакъв резултат и при двете й начинания. След това не успя да намери работещ телефон, от който да остави съобщението, и реши да зареже цялата тази работа с летището.

„Просто се махай оттук — рече си тя, — намери такси и се прибирай вкъщи.“

Тя тръгна обратно покрай гишетата за чекиране и кажи-речи беше стигнала изхода, когато случайно погледна отново към онова от тях, на което беше претърпяла такова поражение — точно навреме, за да види как то изхвърча нагоре през покрива, обгърнато в пашкул от оранжеви пламъци.

Докато лежеше под купчина отломки сред болка, мрак и задушаващ прах и се опитваше да мръдне някой от крайниците си, тя намери утеха поне в мисълта, че не само си беше въобразявала, че днес е особено гаден ден. С тази мисъл Кейт изгуби съзнание.

Глава 2

Отговорността за инцидента се опитаха да поемат обичайните хора.

Първо ИРА, след това ООП и Газовата компания. Дори „Британски ядрени горива“ излезе с изявление за това, че всичко било под пълен контрол и че вероятността за каквото и да е радиоактивно изтичане била едно на един милион, и че на мястото на експлозията можело да отидете на пикник с децата и да си прекарате много приятно, преди най-накрая да си признаят, че нямат никаква връзка с цялата тая работа.

Невъзможно беше да се установи причината за експлозията.

Тя сякаш се беше произвела спонтанно и по своя собствена воля. Обясненията бяха засукани, но повечето от тях се състояха просто от изрази, преразказващи проблема с други думи, според принципа, дарил света с понятието „умора на метала“. Всъщност много сходен израз е измислен и за внезапното преминаване на дърво, метал, пластмаси и бетон в експлозивно състояние, а именно — „нелинейно катастрофално структурно раздразнение“, или, с други думи, както се изказа на следващата вечер по телевизията един от младшите членове на кабинета — нещо, което щеше да го преследва до края на неговата кариера, — на гишето за чекиране просто му било „фундаментално опротивяло да бъде там, където е“.

Както при всички подобни катастрофални събития, данните за жертвите варираха в широки граници. Започна се с четиридесет и седем убити, осемдесет и девет сериозно ранени, мина се през шестдесет и трима убити, сто и тридесет ранени и се стигна до сто и седемдесет убити, преди данните да бъдат отново преразгледани и цифрите пак да тръгнат надолу. Неколцина пострадали бяха постъпили в болница с рани, натъртвания и различни степени на травматичен шок, но, освен ако някой не се обадеше, че друг е изчезнал, това беше положението.

Имаше и още нещо необяснимо в цялата тази работа. Силата на експлозията се беше оказала достатъчна за превръщането на значителна част от фасадата на терминал II в ситен чакъл и все пак се установи, че всички хора вътре или бяха паднали на много късметлийско място, или едни рухнали отломки ги бяха защитили от други, или пък багажът им беше погълнал взривната вълна. От багажите не беше останало почти нищо. Във връзка с това в парламента бяха отправени някои питания, но не особено интересни.

Изминаха два дена, преди Кейт Шехтър да осъзнае което и да било от тези неща, или всъщност преди да започне да осъзнава каквото и да е на този свят.

Тя прекарваше времето си спокойно в някакъв свой собствен свят, в който беше заобиколена, докъдето й поглед стигаше, от сандъци и сандъчета, натъпкани догоре с нейни спомени, в които тя се ровеше с голямо любопитство и понякога със смущение. По-право, най-малко една десета от сандъците бяха пълни с живи, често болезнени или неудобни спомени от изминалия й живот; останалите девет десети, което я хвърли в изумление, бяха пълни с пингвини. И тъй като осъзнаваше, че сънува, Кейт разбра, че всъщност изследваше своето подсъзнание. Тя беше чувала, че човек използува само около една десета от мозъка си и че никой не е много наясно за какво служат останалите девет десети, но със сигурност никога не беше чувала предположение, че всъщност се използуват за складиране на пингвини.

