возеше отпред, беше мършаво, крехко старче с кожа като пергамент, нашарен с тънки вени. Задната част на количката беше приповдигната под съвсем малък ъгъл, така че старецът да може да съзерцава света, докато светът се ниже покрай него, и го съзерцаваше с някакъв благ, милозлив ужас. Долната му челюст беше леко увиснала, главата му леко се полюляваше, така че и най-лекото сътресение на количката я караше да се кандилка насам-натам. И все пак, въпреки крехката му апатия, излъчването на стареца беше като на човек, който много леко и спокойно притежава всичко наоколо.
И това го излъчваше тъкмо едното му око. Върху каквото и да попаднеше погледът му — независимо дали беше изгледът от прозореца, или сестрата, която придържаше вратата, така че количката да може безпрепятствено да мине през нея, или пък господин Стандиш, който целият внезапно се беше разлял в раболепен чар и почитания, — всичко като че ли мигом попадаше във владенията, чийто цар беше въпросното око. Кейт се зачуди за миг как ли става така, че очите излъчват такова огромно количество информация за притежателя си. В крайна сметка те представляват просто кълба бяла пихтия. С годините почти не се променят, само дето стават по-червенки и сълзят повечко. Ирисът се поотваря или се позатваря, но само толкова. Откъде ли идваше целият този порой от информация? Особено в случай на мъж, който притежава само едно око и единствено прищипана кръпка от кожа на мястото на другото.
Тази нейна линия на мисълта биде прекъсната от факта, че точно в този миг въпросното око отмести поглед от Стандиш и го закова върху нея. Хватката, която упражни, беше толкова неочаквана, че тя едва не изскимтя.
С най-лекото от всички леки движения старецът даде знак на санитаря, който буташе количката, да спре. Количката спря и когато скърцането на въртящите се колела утихна, за миг не се чу никакъв друг звук освен далечното бръмчене на асансьора.
После и асансьорът спря.
Кейт му върна погледа с лека усмивка, сякаш казваше „Извинете, познаваме ли се?“, а после се зачуди дали наистина не го познава отнякъде. В лицето му имаше нещо познато, което й убягваше и не можеше да се сети какво е точно Впечатли се, щом забеляза, че макар и пациентът просто да лежеше в най-обикновена болнична количка, чаршафът, върху който почиваха ръцете му, беше истински ленен чаршаф, току-що изпран и изгладен.
Господин Стандиш се прокашля.
— Госпожице… ъ-ъ… това е един от нашите най-ценни и… ъ ъ… многоуважавани пациенти, господин…
— Случайно нещо да ви убива, господин Одуин? — прекъсна го услужливо сестрата.
Ала нямаше нужда. Тъкмо този беше именно пациентът, чието име без всякакво съмнение Стандиш знаеше.
Один й махна почти незабележимо да млъкне.
— … господин Одуин — доизказа се Стандиш. — Това е госпожица… ъ-ъ…
Кейт понечи да се представи отново и тогава изведнъж я изненадаха изневиделица.
— Много добре знам коя е — обади се Один с тих, ала ясен глас и за миг окото му заприлича на аерозолен флакон, втренчил се многозначително в оса.
Тя се опита да се държи много официално като същинска англичанка.
— Боя се — каза тя сковано, — че вие знаете нещо, което аз не знам.
— Да — отговори Один.
Той махна на санитаря и всички заедно продължиха безгрижното си пътуване по коридора. Стандиш и сестрата размениха погледи и Кейт слисано забеляза, че там, в коридора, до тях беше застанал още някой.
Предполагаше се, че не се е появил тук с магия. Просто когато количката потегли, той се бе намирал зад нея, а височината му, или по-скоро нейната липса, беше такава, че досега количката просто го беше закривала.
И докато беше закрит, всичко си беше къде-къде по-добре. Има хора, които веднага харесвате; хора, за които си мислите, че бихте могли да се научите да харесвате в течение на времето, и хора, които просто ви се ще да избутате по-далечко с остър прът. В коя точно категория попадаше за Кейт личността на Тоу Раг, си пролича на мига. Той се ухили и я зяпна, или по-скоро зяпна някаква невидима муха, кръжаща около главата й.
