заведение. Това не беше поведението, което беше очаквала от една отракана нюйоркска журналистка, макар всъщност да не живееше в Ню Йорк и да описваше единствено пътеписни статии за женски списания. Въпреки всичко никак не й подхождаше да се оглежда за едрия блондин всеки път, щом се хлопнеше врата. Там нямаше едър блондин. Имаше малко златокосо момиче на около дванадесет години, напъхано в инвалидна количка. То изглеждаше много бледо, нездраво, самовглъбено и си говореше беззвучно. Нещата, които си говореше, явно предизвикваха тревога и вълнение, тъй като момичето непрекъснато се бореше в стола, сякаш се опитваше да попречи на напиращите към устните думи.
Кейт се развълнува от нейния вид и в някакъв особен порив помоли сестрата, която буташе количката, да спре.
След това се наведе с мила усмивка към лицето на момичето, което явно не харесваше сестрата и мразеше господин Стандиш.
Кейт не се опита да привлече вниманието на момичето, а просто се разля в широка дружелюбна усмивка, за да провери дали момичето ще пожелае да й отговори, но то, изглежда, не пожела. Устните му се движеха безспирно и сякаш водеха свои собствен живот върху останалата част от неговото лице.
Когато Кейт погледна момичето по-отблизо, установи, че то не толкова изглеждаше болно и самовглъбено, колкото уморено, преситено и неописуемо отегчено. Нуждаеше се от малко почивка, от малко спокойствие, но устата му продължаваше да мели.
За броени секунди погледът на момичето срещна очите на Кейт, а съобщението можеше да се разчете като: „Съжалявам много, но ще трябва да ме извините, виждате какво става.“ Момичето си пое дълбоко дъх, полупритвори примирено очи и продължи да нарежда безмълвно.
Кейт се наведе още по-близо с надеждата да долови някоя дума, но не чу нищо. Стрелна въпросителен поглед към Стандиш.
— Цените на стоковата борса — обясни небрежно той.
Лицето на Кейт застина в изумление.
— За съжаление вчерашните — добави Стандиш с недоволно свиване на рамене.
Кейт потръпна при това напълно погрешно тълкуване на нейната реакция и бързо сведе поглед към момичето, за да прикрие смущението си.
— Значи искате да кажете — заговори малко пресилено Кейт, — че тя просто си седи в стола и рецитира вчерашните цени на стоковата борса?
Момичето извърна очи от Кейт.
— Да — отговори Стандиш. — Наложи се да викаме четец по устни, за да разберем за какво става въпрос. Всички бяхме много развълнувани, но след по-внимателно изследване се оказа, че става въпрос за цените от предния ден, което внесе известно разочарование. Всъщност нищо особено. Аберантно поведение. Интересно е да научим защо го прави, но…
— Почакайте — прекъсна го Кейт, като се опитваше въпросът й да прозвучи много заинтригувано вместо абсолютно ужасено, — да не би да искате да кажете, че тя изрежда непрестанно… амиии… цените при затварянето или…
— Не. Именно това е интересното в случая. Следи движението на цените през целия ден. Само че с двадесет и четиричасово закъснение.
— Но това е необичайно, нали?
— О, да. Страхотен номер.
— Номер?
— Ами вижте, като човек на науката смятам, че щом информацията е напълно достъпна, момичето се сдобива с нея по обичайните канали. Няма никаква необходимост в случая да се търсят някакви свръхестествени или паранормални измерения. Бръсначът на Окам. Не трябва ненужно да умножаваме същностите.
— А виждал ли я е някой да чете вестниците или да проверява курса на цените по телефона? — Кейт вдигна поглед към сестрата, която унило поклати глава.
— Досега никой не я е хващал — обясни Стандиш. — Както вече казах, това е страхотен номер. Сигурен съм, че всеки по-вещ фокусник или човек памет би ви обяснил как се прави.
— А вие съветвали ли сте се с такъв?
— Не. Не поддържаме връзки с подобни хора.
— И все пак мислите, че тя го прави нарочно? — не се предаваше Кейт.
— Повярвайте ми, ако знаехте за хората колкото мене, госпожице… ъ-ъ…, щяхте да повярвате във всичко — обясни Стандиш с професионално успокоителен тон.
Кейт се загледа в умореното, нещастно лице на момичето и замълча.
— Трябва да ни разберете — каза Стандиш. — Трябва да сме разумни. Ако ставаше въпрос за утрешните цени на стоковата борса, нещата щяха да са съвсем различни. Тогава щяхме да си имаме работа с феномен от напълно различно естество, който щеше да заслужава и изисква по-ревностно проучване. И смея да изразя сигурност, че нямаше да имаме затруднения в осигуряването на средства за научното му изследване. Нямаше да имаме абсолютно никакви проблеми в това отношение.
— Разбирам — каза Кейт, защото го разбра.
Изправи се малко вдървено и приглади полата си.
— Добре — каза тя и се почувствува засрамена от самата себе си, — а кой е най-новият ви пациент?
Потръпна от недодяланата нелогичност на въпроса си, но след това си спомни, че е тук в качеството си на журналистка и че въпросът надали щеше да изглежда прекалено странен.
Стандиш махна на сестрата и инвалидният стол и неговият тъжен товар продължиха по пътя си. Кейт хвърли последен поглед през рамо към момиченцето и премина след Стандиш през летящите врати в следващата секция на коридора, която беше досущ като предишната.
— Ето, вижте тук — каза отново Стандиш, като, изглежда, имаше предвид рамката на прозореца.
— И това там — добави той, като посочи някаква лампа.
Явно или не беше чул въпроса й, или нарочно не искаше да му отговори. А може би го пренебрегваше поради презрителната му нищожност.
Внезапно тя прозря защо беше цялото това ето-вижте-тукане и и-това-тамкане. Стандиш искаше от нея да се възхити от декора. Прозорците бяха с елегантна, фино изработена и боядисана метална дограма, лампата беше от масивен лъскав метал, вероятно никелиран — и така нататък.
— Прекрасно — оцени предразполагащо тя и след това си даде сметка, че това не звучи много по американски.
— Страхотно местенце — добави тя с надеждата да му се хареса.
Хареса му се. Той дори си позволи бегла доволна усмивка.
— Ние тук си го наричаме качествена грижовна среда — осведоми я той.
— Сигурно много хора искат да постъпят тук. — Кейт отново захапа своята си темичка. — Колко често приемате нови пациенти? Кога за последен път…
С лявата си ръка тя внимателно откопчи дясната си ръка, която точно в този момент страстно желаеше да я удуши.
Минаха покрай една леко открехната врата и Кейт се опита да надникне вътре, без да се набива на очи.
— Много добре, я да надникнем тук — моментално предложи Стандиш и бутна вратата. На онова зад нея откровено му личеше, че е малка стаичка.
— А, да. — Стандиш разпозна обитателя й и въведе Кейт вътре.
Обитателят на стаята беше поредната далеч не едра и далеч не руса личност. На Кейт започваше да й се струва, че цялата тази визита май е нещо като емоционално изхабяващо преживяване и имаше чувството, че в това отношение нещата едва ли ще се охлабят.
Мъжът, който седеше на стола до леглото, докато болничният санитар оправяше въпросното легло, беше един от най-дълбоко и обезпокоително чорлавите хора, които Кейт някога беше виждала. Всъщност само косата му беше чорлава, но пък беше чорлава до такава степен, че като че ли повличаше и цялото му длъгнесто лице към своя трескав хаос. На вид мъжът беше съвсем доволен да си седи там, където си седеше, но нещо липсваше на доволството му — и то във внушителна степен — той сякаш буквално се