Постепенно сандъците, спомените и пингвините започнаха да се замъгляват, да избеляват и да се размиват, след това да заприличват на стени, които са бели и размити, и най-накрая се запревръщаха просто в белосани, или по-скоро едни такива жълтеникаво-зеленикаво-белезникави стени, които я затвориха в малка стаичка.

Стаичката тънеше в полумрак. Лампата до леглото й беше запалена, но крушката й едва мъждукаше, а светлината от уличната лампа се процеждаше между сивите завеси и хвърляше сребристи фигурки по отсрещната стена. Успя да различи смътно неясните очертания на собственото си тяло под белия чаршаф, подгънат над светлите на цвят, спретнати одеяла. Кейт задържа погледа си върху така очерталото се тяло в продължение на няколко изнервящи секунди, за да се увери, че изглежда наред, преди да се е опитала да раздвижи наслуки която и да е част от него. Опита с дясната ръка и като че ли всичко беше наред. Усещаше я малко изтръпнала и я наболяваше, но всички пръсти се движеха и до един изглеждаха с обичайните си размери и се сгъваха на обичайните места и в обичайните посоки.

За кратко изпадна в паника, тъй като не успя да установи местоположението на лявата си ръка, но след това я откри преметната върху стомаха и изпълнена с усещането за някакъв вътрешен бодеж. Бяха й нужни секунда-две съсредоточаване, за да постави по местата им известен брой по-скоро тревожни усещания и да осъзнае, че в ръката й има забита игла. Откритието я разтърси из корен. От иглата нагоре се извиваше дълга и тънка прозрачна тръбичка, която проблясваше в жълто на светлината на уличната лампа и свършваше с плавна извивка в торбичка от плътна пластмаса, окачена на висока метална стойка. При вида на апаратурата я връхлетя вълна от ужас, но все пак тя впери мрачен поглед към торбичката и разчете думата „Декстросалин“. Отново се успокои и се отпусна за малко, преди да продължи да изследва тялото си.

Гръдният й кош, изглежда, не беше увреден. Беше натъртен и чувствителен, но не се усещаше острата болка, характерна за счупванията. Ханшът и бедрата я боляха и бяха схванати, но явно нямаха сериозни наранявания. Напрегна мускулите на десния си крак, а след това — и на левия. Усещането за разтежение в левия глезен беше по-скоро самовнушение.

„С други думи — каза си тя, — съвсем съм си наред.“

В такъв случай какво търсеше на това място, което, ако се съдеше по септичния цвят на стените, несъмнено беше болница?

Изправи се рязко в леглото и незабавно отплава на кратко и забавно свиждане с пингвините.

При следващото си свестяване се отнесе по-внимателно със себе си и остана да лежи неподвижно с лекото усещане за гадене.

Започна внимателно да преравя паметта си, за да възстанови случилото се. То беше непроницаемо, настръхнало и я Връхлетя на талази не по-малко отблъскващи и мазни от вълните на Северно море. От тях наизскачаха неясни фигури, които бавно се сляха в картина на хвърлено във въздуха летище. Летището беше мрачно и изпълваше главата й с болка, а точно в средата, пулсиращ като мигрена, се врязваше споменът за плиснал в миг светлинен вихър.

Внезапно й стана напълно ясно, че гишето за чекиране в терминал II на летище „Хийтроу“ е било ударено от метеорит. На фона на сиянието беше съзряла очертания в контра-жур силует на едрия, облечен в кожух мъж, който вероятно след това е бил пометен с пълна сила и моментално разграден на облак атоми, свободни да отлетят накъдето си решат. Мисълта за това разтърси цялото й тяло. Мъжът се беше проявил като вбесяващо арогантен, но необяснимо защо тя го беше харесала. Имаше нещо необичайно благородно в това, как по всякакъв начин се мъчеше да й попречи. Или може би, даде си сметка Кейт, самата тя свързваше този род усилия с благородството, защото й напомняше за нейните собствени опити да си поръча

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×