Втурна се към нея и преди тя да успее да предотврати случилото се, сграбчи десницата й и я разтресе бясно нагоре-надолу.
— И аз знам нещо, дето вие не го знаете, госпожице Шехтър — рече той и заприпка жизнерадостно по коридора.
Глава 12
Едрият фургон със сериозен вид се изниза плавно по алеята, промъкна се през каменната врата и успокоено приклекна, щом заряза чакъла и зави по асфалтираното главно шосе. Въпросното шосе беше ветровит път през полята, ограден от зиморничавите силуети на голи дъбове и умрели брястове. Сивите облаци се трупаха като възглавници по небето. Фургонът напредваше напето по пътя и скоро се изгуби из по-нататъшните му завои и кривулици.
Няколко минути по-късно жълтият ситроен цъфна на вратата далеч не толкова напето. Той извъртя кривите си колела, прескочи бабуната и бавно, но пък мъчително се затътри в същата посока. Кейт беше потресена.
Последните няколко минути не бяха от най-приятните. Стандиш и в най-добрите си периоди очевидно се държеше странно, но след срещата с пациента на име Одуин бе станал съвсем недвусмислено враждебен. Това беше плашещата враждебност на човек, който сам е изплашен — от какво, Кейт не знаеше.
Коя е тя? — беше настоял да узнае той. Как е успяла да изкрънка препоръка от Алън Франклин, уважаван човек в занаята? Какво преследва? Какво — и това май беше големият въпрос — бе сторила, за да завоюва неодобрението на господин Одуин?
Тя мрачно придържаше колата в рамките на шосето, докато онази се справяше със завоите със значителни усилия, а с правите участъци — само с една идея по-незначителни усилия. Един път тази кола я докара и до съд — едното от предните колела беше предприело кратка самостоятелна експедиция и почти бе предизвикало катастрофа. В съда полицаят свидетел беше нарекъл обичния й ситроен „така наречената кола“ и този прякор впоследствие му се лепна. Тя бе особено привързана към „така наречената кола“ по редица причини. Например, ако някоя от вратите й се откъртеше, Кейт можеше самичка да си я монтира обратно; можеш ли да кажеш такова нещо за едно БМВ!
Тя се зачуди дали изглеждаше също толкова бледа и унила, колкото и се чувствуваше, но огледалото за обратно виждане тракаше нейде под седалката, тъй че така и не разбра.
Самият Стандиш беше доста пребледнял и потресен от самата идея някой да разсърди господин Одуин и без колебание беше игнорирал всякакви опити на Кейт да твърди, че нищичко не знае за въпросния господин. Щом случаят бил такъв, беше настоял той, то тогава защо господин Одуин ще изяснява толкова недвусмислено, че я познава? Да не би да обвинява господин Одуин в лъжа? Ако е така, то би трябвало много да внимава!
Кейт нищо не разбираше. Не можеше да намери абсолютно никакво обяснение за срещата си с господин Одуин. Но не можеше да отрече пред себе си, че този човек не беше кой да е и това отявлено си му личеше. Когато те гледаше, значи си гледан, и точка. Но под обезпокоителните свойства на втренчения му поглед се таяха даже още по-обезпокоителни подмолни течения. И бяха още по-обезпокоителни, защото бяха подмолни течения на слабост и страх.
Що се отнася до онова, другото същество…
Явно то беше причината за разните истории, нацвъкали се напоследък из най-противните сектори на таблоидната преса, относно това, че имало „нещо гадно в Уудшед“. Историите, разбира се, бяха обидни и хладно безчувствени, и мощно пренебрегвани от всекиго в тази страна, ако не броим онези някакви си неколцина милиона, силно пристрастени към обидните и хладно безчувствени неща.
Историите твърдяха, че някакво отвратително, деформирано, „таласъмоподобно“ същество „тероризирало“ хората от околността — то най-редовно се измъквало от „Уудшед“ и покривало
