насреща ми фургон, който явно гледаше на шосето като на своя лична собственост. Успях да го избегна само като се набутах в един страничен път, в който по-късно бях неспособен да направя обратен завой. След още няколко завоя съвсем се загубих. Има една мисловна школа, която твърди, че в такива случаи човек трябва да се консултира с карта, но на подобни хора аз бих казал просто: „Ха! Ами ако си нямате карта, с която да се консултирате? Ами ако имате карта, само че карта на Дордоните?“ Моята собствена стратегия се състои в това, да намеря кола или най-близкия й еквивалент, която изглежда така, сякаш знае накъде върви, и да я следвам. Рядко пристигам тъкмо там, закъдето съм тръгнал, но пък често стигам там, където трябва. Какво ще кажете за това?
— Дрън-дрън.
— Пределно ясен отговор. Поздравявам ви.
— Исках да кажа, че от време на време и на мене ми се случва, но съм решила засега да не си го признавам.
— Много мъдро — рече Дърк. — На този етап не бива много-много да се разкривате. Ако слушате мене, давайте го загадъчно.
— Изтрябвало ми е да ви слушам! Та закъде се бяхте запътили, преди изведнъж да ви хрумне, че ако карате двадесет и седем километра в обратна посока, това ще ви помогне най-накрая да стигнете тъкмо там?
— Към едно място, казва се „Уудшед“.
— А, лудницата.
— Знаете ли я?
— Последните двадесет и седем километра се отдалечавах тъкмо от нея и ми се ще да се бях отдалечила още повече. Вие в кое отделение ще постъпвате? Трябва да знам къде да изпратя сметката за ремонта.
— Там няма отделения — отговори Дърк. — И освен това смятам, че те биха се натъжили, ако ви чуят, че наричате заведението им „лудница“.
— Всичко, което би ги натъжило, на мене просто ми харесва.
Дърк се огледа.
— Каква прекрасна вечер — забеляза той.
— Никак даже не е прекрасна.
— Разбрах — каза Дърк. — Вие имате, ако мога да се изразя така, излъчване на човек, за когото този ден не е бил извор на радост, нито пък на духовно обогатяване.
— Адски сте прав, да го вземат мътните, хич не беше — рече Кейт. — Беше от онези дни, дето биха накарали дори свети Франциск от Асизи да срита цял куп бебета. Особено ако включите в това „днес“ и вторника, когато всъщност за последен път бях с всичкия си. И сега — погледнете. Хубавата ми кола. Единственото, което бих могла да кажа в полза на цялата тая шибана работа, е, че поне не се намирам в Осло.
— Разбирам, това е нещо, което може да ви ободри.
— Не съм казала, че ме ободрява. Просто горе-долу успява да ми попречи да се самоубия. Но в случая бих могла и да си спестя труда, щом като има хора като вас, които с такава готовност биха го направили вместо мене.
— Вие ми бяхте много способен помощник в това, госпожице Шехтър.
— Престанете с това!
— С какво да престана?
— С името ми! Изведнъж всеки срещнат непознат знае името ми! Абе, хора, ще може ли само за секунда да престанете да знаете името ми, а? И как едно момиче да бъде загадъчно при тези условия? Единственият човек, когото срещнах, който като че ли не ми знаеше името, беше тъкмо единственият, на когото се представих. Добре, де — тя насочи обвинителен пръст към Дърк, — вие не сте свръхестествен, така че бихте ли ми казали просто откъде ми знаете името? И няма да ви пусна вратовръзката, докато не ми кажете.
— Не сте я хва…
— Вече я хванах, мой човек!
— Пуснете ме!
— Защо ме следяхте?! — настоя Кейт. — Откъде знаете името ми?
— Следях ви тъкмо по горепосочените причини. Що се отнася до името ви, драга ми госпожице, вие практически самичка ми го съобщихте.
— Не съм.
— Уверявам ви, сторихте го.
— Вратовръзката ви още ми е в ръчичките.
— Щом уж трябва да сте в Осло, но сте били в безсъзнание от вторник насам, то се предполага, че сте се намирали на онова избухнало по невероятен начин гише за чекиране на летище „Хийтроу“, терминал II. В пресата се появиха обширни публикации. Предполагам, че сте ги пропуснали по причина на безсъзнание. Самият аз ги пропуснах поради неистова апатия, но днешните събития доста силно натрапиха случая на моето внимание.
Кейт с мъка пусна вратовръзката му, но продължи да го държи под око.
— О, така ли било? — каза тя. — И що за събития?
— Обезпокоителни — отговори Дърк и се изтупа. — Дори и ако онова, което сама ми казахте, беше недостатъчно да ви идентифицирам, то фактът, че днес сте посетили и „Уудшед“, приключва въпроса. От вашето настроение на войнствено отчаяние схващам, че мъжът, когото търсите, не е бил там.
— Какво?
— Моля ви, задръжте я — рече Дърк, свали вратовръзката си и й я подаде. — Случайно малко по-рано днес се натъкнах на една сестра от вашата болница. Първата ми среща с нея беше такава, че по ред причини нямах търпение рязко да я приключа. Чак когато минута-две по-късно стърчах на тротоара и разкъшквах местния дивеч, една от думите, които тя ми каза, ме порази, ако бих могъл да се изразя така, като гръм. Идеята беше фантастично, безумно невероятна. Но като повечето фантастично, безумно невероятни идеи поне си заслужаваше човек да се замисли над нея също толкова, колкото и над някоя по- земна идея, за да се подчинят на която фактите усърдно са изкривявани. Върнах се, за да я поразпитам още, и тя потвърди, че някакъв малко необикновен пациент бил прехвърлен в ранните сутрешни часове очевидно в „Уудшед“. Освен това тя ми довери, че някаква пациентка проявила почти неприлично любопитство към неговата съдба. Въпросната пациентка била някоя си госпожица Кейт Шехтър и според мене трябва да се съгласите, госпожице Шехтър, че моите методи за навигация си имат своите предимства. Може да не съм пристигнал, закъдето съм тръгнал, но според мене май стигнах, където трябва.
Глава 14
След около половин час от местния гараж пристигна един як мъжага с пикап, въже за теглене и синче. След като огледа положението, той отпрати синчето и пикапа да свършат някоя друга работа, прикрепи въжето към нефункциониращата в момента кола на Кейт и сам я помъкна към гаража.
Кейт си мълча минута-две, а после рече:
— Ако не бях американка, нямаше да го направи.
Мъжагата им беше препоръчал една местна кръчмичка, където да ги потърси, след като постави диагноза на ситроена. Тъй като ягуарът, на Дърк беше изгубил само предния си десен мигач, а Дърк настоя, че той и без това почти не завивал надясно, те изминаха нищо и никаквото разстояние с кола. Докато Кейт с известна неохота се качваше в колата на Дърк, тя се натъкна на книгата на Хауърд Бел, която Дърк беше задигнал от Сали Милс в кафенето, и й се метна отгоре. След няколко минути, докато влизаше в кръчмата, тя все още се опитваше да се сети чела ли я е, не е ли.
Кръчмата съчетаваше в себе си всички традиционни английски качества, като месингови прибори като за коне, балатум и грубиянщина. Звуците, които Майкъл Джексън издаваше в съседния бар, се смесваха с погребалния звън на пресекулки, идващ от машината за миене на чаши, и те създаваха интонационна среда, която прекрасно подхождаше по очуканост на старата боя.
Дърк взе по едно на себе си и на Кейт и после седна с нея на малката масичка в ъгъла, която тя беше
