момиче в инвалидния стол, ние може би не сме способни да им помогнем с кой знае какво и вероятно мястото и апаратурата ще ни бъдат необходими за случаи, които заслужават повече внимание.
На Кейт не можа да й хрумне никакъв отговор и тя го последва. Вътрешно вреше и кипеше.
— А тук сега имаме един, общо взето, по-обещаващ и интересен случай — каза Стандиш и нахлу в следващата двойна врата.
Кейт се опитваше да контролира реакциите си, но въпреки това един толкова изцъклен и марсиански тип като господин Стандиш не би могъл да се сдържи да не забележи факта, че публиката му не следи особено внимателно представлението. В неговото държане се промъкна още щипка безцеремонност и припряност и обедини сили с вече наличните огромни количества безцеремонност и припряност.
Известно време крачеха по коридора в мълчание. Кейт търсеше други начини най-непринудено да подхвърли темата за новопостъпилите пациенти, но беше принудена тайничко да допусне, че не можеш да се опитваш да подхванеш една и съща тема три пъти един след друг, без да започнеш лека-полека да губиш жизненоважната за целта непринуденост. Тя поглеждаше по възможно най-потайния начин към всяка врата, покрай която минаваха, но повечето от тях бяха здраво затворени, а онези, които не бяха, не разкриваха нищо кой знае колко интересно.
Когато минаха покрай един прозорец, тя погледна навън и забеляза, че в задния двор влиза някакъв фургон. За краткия миг, в който беше пред погледа й, той успя да прикове нейното внимание, защото съвсем ясно му личеше, че не е нито фургонът на някой хлебар, нито фургонът на някоя пералня, фургоните на хлебарите и пералните са рекламна площ за своите притежатели и обикновено по тях са изписани думи като „Хлебар“ и „Пералня“, докато въпросният фургон беше абсолютно дюс. Нямаше какво да каже на никого и го казваше високо и членоразделно.
Беше едър, масивен фургон със сериозен вид, всъщност само мъничко не му достигаше, за да бъде истински камион, и беше боядисан от глава до пети в тъмносив металик. Той напомни на Кейт за огромните товарни камиони с цвят на пушечно олово, които гърмят през България и Югославия на път от Албания, нашарени единствено с думата „Албания“, изписана с шаблон отстрани на каросерията. Спомни си как се беше чудила какво ли изнасят албанците по подобен анонимен начин, но когато веднъж й се удаде случай да провери, откри, че единственото, което страната изнася, е електричество — което, ако си спомняше вярно училищните уроци по физика, като че ли не ставаше много за извозване с камиони.
Едрият фургон зави със сериозен вид и тръгна да отстъпва към един от задните входове на болницата. Каквото и да караше този фургон обикновено, помисли си Кейт, сега като че ли се гласеше или да го натовари, или да го разтовари. Тя продължи нататък.
След няколко мига Стандиш се спря пред една врата, почука лекичко и надникна вътре въпросително. После кимна на Кейт да го последва.
Това, общо взето, беше една доста по-различна стая. Веднага след вратата имаше антре с доста голям прозорец, през който се виждаше самата стая. Двете стаи очевидно бяха преградени със звуконепроницаема преграда, защото антрето беше претъпкано с апаратура за наблюдение и с компютри — и сред тях никой не си тананикаше тихичко под носа, — а голямата стая съдържаше жена, спяща в едно легло.
— Госпожица Елспет Мей — каза Стандиш, очевидно чувствувайки се така, сякаш представя най- големия връх на върховете.
Стаята й очевидно беше много хубава — просторна и мебелирана с удобни и скъпи мебели. На всяка плоскост имаше свежи цветя, а нощната масичка, върху която се беше проснала плетката на госпожица Мей, беше от махагон. Самата госпожица представляваше добре оформена, среброкоса дама на късна средна възраст и спеше полуизправена и облегната на камара възглавници, облечена в розова вълнена жилетка. След миг на Кейт й просветна, че макар и да спеше, госпожицата по никакъв начин не се намираше в състояние на покой. Главата й беше кротко отпусната назад, очите — затворени, но дясната й ръка стискаше писалка, която бясно дращеше по голям лист хартия. Ръката, също както устата на момиченцето в инвалидния стол, като че ли водеше някакво свое съвсем независимо, трескаво, дейно съществуване. На челото на госпожица Мей, точно под косата, бяха залепени няколко ситни бледорозови електрода и Кейт предположи, че тъкмо от тях идват някои от танцуващите знаци и линии по компютърните екрани в антрето, където се намираха тя и Стандиш. Двама мъже и една жена в бели престилки следяха датчиците, а една сестра стоеше изправена до прозореца и гледаше през него. Стандиш размени две-три кратки думи с тях относно състоянието на пациентката в момента, което единодушно беше признато за отлично.
Кейт не можеше да се отърве от впечатлението, че е редно да знае коя е госпожица Мей, само дето не знаеше и се принуди да попита.
— Тя е медиум — поясни Стандиш малко сърдито. — Предполагах, че знаете. И то баснословно силен медиум. В момента се намира в състояние на транс и е заета с автоматично писане. Диктуват й. Буквално всяка продиктувана й дума притежава неоценима стойност. Не сте и чували за нея, така ли?
Кейт си призна, че не е.
— Е, без съмнение сте чували поне за дамата, която твърди, че Моцарт, Бетовен и Шуберт й диктуват своята музика?
— Да, за нея съм чувала. Преди няколко години за нея писаха много в цветните приложения.
— Нейните претенции бяха доста, хмм, интересни, ако се интересувате точно от тези неща. Музиката, разбира се, по-скоро прилича на онези парчета, които всеки един от тези господа би могъл да стъкми набързо сутрин преди закуска, отколкото на нещо, което бихте очаквали да напише една музикално необразована домакиня на средна възраст.
Кейт не можа да пропусне подобна надутост покрай ушите си.
— Това е една доста сексистка гледна точка — каза тя. — Джордж Елиът13 е била домакиня на средна възраст.
— Да, да — сприхаво закима Стандиш. — Само че покойният Волфганг Амадеус не й е диктувал музика. Тъкмо това искам да изтъкна. Моля ви, опитайте се да следвате логиката на спора и не намесвайте неща, които не го засягат. Ако поне за миг ми беше хрумнало, че примерът с Джордж Елиът би хвърлил някаква светлина върху настоящия проблем, можехте да разчитате, че сам бих го посочил… Та докъде бях стигнал?
— Не знам.
— Мейбъл… Дали не беше Дорис? Как ли й беше всъщност името? Нека я наречем Мейбъл. Смисълът е в това, че най-лесният начин да се справим с проблема „Дорис“ е просто да не му обръщаме внимание. Така или иначе нищо важно не влечеше след себе си. Някоя и друга идея. Второразреден материал. Но тук, тук си имаме работа с нещо от съвсем друг характер.
Това последното той го каза с приглушен глас, обърна се и впери очи в един телевизионен екран сред редицата монитори. На него се виждаше ръката на госпожица Мей в едър план, която дращеше по листа. Ръката й закриваше доста голяма част от написаното, но се виждаше, че са някакви изчисления.
— На госпожица Мей, или поне тя твърди така, диктуват някои от най-великите физици. Айнщайн и Хайзенберг. И Планк, и той. И е много трудно да се оспорят твърденията й, защото информацията, възпроизведена тук чрез автоматично писане от тази… дама без специално образование, всъщност е физика от много висок порядък. От покойния Айнщайн ние получаваме все повече и повече обяснения на картинката, как действуват времето и пространството на макроскопично равнище, а покойните Хайзенберг и Планк ни помагат да разберем по-добре фундаменталната структура на материята на квантово равнище. Няма никакво съмнение, че тази информация ни приближава все повече и повече към убягващата ни цел — Великата всеобща теория на всичко. И така, това поставя учените в много интересно, да не кажа донякъде неловко положение, защото начинът, по който тази информация достига до нас, изглежда, е в пълно противоречие със значението на самата информация.
— Също като чичо Хенри — внезапно изтърси Кейт.
Стандиш пак я изгледа неразбиращо.
— Трябва да сте го чували — рече Кейт. — „Ужасно се безпокоим за чичо Хенри. Той се мисли за кокошка. — Е, тогава защо не го пратите на лекар? — Ами бихме го пратили, но яйцата ни трябват.“
Стандиш я зяпна така, сякаш мъничко, но чудесно оформено храстче свирчовина неочаквано беше изникнало на носа й, без никой да го е питал.
— Я пак — каза той най-накрая със слаб, шокиран глас.
